Да бъдеш Недко Солаков

Художникът за липсата на отъпкани пътеки в съвременното изкуство и новата си изложба

Недко Солаков в галерия Credo Bonum
Недко Солаков в галерия Credo Bonum
Недко Солаков в галерия Credo Bonum    ©  Надежда Чипева
Недко Солаков в галерия Credo Bonum    ©  Надежда Чипева

Вероятно историята на българското съвременно изкуство щеше да е различна, ако повече художници имаха увереността на Недко Солаков. Той с лекота си спомня кога и къде е бил преди 20 или 30 години, с кого е работил в съответния момент, всеки добър или лош отзив oколо някое международно участие, какво е било времето навън, когато е работил в ателието си през 1987 г. Като че ли във всеки момент той усеща как това, което прави, резонира с публиката - до степен, в която понякога говори в трето лице за стила "Недко Солаков". "Надявам се, не звучи неприятно, когато го правя?"

Той пази един труден баланс: сам оценява високо продукцията си, върви навсякъде с биографията си, която се простира в над четири десетилетия работа, същевременно запазва чувство за хумор и новаторство, нуждата да отхвърля тежестта и да започва отначало. Суетен и несуетен в различни моменти.

Солаков запазва баланса и в най-новата си изложба: "10+1 картини" в галерия Credo Bonum. В нея той показва десет нови работи, рисувани между юли и август миналата година.

За тази серия той работи с класическия за френската живопис през XIX век размер 130х162 см. "Този формат си го обичам." Завършва серията с работа от 1987 г., период, в който по-често работи в същите размери. В този размер е и картината "Покаяние" от 1988 г., изложена в "Квадрат 500" - една от работите му, които са реакция на растящите му съмнения към тоталитарната власт и опита му като агент на Държавна сигурност, някога искрено вярвал в системата.

Професия storyteller

Новата изложба започва като лично изпитание. "Исках да проверя до каква степен още мога да създавам живопис", казва Солаков, роден през 1957 г. в Червен бряг. Син е на скулптора Митьо Солаков (1931 - 2010) и баща на Димитър Солаков, "страхотен художник, който също разказва истории чрез работата си, но по съвсем различен от моя начин".

Описва настоящата серия като "голяма разказвателна инсталация". В текста към изложбата той е определен като "великолепен разказвач на истории", израз, който напоследък придобива все по-голяма популярност сред креативните и комуникационни професии, особено когато става дума за репрезентация в социалните мрежи. Кога при Солаков една идея става история? "Не знам за другите, аз истории разказвам от многo, много отдавна. Идеята от самото начало трябва да може да се превърне в история." Storytellers е и заглавието на една от картините в изложбата.

В много работи на Солаков историята е допълнена от текст, понякога във, понякога извън картините, но за него той не е задължителен елемент, за да се постигне цялост. Дава пример с пърформънса "Живот (черно и бяло)", създаден през 1998 г., впоследствие с участие във Венеция и на още близо 40 места. В началото на 2020 г. беше представен едновременно в музея за съвременно изкуство "Тейт модърн" в Лондон и в Лахор, Пакистан. В основата на пърформънса са двама души, които боядисват стените на пространството в черен и бял цвят. Те непрекъснато се следват и пребоядисват частта, която другият вече е направил. "В концептуалните жестове голямо значение има названието на работата, материалите, от които е направена. Една друга работа от 1998 г., Help Yourself (Russian Roulette), показваше седем еднакво изглеждащи красиви сладки под похлупак, но в една от които имаше нокти от краката и ръцете ми. Няма да схванеш смисъла, ако не прочетеш заглавието и изразните средства."

В новата изложба той е имал стриктен предварителен план как да бъде подредена, но не и за историята, която да ги обединява. "Искаше ми се да не противопоставям работите, преди да бъдат подредени, да не измислям предварително." Тогава сяда в ъгъла на Credo Bonum и както пише на текста на самата стена в дъното, измисля го на телефона си. Самото му пренасяне на стената е процес, който прави отведнъж. "Не прекъсвам процеса. Ако някой ме попита нещо, го скастрям."

В разказите си той често използва политически събития, за да разграничи различните фази на работата си. "Действително 10 ноември 1989 г. беше разделителна линия. Последните откупки на мои картини от държавата бяха направени през пролетта на 1990 г. Оттам насетне - шапка на тояга." През 1992 г. е сред българските художници на биеналето в Истанбул, година по-късно участва на Венецианското биенале, първо от общо шест участия.

