Андрей Паунов влиза в суматохата

Режисьорът, познат най-вече с документалните си филми, за дебюта в игралното кино с "Януари" по пиесата на Йордан Радичков и за нуждата да рискуваш

Андрей Паунов, режисьор
Андрей Паунов, режисьор
Андрей Паунов, режисьор    ©  Цветелина Белутова
Андрей Паунов, режисьор    ©  Цветелина Белутова

Добре познатият с документалните си филми Андрей Паунов се впуска в нещо, което нарича "експеримент" и в което се чувства "пълен дилетант" - първият му игрален филм, "Януари", по едноименната пиеса на Йордан Радичков. След премиера в Люксембург и на международния фестивал в Талин, "Януари" ще бъде сред акцентите на 26-ото издание на "София филм фест".

В пиесата Радичков пише, че януари е "най-българският от всички месеци, когато прозорците на селцето са изрисувани със скреж, под всяка стряха виси разпъната свинска кожа, на всяка порта стърчи по една сврака, във всеки селски кладенец живее по един воден дух, някъде и по два.." Паунов е взел много от тази атмосфера, но свободно интерпретира социалните коментари и психологизма в сюжета: достатъчно, че да остане място и за няколко препратки към Стенли Кубрик.

Разговаряме в един от най-студените януарски дни, докато различни детайли около нас ни напомнят за пиесата или "суматоха"-та на Радичков: Паунов пристига премръзнал, наблизо две възрастни жени си говорят за литература, а двойка се кара шумно.

Пиесата е създадена през 1974 г., годината, в която Паунов се ражда. Мотивацията му да екранизира точно този текст минава през историята на влиянията му през годините, наученото "между соца и свинщината след него": "Аз съм от едно поколение, което порасна с артхаус класиката. Всъщност тогава тя не беше "артхаус", тъй като филмите на Тарковски и Кончаловски ги показваха и по телевизията. От другата страна ги имаше и жанровите филми на касета, т.нар. B-movies, които бяха толкова различни от онзи изчанчен и безсмислен соц реализъм от детството ми", казва той. "Януари" се получи като един интелектуален Б-филм. За мен този филм е комедия, въпреки че никой около мен не го възприема така. Но комедията не е само как един човек се хлъзга на бананова кора и пада. Комедията може да е послевкус."

Идеята му да екранизира текста се ражда още когато е студент, започва да се оформя преди цели петнадесет години, но едва преди седем той получава правата да го направи. Докато мечтата узрява, Паунов прави забележителна кариера като документалист: посветеният на живота на ексцентричния психиатър Георги Лулчев "Георги и пеперудите" (2004), направилият премиера в Кан "Проблемът с комарите и другите истории" (2007), Паунов също така събра парадоксите около живота и политическото завръщане на Симеон II в "Момчето, което беше цар" (2011).

"Важно е да се чувстваш на мястото си. България е блато, но се чувствам удобно в това блато, мога да говоря за него." Между 2012-2017 г. казва, че е преминал през период, в който въобще не е снимал, тъй като все повече усеща опасността от повторението, влизането в модели. "За това време сигурно можех да направя още пет филма, но нямаше да е същата любов. Важно е да издърпваш килима под краката си, защото рутината и комфортът са пътищата към ада." Завръща се повече от успешно с "Да ходиш по вода", филм за напрегнатото създаване на инсталацията "Плаващите кейове" на Кристо и Жан-Клод, който режисьорът сглобява от 700 часа суров видеоматериал.

Какъв щеше да е "Януари", ако Паунов беше успял да го снима тогава, когато за първи път е искал, преди 15 години? "Сигурно ужасен. Щеше да е по-наивен и глупав." Казва, че не би могъл да реализира филма, ако не беше направил други проекти преди това, тъй като сега е по-внимателен към текстове, които са примамливи. "Хубавите, дашни текстове, изглеждат лесни. Смяташ, че веднага можеш да скочиш вътре в тях а впоследствие се оказва нещо друго. Има един метафизичен момент: в киното желанието и възможностите често се разминават и когато все пак се срещнат, може би има причина за това."

