Випуск 2022: хората, за които ще чуваме все по-често

Млади таланти и обещаващи професионалисти от различни области

Shutterstock    ©  Shutterstock

Активизъм и журналистика: Александър Николов и Димитър Панайотов от фондация "Документалистите"

Запознават се във фотографски форум, постепенно стават приятели, без да очакват, че един ден фокусът и на обектива, и на вниманието им ще е върху теми като трансплантацията, климатичните промени и демографската криза. Александър Николов (30 г.) и Димитър Панайотов (29 г.) основават фондация "Документалистите" през 2020-a, мотивирани да развиват модерна публицистика.

Александър завършва фотожурналистика в University of the Arts в Лондон и е стипендиант на The Royal Photographic Society of Great Britain. През това време Димитър учи журналистика в България. Поддържат приятелството от разстояние, като не очакват скоро пак да снимат заедно.

Александър спешно се връща от Англия, защото с брат му се случва нещастие, което преобръща живота на цялото семейство. През 2015 г. след мозъчен кръвоизлив той изпада в мозъчна смърт. "С родителите ми се съгласихме брат ми да стане донор на органи, защото вярваме, че това е дълг на всеки човек, който иска да е част от едно общество", споделя Александър Николов за най-тежкия момент от живота му.

В личната си трагедия той открива мисия - да популяризира донорството в България.

На помощ идва Димитър, с когото скоро учат заедно магистратура "Е-Европа" в Софийския университет с ръководител проф. Нели Огнянова. Намират подкрепа и стимул от своите преподаватели да развият проекта си за донорството, който прераства в мултимедийна документалната история "Последният дар на човека".

Работата им по него продължава шест години и включва множество снимки и лични истории: от семействата на донорите, през чакащите за нов орган и получилите такъв до лекарите, които се борят за тяхното оцеляване.

"Беше изключително трудно да се срещаме с хората, голяма част от тях са обречени, защото нямат шанс да получат нов орган", казва Александър. Първо се свързват с тогавашната "Агенция по трансплантациите", която ги насочва към различните лекари, и двамата присъстват на редица операции. Провеждат над сто срещи с лекари, пациенти и семейства на донори в над петнадесет населени места, снимат в осем болници, присъстват на три трансплантации. Според тях основният проблем в България е, че няма национална политика за донорството - "жизненоважно е да има добра организационна структура, да се инвестира в координаторите, това са лекари анестезиолози, които липсват хронично в страната ни".

Двамата допълват, че докато нямаме реаниматори и лекари, няма как да имаме донорство. Проблемът с трансплантациите в момента е, че се извършват "на мускули" и останали няколко души, които дават 24-часови дежурства - "редно е да се по-добре заплатени и обучени хората, които участват в целия процес: от идентифицирането на потенциалния донор до извършване на трансплантацията и постоперативното лечение".

Много от събеседниците им вече са починали. "Това са хора, които, ако бяха в друга европейска страна или в САЩ, щяха да живеят, но само защото са родени в България, вече не са сред нас. Част от причините са лошата комуникация между отделните болници и отделения", казва Димитър.

Новият им проект е за влиянието на климатичните промени върху българите. Александър работи като комуникационен експерт в Българска фондация "Биоразнообразие": "Климатичните тенденции са ясни, има прогнози, които са обществено и лесно достъпни, съществува и национална стратегия за борба с климатичните промени." Проблемът е, че хората не вярват на данни, затова двамата млади журналисти искат да ги убедят чрез добре и мултимедийно разказани лични човешки истории. "Ще отидем в малките населени места, ще говорим с местните хора - как те усещат сушите или рекордно високите температури", казва Димитър. Друг акцент в бъдещия им проект е социалната справедливост. "Най-вероятно хората, които имат най-малък въглероден отпечатък, ще са и най-потърпевши от климатичните промени", отбелязва Александър.

Александър и Димитър са носители на наградата "Журналист на годината 2021" на БХК. Димитър Панайотов е също така създател на медията за култура и изкуство "Под моста", главен редактор на подкаста "Ден" и продуцент в мрежата на "Говори Ѝнтернет".

Планът за фондацията им "Документалистите" е, след като завършат проекта си за климатичните промени, да обърнат внимание на демографската криза в България.

Може да ги следите на: dokumentalisti.bg.

Тамара Вълчева

Сценични изкуства: Михаела Добрева и Борис Далчев от сдружение "Съпромат"

От три години творческото дуо "Съпромат" разнообразява театралната сцена със смелите си идеи. Зад него са сценографите Михаела Добрева и Борис Далчев, които до този момент са реализирали различни идеи в театъра, в дигитални изкуства, под формата на сайт-спесифик инсталации (представление или инсталация, в която пространството и контекстът играят основна роля), пърформанси, често в нетипични пространства.

