България, je t’aime

Преводачката Мари Врина-Николов за "необяснимата" любов към българския език

"Реших, че искам този език да е мой." Така преводачката и преподавателка в Париж Мари Врина-Николов описва инстинктивната си привързаност към българския, започнала съвсем случайно - през 1973 г., когато е на 13, семейството й взима на стоп българска двойка. Когато слуша разговорите между мъжа и жената, впоследствие превърнали се в семейни приятели, чува музикалност, която не е долавяла дотогава. "Нямам обяснение", казва Мари, която през годините е превела на френски Алек Попов, Блага Димитрова, Виктор Пасков, Георги Господинов, Йордан Радичков, Йордан Йовков.

Във време, в което учим езици от мобилни приложения или в естествената езикова среда, по-достъпна от всякога, как Мари Врина е успяла да научи български от Франция през 70-те? Българската двойка й изпраща учебник за французи и два "много политизирани" речника. Тъй като букви "х", "л" и "ъ" се оказват трудни за произнасяне, тя записва на касетофон как двойката изговаря отделни звуци и думи. Вглъбяването е и реакция към травматичен момент в живота - една от двете й сестри губи живота си в инцидент на едва 15-годишна възраст. "Тогава българският език ми стана убежище."

През 1976 г. за първи път посещава България, а от 1978-а не е минавала година, без да прекара време тук. Спомня си с носталгия дългите пътувания от Франция с влака. "Тогава желанието за България набъбваше." Хващаме я по време на едноседмична визита у нас, първа от миналото лято. Дори и във време на рестрикции и динамично променящи се правила за достъп, всичко днес изглежда много по-лесно в сравнение с първите й пътувания към НРБ. Константен е единствено ентусиазмът на Мари Врина-Николов.

Тя си спомня сложността с набавянето на документи за виза през 70-те и 80-те, както и изискванията - всички пари, предвидени за престоя, трябва да са предварително обменени, ако е настанена в хотел - всяка вечер да бъде слаган печат. Ако е на гости - задължително регистрация в тогавашната милиция. "Приятелите се оглеждаха, преди да кажат някои неща. Аз от своя страна също изпитвах страх - да не би да навредя на някого с моето присъствие или да кажа нещо, което не трябва."

Първата книга, която превежда, е "Луда трева" на Радичков, спомня си го като изключително учтив и топъл човек. Българско-френският философ Цветан Тодоров (1939 - 2017) я насочва към Виктор Пасков (1949-2009), след като прочита "Балада за Георг Хених" и съдейства за това да бъде намерено френско издателство, което би отпечатало книгата.

Всяко посещение на Мари Врина в България е съпътствано с опасения, че може да не получи виза следващия път. "И аз бях следена от агенти на ДС, но не си давах сметка за това." През 1989 г. тя се омъжва за Виктор Пасков - покрай това събитие разбира, че години наред е била следена от сътрудници, прикрепени към Съюза на писателите.

"София е моят град", казва с усмивка Мари Врина-Николов. Може да се каже, че това е любов, за която е работила, за да оцелее. Тя е пряк свидетел на най-трудните фази на прехода. Живее плътно в България между 1994 - 1998 г. и 2002 - 2004 г. "Около 1994 г. беше ужасно. Големият ми син се роди във Франция, по-малкият тук. Нямаше къде да го водя. Кофите за боклук зееха, парковете бяха пълни със счупени бутилки." Тя намира частичен отговор къде е проблемът ни като общество, когато посещава Будапеща. "Изведнъж осъзнах, че се разхождам в град, който е обичан от жителите си. Като че ли много малко хора обичат София."

"Общ европейски път" е клише, което политиците често употребяват в смисъл на съвместно и по-светло бъдеще, но тя използва израза, за да опише деструктивните процеси в Европа. "Когато през 2004 г. се установих отново във Франция, страната не беше същата. Помня много добре колко приповдигнатост имаше, когато левицата взе власт чрез Франсоа Митеран в началото на 80-те. Родена съм малко преди края на войната в Алжир, финалът й беше голяма тема във Франция през това десетилетие." Тя вижда идеалите за "братство, равенство, свобода", с които е израснала, като изгубени. Описва избирането на Никола Саркози за президент през 2007 г. като "началото на злото", а популярността на Марин льо Пен - като симптом за всички болни места във френското общество. "Една от болките ми е, че още не можем да видим в другия просто човешко същество, виждаме дали е бял, черен, азиатец, християнин, мюсюлманин, евреин. Не знам дали това ще може да се случи, докато съм още жива."

Интересува се от Балканите, особено във вековете преди разпадането на Османската империя, споделената история на народите в региона и все пак различните периоди, в които изпитват потребност от самостоятелност - тя вижда много повече общи черти между съседните нации, отколкото ние си даваме сметка.

В работата си с българската литература тя често влиза и в ролята на литературен агент и убеждава издателствата в достойнствата на определен ръкопис. В "Кротките" на Ангел Игов тя усеща "ритъм, който го няма при другите", вижда и "Остайница" на Рене Карабаш като роман силно нетипичен за литературата ни, на френски Врина преведе и "Празната пещера" на Димана Трънкова. Надява се, че в обозримо бъдеще следващите автори, които ще бъдат издадени на френски в неин превод, са Дияна Боева, Иванка Могилска, Мария Касимова-Моасе. Като най-трудни за превеждане определя "Passion, или смъртта на Алиса" на Емилия Дворянова ("Тя има своя език, играе си със семантичните пластове") и прозата на Ивайло Петров заради лексиката от различни региони.

За какво му е на френския читател българска литература? Николов не отговаря директно, но вижда в източноевропейските автори възможност за изненада. "Вече почти не чета френска литература, може би защото в университета съм заобиколена от препоръки за други култури и автори. Аз просто искам да бъда изненадана. Господинов за мен е идеален, тъй като в писането му има срещи на езици, неговия глас и един житейски поглед към разминаванията между хората", казва Мари, превела "Естествен роман", "Всички наши тела", "Физика на тъгата" и последния роман на Господинов, "Времеубежище".

Към момента тя е единственият професор по българска литература във Франция, както и основателка на първата бакалавърска програма по българистика в Националния институт по езици и ориенталски цивилизации (INALCO) в Париж, където се преподават 105 незападни езика. Дългогодишната връзка с института създава едно постоянно любопитство.

"Владея само български и френски", казва тя, но всъщност през годините е учила турски, английски, унгарски, немски, старогръцки и латински, а през последните години постепенно напредва с персийския. Според нея основните бариери пред преподаването на български са, че му липсва екзотична популярност и няма перспективи за намиране на работа с него - голяма част от избралите да го учат в института са хора, които имат роднини българи или съответния произход, но не говорят свободно езика. Друга е ситуацията примерно с корейски, за който казва, че има страхотни специалисти французи.

В процеса на работа ориентир за качеството е импулсът да прочете определени пасажи на глас. "Търся езика, този, в който се влюбих. Но както обяснявах и на сина ми онзи ден, нямам идея как човек може да се влюби в език."

На 30 септември, Световния ден на преводача, Мари Врина-Николов ще бъде удостоена с наградата на името на Етиен Доле, присъждана от Сорбоната.

Още от Капитал