През тези години към идеята го задържа възможността да се подходи абстрактно към историята, но и променливите му отношения със самата творба. "Този текст се променя, както ти се променяш. Mожеш да порастваш с него."

Паунов започва "Януари" без кастинг, изцяло с актьорите, които си представя в ролите. "По някаква странна причина всички се съгласиха." Във филма личат имената на Самуел Финци, Йосиф Сърчаджиев (който на 76 години и въпреки прекарания инсулт има все по-засилено присъствие в българското кино, след важна роля в "Жените наистина плачат"), Захари Бахаров, Леонид Йовчев, Малин Кръстев (играл и в сценична адаптация на "Януари" в Младежкия театър), рядка актьорска изява прави Борислав Чучков от продуценското дуо братя Чучкови.

Вижда героите като част от изчезващ свят. Хора, които се опитват да надникнат отвъд преспите и да разберат какво става наоколо. "Сега е същото, но всички сме едно голямо село и всички гледаме навън", казва Паунов, който се описва като "моментен песимист, но по принцип оптимист". Интересно му е да предаде екзистенциалните въпроси на текста, напрежението и магическия реализъм при Радичков с атмосфера на дрехи от свински кожи и винаги намиращата се наблизо греяна ракия. "В крайна сметка става въпрос за края на света, една много българска тема. Всяко общество трябва да мине през собствените си страхове, демони, заблуди, илюзии, за да порасне. Не съм сигурен дали може да има конкретно време, в което това може да се случи, по-скоро е до смяна на поколенията."

"Януари" е и рядък пример за българско-португалска копродукция. Оператор е Вашко Виана, който в повечето случаи няма идея какво означават репликите - за Паунов това само дава повече възможност за внимание върху атмосферата. Съсценарист е англичанинът Алекс Барет, което на свой ред гарантира винаги свеж страничен поглед.

Паунов казва, че са му били необходими опитни актьори, за да може да има здрав гръб в процеса на снимки. А какъв опит от документалното кино е внесъл тук?

"Не става по-лесно, но в нашата държава е толкова сложно да направиш един филм, че когато го завършиш, забравяш колко смазан си бил в процеса и скачаш отново. С "Януари" развих апетит към този вид кино, но бих правил всичко: игрални и документални филми; филми, които продължават 30 секунди или 8 часа."

Ако има натрупан опит, той е в изграждането на смелост и да си отворен към риска. "Опитът се състои в чувството да не те е страх, а е много важно да нямаш страх с такъв тип текст. В това, което правя, няма рутина, тъй като не се занимавам с това да повтарям модели, не снимам едно и също. Опитът ме е научил, че като скочиш с главата надолу, се научаваш да летиш."

И ако поколението на Паунов е разкрачено между политически и икономически промени, той забелязва, че по-младите режисьори имат по-различен поглед и в тях той вижда условия за по-устойчива промяна. "Все още чакам да се появи едно кино, което е абсолютно освободено от комплексите на Източна Европа: чувството за малоценност, че някъде "там" има нещо по-правилно, по-умно, по-голямо, нещо, на което трябва да се подражава, за да имаш културна тежест. Като в "Януари" - ако ти само гледаш през преспите какво става с този свят, ще свършат дървата, ще измръзнеш и ще изчезнеш."

Паунов казва, че колко далеч ще стигне един филм е малко или много хазарт, а колко комерсиално успешен е един проект никога не е било за него фактор за качество. Иска му се да види ново поколение ходещи на кино. "Млади хора, които не са обременени от клишето за тъпия българския филм, а с пресни очи могат да видят една провокация", казва Паунов. Надява се, който излезе от киното, да не е равнодушен към видяното. "Няма толкова значение дали някой ще иска да ми счупи главата, или ще ме похвали, след като гледа филма."

"София филм фест" започва на 10 март.

Все още няма коментари
Нов коментар

Още от Капитал