Те са номинирани за "Икар" за средата и костюмите към представлението "Невидимите градове", което поставят през миналата година в Ботаническата градина на Софийския университет под режисурата на Боян Крачолов, участието на Васил Дуев и друг интересен млад колектив, сдружение "Конклав". Година по-рано "Съпромат" са отново номинирани с "Икар", тогава за "Видение", спектакъл с хореографката Цвета Дойчева в Националния студентски дом.

Според двамата създаването на "Съпромат" не е реакция срещу липса на по-провокативни решения в сценичните изкуства, а естествено продължение на съвместната им работа. "Реагирахме на нуждата да излезем извън рамките на "професията сценография", потегляйки към опити с пространството като основно действащо лице, без ограничение от жанр или форма", казва Михаела Добрева.

Двамата признават, че досегашните им проекти изглеждат може би твърде разнопосочни, но всъщност всички са посветени на идеята пространството да бъде третирано по различен начин, както и мястото на човека в него. "В началото бяхме по-скоро разфокусирани, мотивите ни бяха повече в концептуално отношение, казва Борис. С натрупания опит започнахме да изграждаме и естетически облик на съвместната ни работа. Интересуват ни различните сфери на визуалните и сценичните изкуства, но все по-ясно дефинираме средствата и смисъла, които влагаме. Визуалният театър като вид жанр е една от основните теми, около която насочваме вниманието си."

Двамата градят планове за следващите няколко години. В тях попадат сценична версия на съвременен български роман, който ще обедини личности "от различни сфери, но близки до тези на изкуствата", серия от дизайнерски интерпретации на един от любимите им обекти - пумпала, а със сдружение "Конклав" работят по идея за имърсив инсталация (работа, която разчита на добавена реалност или интерактивност) и образователен проект за млади артисти.

Развитието на "Съпромат" съвпада и с по-осъзнатата роля на по-експериментално ориентираните артисти, по-големите възможности за финансиране към т.нар. независим културен сектор. Определят създаването на културния център "Топлоцентрала" като също голямо събитие, но около конкретизирането на културните политики и диалогичността има още много какво да се подобри.

За Михаела преодоляването на трудностите би довело до съвсем различна среда за артистите. "Отношенията в цялата сфера на изкуствата са изключително трудни, понякога дори болезнени, което измества фокуса. Надявам се на повече чувство за общност и вълнение, предизвикано от самото изкуство. Хубавото е, че има инициатива и желание за промяна, най-вече от страна на независимата сцена. Усещането е, че всичко предстои."

Повече на www.instagram.com/sapro.mat

Светослав Тодоров

Съвременно изкуство: Любен Домозетски, художник

Ако има място, на което странджанската орхидея, совите, майският бръмбар и редките гъби могат да срещнат средновековни византийски изображения и съвременни маратонки, то това са картините на Любен Домозетски.

33-годишният художник, изкуствовед и куратор от СГХГ може да наблюдава с часове някое растение или буболечка и да изследва средновековен текст като докторант по византийско изкуство в НХА. И със същия ентусиазъм да обяснява и за двете си големи страсти, докато дългите му пианистки пръсти посочват малките елементи в новата му самостоятелна изложба "Отвъд канона" в галерията Little Bird Place (до 28 февруари).

"Като дете бях като изваден от роман на Джералд Даръл: събирах животни от дивата природа, опитвах се да ги отглеждам вкъщи. Майският бръмбар, който всъщност се казва "обикновена златка", е ярък спомен от детството ми, прелита като малък елемент от картина на картина".

Домозетски е от Благоевград, живял е няколко години в Италия, учи история на изкуството и културно наследство в Националната художествена академия, после специализира в "Академия Брера", Милано. Започва да експериментира с научната илюстрация и още в началото на следването си интересът му се спира върху Средновековието. "Византийското и средновековното изкуство стигат най-близко в стремежа да пресъздадат идеята за нещо трансцендентно в изкуството."

Всички тези интереси са свързани и с усвояването на собствен художествен език, който да съответства на вътрешния му свят, неговия характер, страсти, но и болки. "Интересувам се от промените на климата, оказва ми влияние, но в изкуството си по-скоро съм се обърнал към въображаемо пространство, където нещата са по-хармонични."

