20 въпроса: Зелма Алмалех

Създателката на сайта "Въпреки" е един от най-ерудираните гласове в българското медийно пространство

Зелма Алмалех
Зелма Алмалех    ©  Цветелина Белутова
Зелма Алмалех
Зелма Алмалех    ©  Цветелина Белутова

Зелма Алмалех е журналистка и кинодокументалистка, един от най-ерудираните гласове в българското медийно пространство. През последните години отдадена на сайта за новини и анализи в сферата на културата въпреки.com, създаден от нея и фотографа Стефан Джамбазов (1951 - 2021), дългогодишен неин партньор в живота и в професионалните начинания. Името на сайта е наследство от някогашната рубрика "Въпреки всичко" на Джамбазов по БНР и следва убеждението на двамата, че културната журналистика трябва да е критична, да засяга широкия контекст на събитията и да е отвъд copy/paste практиките.

Сега тя продължава платформата сама и с подкрепата на верните си читатели. Както казва, не само защото му е обещала, а и заради смисъла. Зелма Алмалех е ангажирана и с фондация "Въпреки", която организира пътуващата изложба "Андрей Даниел - последните седем години" с фотографии на Джамбазов.

Отдадеността на Зелма е наследствена: тя е родена в семейството на един от първите български спортни журналисти и коментатори, Ешуа Алмалех (1924 - 2018). Тя е и бивша главна редакторка на информационна агенция БГНЕС и бивш член на управителния съвет на Българската национална телевизия.

Като какъв човек се определяте?

Винаги бързам, все мисля, че не успявам, и реакциите ми в този смисъл не са най-разумните, особено към другите. Това с възрастта не се променя. Има и нещо друго, вероятно много по-важно - любопитството или по-скоро любознателност към изкуството, към науката, към човека, който винаги изненадва. Не се притеснявам да се уча, дори от децата.

Нещото, в което вярвате абсолютно?

В любовта във всичките ѝ измерения: между двама души, към децата, към професията, към природата, към хората, въпреки че правят и чудовищни неща.

Любимият ви момент от деня?

Сутрините, когато се отърваваш от нощните си кошмари. И ако небето е синьо и грее слънцето, започваш отначало с надеждата, че ще се справиш.

Най-голямото предизвикателство във вашата работа?

Откривателството на интересни и забележителни хора, които въпреки сложността на времето ни не се подчиняват на общоприето и продължават напред и създават светове, без да се притесняват дали ги разбират или не. А по този начин те дават своя принос и в развитието на важни процеси в обществото, които ние осъзнаваме след време. Да усетиш момента е истинско предизвикателство.

Как бихте обяснили това, което правите, на едно 5-годишно дете?

Петгодишното дете обича да му четат книжки с хубави картинки, да гледа детски филмчета и ще му обясня, че аз се опитвам да разкажа за тези хора, които са ги написали, нарисували, създали. И това, което правят, е изкуство и това малко дете ще развива себе си и като по-голям да търси този свободен свят на творчеството. Е, ще му го разкажа по-забавно.

Как си почивате?

С книга и любима музика, но тогава малко ми е съвестно, че не работя. Пътешествията с любими на сърцето ми хора, независимо дали е в село в Родопите или по света, тогава не ми е съвестно, само се наслаждавам.

Какво ви зарежда?

Светлото утро, когато започва денят, усмивката на едно дете, успехът на талантливия човек, независимо в коя сфера.

Какво ви разсмива?

Много неща, но най-вече моите излагации и находчивите карикатури. Макар че при тях може смехът да е през сълзи.

Какво ви натъжава?

Тъжно и угнетено дете. Загубата на обичан човек.

Какво ви вбесява?

Лакомията в буквален и преносен смисъл. Алчността. Девалвацията на българската журналистика - жълто-кафявите медии, които последователно унищожават смисъла на професията.

Личност, на която се възхищавате?

Много са. Януш Корчак, необикновен човек. Бил е педиатър, педагог и писател. През 1942 г. доброволно придружава децата от дома за сираци във Варшавското гето до лагера "Треблинка", за да не бъдат сами, където загива заедно с тях в газовите камери. Сър Никола Уинтън - спасил 669 еврейски деца от Чехия от смъртта през Втората световна война и не разказал на никого за това. След много, много години съпругата открива на тавана документацията за всяко от децата. Успява да ги събере вече като зрели хора на среща с него, когато той е почти стогодишен. Защо не е споделил, смятал го за нормално човешко действие. Бих прибавила и изключителната италианска журналистка Ориана Фалачи.

Кое свое качество харесвате най-много?

Отговорността.

А кое никак не харесвате и бихте искали да промените?

Трудно прощавам. Може да отмина, но вътрешно остава в мен. Припряността ми.

Каква суперсила бихте искали да притежавате?

Да мога да направя чудо, да няма страдащи деца.

Последният подарък, който направихте/получихте?

Приятелка ми подари картина, много специална за мен. А аз подарих на внучето ми "Торта в небето" на Джани Родари. Редовно по различни поводи или без повод подарявам книги, цветя.

Израз или дума, която употребявате прекомерно?

"Здраве". Не само единствено в контекста на ковид-19. Знам какво значи духът и любовта към живота да се борят. Не като инстинкт за самосъхранение, а като жизненост и желание да продължиш напред.

Къде бихте искали да живеете?

В моя софийски дом, който създадохме с много обич с любимия ми съпруг. Обичам пътешествията, била съм на прекрасни места, но винаги ми е било приятно да се върна тук сред книгите, картините и с още куп любими неща и моменти.

Коя е последната книга, която прочетохте?

Есетата на Олга Токарчук "Чувствителният разказвач", чета и много поезия, например "Епистолариум" на Цочо Бояджиев. От дете обичам да чета по няколко книги наведнъж, препрочитам любими книги и почти винаги откривам нещо ново.

Най-интересното място, на което сте били?

Много ми е трудно да определя кое е било "най". Първото ми пътуване беше като дете на осем години, когато родителите ми ме пратиха сама до Израел на гости дядо ми и съпругата му. Баба ми, на която съм кръстена, е починала много млада. Беше преди 1967 година, когато прекъснахме дипломатическите си отношения с Израел. Корабът "Георги Димитров" пътуваше от Варна до Хайфа три денонощия. Една възрастна роднина трябваше да ме наглежда, но преди всичко помощник-капитанът. Бях единствената на борда, която от пасажерите не хвана морска болест, и редовно моряците ме качваха на мостика и ми описваха през къде минаваме, кой остров се вижда в далечината. Беше невероятно усещане за морската шир, за свободата, смятах, че е съвсем естествено родителите ми да ми подарят това пътешествие. Приятелите им бяха ужасени. Имах и самостоятелен паспорт, граничните власти ме караха да бъда с възрастните при проверките на Босфора, при Дарданелите, а после и в Хайфа. В годините, когато много мечтани пътувания бяха само химера и бяхме ограничени дори и с изискване на гранични листове, за да отидем до Малко Търново например, жаждата ми за пътувания само се засилваше.

Мото или цитат, близък до философията ви за живота?

В личен план: "Понасяй с достойнство онова, което не можеш да промениш" - Сенека.

Още от Капитал