Камък, ножица, Валентина

Италианската художничка Валентина Шарра за творческата свобода, която намира в София

Валентина Шарра
Валентина Шарра    ©  Цветелина Белутова
Валентина Шарра
Валентина Шарра    ©  Цветелина Белутова

Когато Валентина Шарра влиза в бялото пространство на галерията, като че ли присъствието ѝ допълва скулптурите наоколо по особен начин - ако те изглеждат като резултат от фокусирана работа, тя излъчва спонтанност и екстровертност. Новата ѝ изложба "Сълзи без тъга" в "Структура" е посветена на изследването на смъртта от един нетипичен ъгъл - като продължение на живота, предаване на мъдрост, като подчертаващата разлика между духа и тялото.

Шарра е и сред чуждестранните артисти, които през последните години откриха София като интересна непозната територия, в която отношенията между професионалистите и връзката с публиката са по-непосредствени. А каквото липсва като условия тук, ги провокира да търсят различни решения.

"Това, което обичам в България и което вече не се наблюдава в много други страни в Европа, е контрастът между, от една страна, духовното и несъзнаваното, и от друга страна, физическото, материалното, което поражда едно различно търсене за смисъла на живота. Търсене, което не води до фиксирани отговори", казва Шарра малко преди да открие новата изложба. "Мисля, че хората тук са запазили идентичността си, въпреки че тя изчезва така, както изчезва навсякъде - това унифициране между хората е нещо, за което и личности като Пазолини са предупреждавали преди десетилетия."

Шарра е родена през 1983 г. в Рим. Завършва право, но впоследствие прави завой, започва образованието си наново в Академията за изящни изкуства в Рим. От всички възможни места процесът по утвърждаването й като артист преминава и през магистратура по скулптура в НХА. "Научих неща, които ми бяха полезни, не беше само бла-бла-бла." Живее в София от 2016 г., след като професията на партньора й, французин, отвежда семейството към България. Ежедневието й често минава на френски и английски, напредва и с българския, казва, че към днешен момент италианският е всъщност езикът, който ползва най-малко.

"Когато се върна в Рим, имам чувството, че хората не обичат да си говорят за нищо сериозно, не се задълбочават. В Италия се наблюдава огромна културна криза. Да, има много история в музеите, но не се случва нищо в съвремието. Или по-скоро нещо интересно със сигурност се ражда или преражда, примерно на места като предградията на Рим, но държавните институции експлоатират културата без никаква друга логика освен логиката на пазара", казва Валентина и отправя критичен поглед към масовия туризъм и приходите от него. "Милионите евро изтриха представата, че изкуството е храна за духа. Италия е била фантастична страна, защото хората са имали поетично отношение към живота, преди да могат да четат и пишат. Креативното е било фактор в ежедневния живот много преди Марсел Дюшан да ни каже, че всички може да сме артисти." В ролята на художника тя открива важност, която е отвъд тенденции на момента. За Шарра изкуството трябва да се стреми към вечност, вместо да преследва сигурни приходи и няколко секунди на масово внимание.

Към днешен момент Шарра е всъщност сред най-активните художници в София. През юли в галерия "Райко Алексиев" тя е част от курираната от Кирил Василев инсталация "Аура", в която всеки ден в продължение на петнадесет дни се представя работа на различен скулптор. По същото време тя участва и в "Корени", групова изложба в Софийски арсенал, посветена на Галин Малакчиев. През февруари ще представи видеоарт работата The Divorce в "Гьоте-институт", резултат от престоя й в резиденцията Akademie Schloss в Щутгарт. Заедно с още няколко съвременни художници и дизайнери (Андрю Андерсън, Виктория Стайкова, която оформя книгата към изложбата в "Структура", Петър Сапунджиев, Мартин Пенев, Мила Янева-Табакова и Мартиан Табаков) тя работи в студиото Belka, в което са създадени и обектите в новата изложба. "Работата в студиото ми напомня, че артистът може да излезе отвъд клишето за самотния гений - креативният процес никога не е еднопосочен, винаги е колективен. За да го осъзнае, човек трябва да постигне известно смирение."

Работи със скулптура, фотография, звук, но казва, че не мисли толкова за изразни средства, колкото до това какво изисква едно пространство, каква история може да бъде разказана в него. Идеята за сегашната изложба предшества пандемията, но последвалото чувство за загуба на ориентация за времето, безсъние, тревожни мисли за бъдещето също е изиграло своята роля в процеса. От друга страна, цикличността на живота и историята я замисля дали всичко, което се случва, е чак толкова индивидуален опит - епизоди на трагедии и катаклизми са част от живота на всяко поколение.

Надява се, че в бъдеще ще има повече възможност да работи в публични пространства - липсата на съвременно изкуство в градската среда тук тя възприема като празнота, която тепърва може да се осмисля и запълва. През 2020 г. тя прави артистична намеса върху сградата на Министерството на енергетиката и художествените елементи в нея. "Не знам дали обществото е готово за по-смели намеси в публична среда, но потенциалът тук е невероятен. София е като празно платно и в това тя е уникална."

Повече за работата ѝ на www.sciarravalentina.com. "Сълзи без тъга" е в галерия "Структура" до 4 декември.

Още от Капитал