Един от любимите му проекти като куратор в СГХГ, които е осъществявал, е по повод 130 години от рождението на скулптора Иван Лазаров. "Искахме да го контекстуализираме и да покажем епохата и съвременниците му." А ако един ден някой реши ретроспективно да направи същото с творбите на Домозетски? "Трудно ми е да кажа как биха стояли, защото съм много обърнат към миналото, а и личностно капсулиран човек с ясни интереси. Всичко извън тях трудно ми привлича вниманието." От съвременниците автори е повлиян от Закари Логан (Домозетски курира изложбата му в Little Bird Place), а гледайки към миналото, се възхищава на Йеронимус Бош: "В изкуството махалото винаги се движи между две крайности: едната е реализмът и описателното, другата е абстрактното. Кой знае, може би след десет години ще се обърна към абстрактното изкуство", казва Любен Домозетски, който планира изложба с ботанически рисунки на открито през пролетта.

Тамара Вълчева

Литература: Александър Габровски, поет

"Млад талант" и "надежда" са думи, които отдавна съпътстват Александър Габровски. Отдавна, въпреки че тази година той ще стане на 20 години.

Пише от дете, насърчен от началната си учителка, но истински се привързва към поезията в ранните си тийнейджърски години, когато открива стиховете на Мирела Иванова. През 2018 г. той издава първата си стихосбирка "Истории от други светове". Печели награди от няколко литературни конкурса, а националната стипендия "С усилия към звездите" го води към съвместна работа с Георги Господинов, който е редактор на втората му книга с поезия - "И скакалците сънуват" (2021, изд. "Жанет 45").

Описва работата им по книгата като упражнение по чувствителност. "Георги ми позволи да му открадна занаята. От него взех тази крайна чувствителност към всяка дума, към синтаксиса и преноса, към всяко междуметие и препинателен знак."

През последните години новите имена в българската поезия са много и Александър казва, че в известен смисъл се усеща като част от общност, въпреки централизирането на литературната сцена в София. "Но в никакъв случай не мога да кажа и че досега съм бил изцяло самобитен. Непрестанно се влияем едни от други, дори и без да го осъзнаваме. Сякаш сме забравили колко колективно занимание всъщност е изкуството. Май че е време да си го припомним", казва Габровски, роден във Варна, където е част от литературния клуб с 25-годишна история "Касталия".

Сега учи Transmedia Art във Виенския университет по приложни изкуства. "В учебната програма е заложен свободният избор между много видове изкуствa - визуални, музикални, дигитални, сценични, словесни. Насърчават ни да излизаме извън границите на познатото, да творим напълно освободено и все пак със структура и мисъл."

Като влияния описва автори като Борхес, Маркес, Набоков, Томас Ман, Милорад Павич, Манганели, Селинджър, книгите на Херта Мюлер за тайните служби и трудовите лагери в Румъния през тоталитаризма, но преди всички поставя Олга Токарчук. Определя книгите ѝ като свои библии. "Винаги съм мечтал да напиша книга, в която да побера света, а творбата, най-близка до тази моя мечта, е романът "Бегуни" на Токарчук."

Не е напълно сигурен каква ще е следващата му стъпка, но сега е в процес на завършването на роман. "Малко се поувлякох и се тревожа, че стана твърде абстрактен. Все съм в някаква непрестанна борба със себе си. Не искам да си намеря стил, непрестанно се предефинирам."

Светослав Тодоров

Илюстрация, графичен дизайн: София Попйорданова

Често влизането в книжарница може да предложи визуален хаос, a сред илюстраторите, които успяват да му противостоят, е София Попйорданова. Минималистичните ѝ корици включат заглавия като "Сняг" на Джон Банвил, "Балади" на Гьоте (изд. "Лист"), както и някои от новите издания с текстове на Йордан Радичков ("Малка северна сага", "Неосветените дворове", "Сибирски тетрадки", "Бомбето" на изд. "Нике"), в края на миналата година работи и по македонското издание на "Най-добри намерения" на Ингмар Бергман.

"В началото задължително прочитам книгата, за да усетя духа ѝ, емоцията, цветовете в нейния свят", казва София Попйорданова, родена през 1995 г. в София и сестра на Андреа Попйорданова, също илюстраторка. За София хубавите корици се получават, когато художникът работи по най-личния и любим за него момент. "Набелязвам си важни моменти, както и такива, които лично ме докосват или биха били подходящи визуално за корица. След което започва един етап на пробване и експерименти."

За нея видимото присъствие на все повече български книги с подходящо художествено оформление през последните години е резултат от растящия брой нови издателства. Конкуренция, която ражда качество, желание заглавията да могат да бъдат и естетически издържани колекции. "За съжаление често тези по-стойностни книги се оказват по-трудни за продаване и това понякога е пречка за издаването им. Надявам се малко по малко да преобладава качествената литература в съответното за нея хубаво оформление пред книгите еднодневки, четящи се толкова бързо, колкото се и забравят."

