Бурхан Курбани, режисьор: Наша задача е да направим политиката отново секси
Създателят на "Берлин Александерплац" за германската мечта и мисията на киното във времена като днешните
Режисьорът и сценарист Бурхан Курбани е име, което вероятно ще чуваме все по-често - кариерата му в киното е в постоянно развитие.
Курбани е роден през 1980 г. в град Еркленц, до Кьолн, в семейство на бежанци от Афганистан, по-конкретно от персийскоезичната етническа група на хазарейците.
След номинирания за "Златна мечка" Shahada (2010), документалния 20xBrandenburg (2010) и We Are Young. We Are Strong (2014) през последните две години Курбани обикаля света с тричасовия "Берлин Александерплац", нестандартна екранизация по едноименната класика на Алфред Дьоблин, адаптирана преди от Райнер Мария Фасбиндер. Макар и книгата да е сравнително непозната в България (последно издавана тук през 1980), тя е част от литературния канон в Германия. Решението на Курбани да направи съвременен прочит век след излизането на романа привлече погледите още преди излизането на филма. Вместо германски затворник, който излиза на свобода и търси пътя си към обществото, режисьорът поставя бежанец от Африка като главен герой на историята (в ролята е Велкет Бунгуе, роден в Гвинея Бисау и с опит като актьор в Португалия и Бразилия, преди да се установи в Берлин). В хода на създаването на филма Курбани се впуска в дълъг подготвителен процес, в който прави множество интервюта с бежанци. "Направихме една много свободна интерпретация на сюжета - това беше единственият начин да намерим собствен глас и да не сме заседнали в първоизточника."
Следващият му филмов проект също ще е свързан с нов поглед към миналото - той планира римейк на трилогията "Три цвята: синьо, бяло, червено" на Кшищоф Кешловски, но в цветовете на германското знаме: черно, червено, жълто.
По-рано през октомври Курбани гостува на кинофестивала за базирани по литература филми Cinelibri и беше част от международното му жури. Това не е първото му посещение в България - гост е на "София филм фест" през 2011 и 2015 г.
Във филма героят, бежанец, който в моментите, когато е извън закона, се чувства най-добре приспособен към новата си среда, казва: "Аз съм Германия. Аз съм германската мечта." Каква беше германската мечта по време на детството ви в Кьолн през 80-те?
Семейството ми напуска Афганистан през 1979 г., по време на съветската инвазия в страната. Западна Германия отваря границите си и родителите ми пристигат с два куфара. Тогава хора като тях са били много добре приети, никой не е очаквал конфликтите в страната да продължат още 40 години или че ще има нови и нови бежански вълни. Германската им мечта тогава е била в рамките на следващото поколение семейството да стигне до средната класа.
А колкото до сцената, във филма тези думи звучат много иронично и дори цинично, идват в момент, когато героят е в бежански лагер и уговаря хората да станат наркодилъри. Има и нещо постколониално в сцената, тъй като човекът, който доскоро е бил на улицата, измества белия човек от позицията му на някой, който дава работа и експлоатира. Когато той казва, че е реализираната германска мечта, той има предвид фалшивата материалната страна на тази мечта - обещанието, че ако имаш апартамент и нов телевизор, няма какво повече да искаш в живота. Заглавието на романа няма предвид "Александерплац" просто като локация в центъра на Берлин, но символизира желанието да си в средата на обществото.
Променя ли се тази мечта с времето?
Какви са изводите ви след последните парламентарни избори в Германия, които показаха един много фрагментиран вот?
Те ни поставиха в една нова ситуация, тъй като досега винаги е имало доминантна партия в управлението. Мисля, че това е един свеж момент в историята ни, тъй като трябва да се проведат различни разговори, да се намерят нови компромиси. Обществото иска нещо различно, но същевременно има сблъсъци на интереси и страхове, че повтаряме грешките от Ваймарската република, чийто разпад води до нацизма. Мисля, че ситуацията е предизвикателна, но все пак добра за демокрацията в един дългосрочен план. Същевременно не трябва да забравяме, че 12% гласуват за крайнодясна партия като "Алтернатива за Германия", която е много негативна към екологичните проблеми, правата на мигрантите и ЛГБТ хората. Надявам се, не звуча като политик?
Тричасов филм е винаги предизвикателство за зрителите...
За мен е толкова кратък! Искаше ми се да е пет часа. Не бих казал, че имаше голям натиск от дистрибуторите да е по-кратък, но да речем, че беше силно пожелателно. Това е повече проблем при киноразпространението, тъй като времето на зрителя се цени - за да отидеш да гледаш филм, хващаш транспорт, уговаряш се кой да гледа детето, може би трябва да гониш последен влак или автобус. Със сигурност не е проблем за стрийминг платформите, тъй като те имат интерес потребителят да прекарва възможно най-много време онлайн в тях. В хода на компресирането на филма от пет в три часа като че ли се приближихме повече до романа.В едно интервю казвате, че бъдещето е в "постимигрантското кино". Проверих и според Google друг не е употребявал това определение. Какво влагате в него?
Мисля, че го откраднах от една режисьорка, Шами Хофман, която веднъж така описа работата си в театър "Горки" в Берлин.
В момента има хора, които са трето поколение германци, чиито баби и дядовци, често турци, са дошли през 60-те. Внуците им създават културното съдържание на страната в момента. Идеята за "новите германци" е доста провокативна: за някои е застрашаваща традициите идея, за мен тя означава отвореност към света, позиция, в която няма съмнение, че това е общество, съставено от мигранти, в която няма съмнение, че правата трябва да са равни, че тялото на жената е независимо, че демокрацията е даденост и че тя по природа събира различни и сблъскващи се гледни точки.
Обществото е винаги флуидно: през 1992 г. Франсис Фукуяма определя разпада на Съветския съюз като "края на историята", тъй като с финала на студената война, се очакваше Западът да обедини целия свят в себе си. Както виждаме, и капитализмът морфира вечно.
Интересно ми е как младите хора днес се дефинират. Например виждам много модерно облечени хора по улиците на София. Но дали зад външния вид има и реформирано мислене, или са под влияние на по-стари нагласи за света и просто лесно имитират някаква алтернативност? Ако има нужда от промяна, хората днес трябва да я инициират. Наша задача е да направим политиката отново секси.
