Доц. Ана Лулева: Доверие има, когато институциите са на мястото си и работят за общото благо

Главният редактор на сп. "Антропология" пред "Капитал"

Ана Лулева    ©  Надежда Чипева

Визитка

Д-р Ана Лулева е доцент В Инстuтута за етнологuя u фолклорuстuка с етнографскu музей nрu БАН u гост- nреnодавател в ЮЗУ "Неофuт Puлскu". Историк по образование със специализация по история и теория на културата. Научните й интересите й са в областта на традиционната култура, отношенията между половете, етнологията на социализма и постсоциализма, изследвания на паметта и културното наследство, туризма и други. Тя е главна редакторка на сп. "Антропология/Anthropology. Journal for Sociocultural Anthropology".

Публикувала е изследвания върху актуални проблеми на съвременната култура и културното наследство, сред които студия за популярното Калоферско хоро (което не е древен обичай, а новоизобретена през XX век традиция - бел. ред.).

Това лято излезе книгата й "Култура на (не)доверието в България. Антропологични перспективи" (изд. "Гутенберг").

Какво ви подтикна да изследвате културата на недоверието?

Изследванията ми през последните две десетилетия върху различни аспекти на всекидневния живот през социализма и постсоциализма, паметта за близкото минало, търсенето на справедливост от жертвите на репресии, трудовата култура неизменно ме водеха до убеждението, че културата на доверие и недоверие на българското общество има огромно значение за овладяването на всекидневието, има значение за начина, по който хората си взаимодействат, за начина по който виждат света и своето място в него. Това е ключът, с който според мен може да се обяснят в много случаи мотивите и изборът им на действие. В тази книга направих опит да анализирам през призмата на културата на доверие и недоверие различни "случаи", върху които съм правила етнографски изследвания, като например отношението частно - публично и неформалните практики в туризма през социализма, междукултурните взаимоотношения, опазването и употребата на световното културно наследство по примера на Стария град на Несебър.

Бихте ли обобщили как се е оформила културата на недоверие?

Да се довериш означава да вярваш, че резултатът от предполагаемите действия на някого са уместни от твоя гледна точка. Доверието и недоверието са като двете страни на една монета и са в динамично отношение помежду си. Контекстът и различни фактори - социални, икономически, религиозни, политически, са оказвали влияние върху начина, по който хората се доверяват или не. Културните норми също могат да подтикват хората към отношения на доверие, да оценяват доверието като правилно и позитивно или обратно. С появата на модерните публични институции нараства значението на неперсоналното публично доверие за сметка на персоналното, ограничено в родствените мрежи и общности. Погледнато в историческа перспектива, политическите репресии са много важен фактор за формирането на култура на недоверие към държавните институции у нас. Терорът, доносничеството, следенето, особено в първите години след девети септември, допринасят за разрушаването на социалното доверие. Важно е също така да разграничим типовете доверие: институционалното, което е доверие в публичните институции, генерализираното социално доверие към другите изобщо, към непознатия, и на трето място - междуличностното доверие, доверието в близки и познати, което се гради в персоналните отношения. Множество антропологични изследвания през годините са показали, че в българското общество, подобно на други южноевропейски, доминира публичното недоверие, което се компенсира от по-високо доверие в частната сфера.

Как ще коментирате ролята на социалното доверие по време на ковид пандемията?

Колко важно е социалното доверие пролича особено болезнено през последната година, когато стана ясно, че справянето с пандемията пряко зависи както от компетентността на институциите, които трябваше да вземат отговорни решения за овладяване на кризата, така и от доверието на гражданите в тях, в способността им да взимат решения в техен интерес. Както показаха вече направени сравнителни изследвания, страните, в които има по-висока степен на социално доверие, се справиха по-добре с овладяването на пандемията. Там бяха наложени по-меки мерки, които обаче бяха ефективни, защото се спазваха, бяха приети от гражданите.

При нас картината е различна - критично ниското ниво на доверие в институциите се изрази и в отхвърляне на мерките, търсене на алтернативни отговори и пътища за индивидуално спасение. За тази ситуация допринесоха и самите управляващи, които се провалиха в управлението на кризата. Те имаха достатъчно възможности да ползват експертността на специалисти, които можеха да ги посъветват как да комуникират кризата още в началото. Ако това се беше случило, нямаше да се стигне до такава висока степен на недоверие в действията им, в отхвърляне на мерките и ваксината, и в споделянето на алтернативни конспиративни версии за действителността.

Ковид кризата направи видимо критично ниското ниво на социалното доверие в България, което се изразява и в готовността да бъдеш солидарен с другите, особено когато те са по-слаби, болни, възрастни, застрашени от вируса. За съжаление рекордно високата смъртност е резултат и от културата на недоверие, която доминира социалния живот у нас.

Реакциите масово са, че данните на НСИ за смъртността са манипулирани, паралелно с това циркулират данните за раждаемостта с призив да се обърне внимание на добрите новини, пак по данни от НСИ.

