Николай Стайков е автор на серията "Осемте джуджета", която показа нагледно уродливото лице на специализираното правосъдие през разказа на бизнесмена Илия Златанов. Заради работата си по случая Стайков получава десетки заплахи. За кратко време домът му е под полицейска охрана.

В края на май 2021 г. Николай Стайков получи единствената награда за разследваща журналистика в България - на фондация "Радостина Константинова".

Като какъв човек се определяте?

Детство от късния соц, сравнително добра интеграция в прехода благодарение на образованието и с огромен късмет откъм семейство. Като повечето от моето поколение цял живот ще ни тормози червейчето на въпроса какво загубихме, оставайки тук. И с това се живее.

Нещото, в което вярвате абсолютно?

Свободата да избираш.

Любимият ви момент от деня?

Все по-често - рано сутрин, преди всички. Удоволствие от започването на нещо ново, чисто и обещаващо, гарантирано поне за час-два.

Най-голямото предизвикателство във вашата работа?

Да правиш медийна продукция за аудитория от "сварени жаби". Сварени в онзи метафоричен смисъл - жабата, която се чудила кога да скочи от бавно завиращата вода и накрая се сварила. Тази жаба, а не сложни народопсихологически, социо-, антро- и прочие парадигми, си остава най-доброто обяснение защо всеки ден чуваме като десета поред новина неща, за които в нормална ситуация би трябвало да се хвърлят оставки, а за някои да се бият и по сто тояги.

Как бихте обяснили това, което правите, на едно 5-годишно дете?

Не помня на пет, но у нас обяснявам на седемгодишни. Не е сложно, минавам през "добрите" и "лошите", както и през "кражба" и "пари". За обяснение на съставомерност по Наказателния кодекс ще изчакам десетина години.

Как си почивате?

В пълна тишина, докато шофирам. Тъй като това е рядко - с таблет в ръка и отново в тишина. Тишината и концентрацията вече са ултимативен лукс.

Какво ви зарежда?

Всичко, в което е вложено качество, талант и душа - филм, продукт, книга, картина, дизайн. Ако няма такова наоколо - половин изцеден лайм и студена сода догоре.

Какво ви разсмива?

Все по-често попада в графата "неполиткоректно".

Какво ви натъжава?

Ден, за който не можеш да запишеш какво смислено си направил.

Какво ви вбесява?

Вбесява ме наглостта под институционален чадър, но това едва ли е новина. Другото, което наистина трудно издържам, е да минавам всеки ден край унищожени с външна изолация и на парче исторически сгради в центъра на София. За това си вбесяване имам специално изявление: този, който допусна това законово безумие (знам те много добре кой си!), както и софийския кмет, който толерира това трети мандат - пожелавам и на двамата да прекарат целия си следващ живот като пакет стречиран стиропор в склад на Сточна гара.

Личност, на която се възхищавате?

Моите вечни любимци са предприемчивите хора, успели без държавни поръчки, без кражби и без вуйчовци в партии. Успехът не толкова във финансовия смисъл, колкото в самочувствието на свободен гражданин, който владее живота си, определя бъдещето си и се отнася с властимащите като с равни, дори като с подчинени. Истински свободните хора са спасението от проклятието на провинциалното мислене, дребния тарикатлък и тоталното пренебрежение към образованието извън фетиша към дипломата, често бъркан с някаква форма на образованост.

Кое свое качество харесвате най-много?

Упоритост, но да си призная все по-малко, защото осъзнавам, че всяко усилие и всяка минута имат алтернативна цена.

А кое никак не харесвате и бихте искали да промените?

Честа липса на фокус, но пък това е все по-признат проблем на следващите генерации, така че, ето, минавам за по-млад.

Каква суперсила бихте искали да притежавате?

Да убеждавам.

Последният подарък, който направихте/получихте?

Скейтовете, които с моята половинка подарихме на децата, и които те стискаха от магазина до парка като чек за 100 хиляди, една просто неописуема радост. Историята има леко неудобно продължение: час по-късно в пълно съзнание и по собствена воля се качих на една от дъските, секунди по-късно бях на земята и с последваща контузия на лакътя за три месеца. И не, не бих променил и миг от този ден.

Три места в интернет, които посещавате най-често?

Гугъл драйв. Getty Images, където съм контрибутор от 15 години. И atlasobscura.com за истории за уникални места и хора, тоест за знания с нулево приложение в работата и живота.

Къде бихте искали да живеете?

Знам много добре - в средиземноморско село, но с мекия климат на Корфу, а не с ветровитата зима на Северна Гърция. И да е близо до град, свързан със София с високоскоростен влак със скорост поне 300 километра в час. Все още чакам да се появи такова село на картата.

Коя е последната книга, която прочетохте?

"Това не е краят на книгите" на Умберто Еко и Жан-Клод Кариер вече хвана корени на шкафчето до леглото, но дори поглед към нея някак успокоява по начин, по който нито един таблет все още не успява. До нея има "Образци на букви" на Аспарух Йончев от 1932 г., благодарение на които знам да изписвам ръкописен юс по три начина, и "Опашката" на Захари Карабашлиев, който ми е почти съсед. От аудиокнигите често си пускам Димитър Димов, който ми е особена слабост.

Най-интересното място, на което сте били?

Моето поколение израсна с болезнено страдание по външния свят и стръвно желание за пътуване по всякакъв начин, често заради самият път. Аз не правя изключение, още първата година след като започнах работа в "Капитал" например, бях на третото си излизане извън България - екскурзия през Европа до Мароко с влак за две седмици с буквално 200 марки в джоба. Немският кондуктор не можеше да се начуди на документите и визите, коментарът му не разбрах добре, помня само, че включваше weltreise и idioten.

В колекцията ми от интересни места има много спомени: една буквално непроменена след войната част на Берлин около Фридрихщрасе през май 1990. Стария град на Танжер през 1997, което е преди канализацията и джентрификацията в европейски стил. Свръхохраняваният от американската армия център на Багдад през 2003. Едно средновековно село-крепост в Новите територии на Хонконг преди десетина години.

От по-близките земи имам особена слабост към Албания, където съм бил отпреди туристическия и строителния бум - неасфалтираните пресечки на главната улица на Тирана, истински италиански карабинери в алфа ромео по улиците и с бабите в ежедневни носии, които се опитват да ни кажат колко се радват, че сме от България. Ей така, без повод или някаква конкретна полза. Това беше само преди 15 години, може би все още го има. Силно препоръчвам да се посети.

Мото или цитат, близък до философията ви за живота?

Още търся. А докато търся, "още търся" сякаш се превръща в постоянно мото.