Солаков остава встрани от поне няколко клишета: за едва свързващия двата края човек на изкуството; че няма как да си успешен на международно ниво, ако все още живееш в България; задължителното намиране на конкретен стил, който да направи художника разпознаваем. Към днешен момент, "недко солаков картини цени" е най-търсената комбинация от думи за него в Google.

Биографията на Солаков изглежда като растящ списък от успехи. Имало ли е момент на обезсърчение, който не може да разчетем в официалната версия на работата му? "Веднъж си казах: дали не съм has-been? Споделих страховете си на една галеристка, но тя ми каза, че все пак никой не може да ми отнеме това, което съм направил. Нормално е, когато работиш много време, да има спадове. Когато ме налегне такова настроение, директно го изразявам в работата си." Подобен момент е имало след участието му с "Живот (черно и бяло)" в централната изложба на Венецианското биенале през 2001 г. "Тогава си казах: "Е, Недко, дотук ли беше всичко?" Имах чувството, че ще отивам само надолу."

Следва ново движение нагоре. През 2007 г. показва на Documenta в Касел, най-престижния международен форум за съвременно изкуство, с новата тогава серия рисунки Fears и "Строго секретно", работата, с която Солаков сам се разкрива като агент на ДС през пролетта на 1990-а (той е официално обявен като такъв през 2018 г.) "Така казах bye-bye на социализма от самото начало, докато други художници започнаха да го громят много по-късно."

Да представи работа от края на 80-те на толкова знаково място за него е доказателство, че е намерил правилния път в тъмното. "Тогава нямах идея какво има отвъд, какъв е този art world. Не знаеш къде е стената и къде трябва да я разбиваш. Всичко това, докато на куратори и галеристи им е писнало от огромния поток от хора, които искат да се реализират."

Сега потокът хора е може би на заден план. "Ситуацията на Запад е вече много различна, особено на фона на тази политическа коректност от последните две-три години, която за щастие я нямаме тук, въпреки всички останали идиотщини у нас. Стига се вече до ексцесии." Как тази политическа коректност влияе на работата му? "Не ми влияе, не ме разглеждат по начина, по който се демонизират някои хора. Мен ме канят като Недко Солаков, който разказва истории." Темата за очакванията към артиста днес има присъствие в следващата му изложба в Европа - A Cornered Solo Show #2 в Националния музей за изкуство от XXI век (MAXXI) в Рим, която отваря през май (междувременно, A Cornered Solo Show #1 е в Музея за модерно изкуство (Mudam) в Люксембург до 18 април).

Съвременното изкуство като странен бизнес

Според него няма кой знае каква разлика в приемането на българското съвременно изкуство в световен план. "Никой никога не ни е обръщал внимание." Дава пример и с предстоящата централна изложба на Венецианското биенале, в която няма българско присъствие (инсталацията "Ето къде си" на Михаил Михайлов представя страната при националните участия). "Това не е нормално." За него частично обяснение е, че липсва държавен интерес: износът на изкуство е обикновено чрез културните ни центрове, а техните практики той описва като "вън от всякакъв местен и международен контекст".

"Моят бизнес е много странен. Няма отъпкани пътеки." Вижда се като човек, започнал от нулата и направил всичко сам. "Много хора не могат да схванат как е станала тази работа, което ражда конспиративни теории." Той няма готови съвети как един художник от България може да стане международно показват, продаван и оценяван. "Дори и някой млад художник да тръгне по моя път, пътят към утвърждаването вече е друг. Това не прави пътят по-лесен или по-труден, но вече е различен."

В един от дните след премиерата на "10+1 картини" той седи на стълбите и внимателно следи реакциите на хората в галерията. "Младата публика ми е важна, тя е изключително непредубедена. Сблъскват се моите коментари за този свят с техните разбирания за същия този свят." В по-старата той вижда предубеденост и все още мислене тип "това можех да го направя и аз".

"Оставам любопитен. През последните години предпочитанията ми са категорично към старото изкуството. Винаги съм бил абсолютен музеен маниак." Преди години музеят често е бил място, което провокира идеи у него, рисунките понякога завършват на билетите. Солаков звучи най-смирен и спокоен, когато говори за това, пред което сам се прекланя. Например, когато веднъж в музея "Прадо" в Мадрид е видял "Триумф на смъртта" - картина, създадена около 1562 г. от Питер Брьогел, който описва като любимия си художник. "Толкова се развълнувах, че изгубих шала си. Това рядко се случва."

Изложбата "10+1 картини" в галерия Credo Bonum продължава до 5 март. Повече за проектите на Солаков през годините на nedkosolakov.net.

Все още няма коментари
Нов коментар

Още от Капитал