Да, това е интересен феномен. Когато данните ни харесват, са верни, когато не, не са. Не вярваме, отхвърляме нещата, които ни тревожат. Тук се проявява и проблемът за недоверието в науката. Kогато става дума за научни проблеми, включително и тревожните въпроси около ваксините и мерките за справяне с COVID-19, научният консенсус е особено важен. Добрата комуникация по време на криза изисква да се осведомяват, да се образоват гражданите от компетентни специалисти, които споделят именно становища, подкрепени от научен консенсус. Вместо това у нас обществени и централни медии лансират алтернативни мнения, в много случаи граничещи с откровена дезинформация. Последните се мултиплицират в социалните мрежи и в лавината от "мнения" гласовете на експертите трудно се чуват.

Възможно ли е да се промени тази нагласа, да се повиши доверието в институциите?

Институциите трябва да започнат да работят по-добре, да създават чувство на увереност в хората, че те се грижат за тях. Всъщност доверието се поражда от очакването и увереността, че институциите са на мястото си и работят за общото благо. Ако хората видят честност, почтеност и компетентност в работата им, това ще породи доверие и подкрепа. Обратно, ситуацията на несигурност, съчетана с негативния опит от работата на отговорните за справянето с кризата, поражда и задълбочава публичното недоверие.

Историкът Ювал Ноа Харари пише, че именно благодарение на доверието Homo sapiens e надвил останалите човешки видове, защото е успял да сформира по-големи общества, доверявайки са на хора извън собствения си род. Какво ни чака нас, щом е толкова трудно да се измъкнем от затворения кръг на недоверието?

Съществува научен консенсус, че обществата с висока степен на социално доверие се радват на по-добро благоденствие, солидарност и сигурност, докато тези, които се градят върху недоверие към другия и към институциите са ориентирани към атомизъм, при тях липсва солидарност и подкрепа извън тесния семеен кръг. Когато с моите студенти разглеждаме труда на Едуард Бенфийлд "Моралните основи на едно изостанало общество", който описва аморалния фамилизъм в едно южноиталианско село в края на 50-те години на миналия век като причина за неговата изостаналост и липса на перспективи пред жителите му, те откриват потискащи сходства с българското общество. За съжаление при нас се наблюдава нещо подобно на "изостаналото" южноиталианско село от 50-те години на ХХ век. Затова ми се струва, че и здравната криза няма как да се преодолее успешно, ако мнозинството граждани продължават да мислят личния си интерес в опозиция на обществения.

Даже битува мнението, че ако гражданин се опита да направи нещо за общия интерес като например да сигнализира за нередност, той е доносник. Как си го обяснявате?

Да, аз също съм се сблъсквала с подобни превратни разбирания за социалната отговорност, в които личат следите на травматична памет. Паметта за социализма се актуализира и понякога служи за обяснение на настоящи ситуации. Този процес продължава вече три десетилетия. Напоследък покрай ваксинацията срещу COVID-19 се правят странни аналогии с миналото, говори се за фашизъм, за диктатура. Произволни сравнения, които показват и непознаване на миналото.

Има ли тенденция за идеализиране на миналото и преиначаване на историята?

Близкото минало е поле на работа на паметта, в него се сблъскват разказите на различни споменни групи, на хора с различна колективна и семейна памет. Върху публичната памет за социализма оказват влияние институциите на паметта като музеите, възпоминанията и честванията на исторически личности и годишнини. И не на последно място, близкото минало е част от биографичния опит на живелите социализма. Затова споровете за оценката на това минало не стихват. В една от интерпретациите на социализма има желание да се пренебрегне репресивният характер на "социалната диктатура", както някои автори определят държавно-социалистическия режим, и се изтъква колко модернизирана е била България, как животът е бил сигурен, с възможности за всички за труд и образование, с равенство между мъжете и жените.

Предизвикателството пред изследователите днес се състои в това да се разбере и да се разкрие амбивалентността на опита да се живее в режима на държавния социализъм, да се обхване разнообразието на индивидуални лични истории, които се простират в широката палитра между опита на онези, които са били жертви на репресии от държавата, и този на гражданите, които са вярвали и подкрепяли режима, радвали са се на възходяща социална мобилност. Противоречиви са и резултатите по отношение на равноправието на мъжете и жените. Наистина социалистическият режим дава на жените редица права, но това съвсем не означава, че равноправието между половете е постигнато и е установено завинаги. Феминизирането на по-ниско платения труд например е тенденция, която съществува през целия период на социализма и продължава до днес.

Докато западният свят се движи напред към равенство на половете, има ли в България връщане назад?

Голяма промяна в сравнение с периода на държавния социализъм представлява ревитализирането в публичния дискурс на патриархалния модел, според който за жените от първостепенно значение и грижа са домът, семейният живот и майчинството. Както писа Ева Крайски, демократизирането означаваше свобода, включително свободата да можеш да избереш традиционна женска или мъжка идентичност, невъзпрепятстван от социалистическата или всяка друга държава. Към това трябва да се добави, че в медийния дискурс равенството между половете се постави под съмнение от есенциалистки позиции като "социалистическа" отживелица. И обратно, като завръщане към "нормалността" се представя приоритетното място на грижата за семейството в живота на жените. Феминизъм е дума, която се избягва и днес. Според мен определено може да се твърди, че в годините на постсоциализма се наблюдава преформулиране на джендър ролите в посока към ре-традиционализация, задълбочаване на неравнопоставеността на половете в публичната сфера, засилване на джендърните стереотипи под влияние на новия национализъм и традиционализъм. Всички политически наложени дебати и мобилизации в последните години против Истанбулската конвенция, Стратегията за детето и Закона за социалните грижи бяха атакувани с традиционалистки и крайно реакционни националистически аргументи. Разбира се, в едно демократично общество е нормално да има групи с различни възгледи - по-консервативни или по-либерални по отношение на джендър реда. Когато обаче най-крайни фундаменталистки националистически групи узурпират дебата за правата на детето, за домашното насилие или престъпленията от омраза, основани на джендър, когато тези групи си присвоят позицията да говорят от името на народа и да налагат своите представи за политики към семейството и джендър реда, перспективата е много тревожна. Случващото се в Полша е най-близкият пример за това докъде може да стигне това антиджендър движение. Постигнатите права и равнопоставеност между половете не са даденост, те трябва да се отстояват.

Имаше ли ефект сред широката публика, след като доказахте, че мъжкото леденото хоро в Калофер е обичай, който не е древен, а създаден сравнително скоро?

Познаването на народните традиции - традициите на предмодерното българско общество, е нещо хубаво. За много хора заниманията с народни хорá, интересът към старите обичаи, занаяти, носии, шевици, фолклор са източник на позитивни преживявания и приятно прекарване на свободното време. Когато обаче за идеал пред съвременното семейство се поставя въобразеният модел на "здраво патриархално семейство" от предмодерните времена, очевидно става дума за тежък анахронизъм, за опасен традиционализъм, който се инструментализира политически.

В последните години се наблюдава и една друга много опасна тенденция - критични изследвания на традициите много лесно получават етикет "антибългарски" в медиите и социалните мрежи, което също е израз на новия етно-национализъм. Нямам представа как масовата публика е възприела статията ми, предполагам, че страните по споровете са си останали на същото мнение. Хората, които искат да преживяват хорото като древна традиция едва ли ще променят своето убеждение, още повече че много от тях възприемат участието си в подобни празници като изява на националната си идентичност.

От друга страна, моята цел като антрополог не е да поучавам хората, а да се опитам да ги разбера, да обясня защо постъпват по определен начин, какви са културните ресурси, с които се служат. В тази връзка е и новият изследователски проект, посветен на антропология на несигурността, върху който започваме работа с мои колеги. Проектът получи подкрепа от Фонда за научни изследвания, предстоят ни теренни етнографски проучвания и след две години би трябвало да публикуваме резултатите.

Как си обяснявате в контекста на културата на недоверие доверието, което българите гласуваха на изборите на новата партия "Продължавамe промянатa"?

Това, което прави силно впечатление в последните избори за парламент и президент, е рекордно ниската избирателна активност. Въпреки недоволството от ситуацията в страната, което се регистрира в поредица от изследвания през последните години, изборите показаха, че мнозинството от българските граждани са пасивни, не се интересуват от политика, безразлично им е коя партия и с каква програма ще ги управлява, защото изпитват еднакво недоверие към всички партии, към политическия елит като цяло. Тези незаинтересуваност от политическия живот и недоверие към политическия елит се превръщат в трайна черта на българската политическа култура. За съжаление новият политически проект не събуди гражданската активност на аполитичното мнозинство, по-скоро се преразпределиха гласовете на активните и досега граждани. Лидерите на новата формация спечелиха гласовете на тези, които им повярваха, че могат да бъдат действителен двигател на промяната с демонстрираната решимост да сложат край на корупцията и злоупотребата с обществени средства. От това дали ще успеят да изпълнят обещаните промени ще зависи дали те ще запазят или ще загубят доверието на гласоподавателите си. Политическото доверие е сред най-нетрайните елементи на политическата култура.

Къде виждате жестове на доверие и солидарност в българското общество днес?

В отношенията помежду си хората имат нужда от доверие и то най-често се проявява в семейството, към близки и познати, но и към политици и други публични фигури, които се оценяват като личности. Израз на солидарност и емпатия са благотворителните акции в подкрепа на болни хора и нуждаещи се, изпаднали в беда. Позитивни примери са проявите на гражданското общество в защита на природата, като "Спаси Пирин", "Да спасим Карадере", "Да запазим Корал", "Да спасим Синеморец" и др., които показват способност за общностни действия за защита на общото благо - мобилизации, които поддържат будно нашето общество.

Интервюто взе Тамара Вълчева

Все още няма коментари
Нов коментар

Още от Капитал