Скоро ще се появи издание с приказки, по което работи през последната половин година и което описва като голяма стъпка в развитието ѝ към илюстрацията за деца. "Вълнувам се как ще излезе и как ще се усети от читателите."

Предстои и лимитиран тираж на авторската интерактивна книга "Трептения", която е също така дипломната ѝ работа. Скоро ще има и нови бройки от книгата с илюстрации, базирана на "Южна поща" на Екзюпери, която тя представи по-рано тази зима.

Всеки проект за нея е и повод за самоусъвършенстване, работа с нови материали и подходи. "Искам да се развивам все повече в сферата на илюстрацията. Тя е толкова обширна и има още много да се уча. Благодарна съм, че имам възможността да го практикувам и професионално, защото знам, че е трудно да бъдеш "намерен" в света на издателите."

Повече за работата ѝ на behance.net/spopiordanova

Светослав Тодоров

Фотография: Христо Йорданов

"Снимането започна като акт на тийнейджърски бунт", казва 21-годишният моден фотограф и стилист Христо Йорданов. Тогава сестра му има фотоапарат, който не му е позволено да докосва, а той, разбира се, прави точно обратното. "Снимах всичко вкъщи, после триех снимките, за да не види някой, че го правя."

В снимането той реализира изцяло изостреното любопитство през тези години, за известно време е привлечен от стрийт фотографията. "Така на няколко пъти щях да си изям боя." Още на 16-17 години започва да работи професионално в онлайн изданието за мода и култура 12 Mag на Слав Анастасов и Хубен Хубенов, и то не като асистент на някой по-опитен. "Вкараха ме в дълбокото." Той бързо намира себе си във възможностите да контролира осветлението и средата около снимките, от улицата той съвсем комфортно се установява в студиото.

"Беше като нещо, което винаги съм мечтал да направя, без осъзнато да съм мечтал за това", казва Йорданов, който през последните дни се е отдал на дистанциране от Instagram и слушане на новия на албум на Big Thief. "Постепенно започнах да осъзнавам, че във фотографията ми е най-любопитно да създавам свят, който е част от въображението ми."

Колаборативната работа и процесът на обмяна на идеи са сред аспектите на професията. "Като видим едно изображение, мислим, че то е продукт на фотографа, а всъщност всеки, който е работил по него, е допринесъл."

За него е едновременно плюс и минус, че работи в страната с малък пазар - възможностите са по-малко, но пробивът може да е бърз. В разговорите с клиенти вече усеща, че работата му до този момент създава асоциации. "Те знаят, че могат да разчитат на мен за даден вайб, нещо, което мога да създам." Това не го прави напълно сигурен, че знае какви са правилата на играта, и е наясно, че затварянето в стил и рамки е нещо, от което трябва да се бяга. "Как се общува с клиент и въобще цялата по-бизнес част на изкуството са неща, на които още се уча. Може би това се учи цял живот."

На няколко пъти е работил по проекти извън България и всеки подобен ангажимент е бил възможност да надникне извън параметрите на познатото. "Всеки клиент ти дава нещо ново откъм комуникация и организационни умения." Модата е това, което го вълнува най-много в момента. Описва връзката между модела, дрехата и камерата като изключително деликатна в хода на изграждането и контролирането на средата. "Харесвам, че в модата нещата се казват тихо, не се крещят." Гледа към фотографията на Стивън Майзел като може би най-яркия пример за баланс между изкуство и комерсиалност.

След като завършва гимназия, Христо за кратко учи кино в НБУ, прекъсва, тъй като усеща, че образованието, което получава, е трудно приложимо в днешно време. От друга страна, той е благодарен за времето, прекарано в университета: научава се да гледа филми аналитично вместо просто за забавление, попълва някои празнини в общата си култура, филмите на Бергман и Тарковски го замислят повече за композицията и светлината.

Има и още един любопитен детайл около Христо Йорданов. В началото на пандемията, когато всички фотографски ангажименти отпадат, той хваща китарата, която от известно време прашасва у дома му. Решава да свири поне по два часа всеки ден. Две години по-късно завършва песен с Kan Wakan, проекта на работещия между София и Лос Анджелис композитор Георги Линев, която скоро ще си има и видео. "Музиката ме срещна и с нови хора, и с нови предизвикателства." Важно му е усещането, че надскача тавана, който сам си поставил в главата си.

"Гледам на двете неща по различен начин и не мога да ги приоритизирам. Едното, фотографията, се превърна в професия, искам или не, това променя начина, по който гледам на нея. Чрез музиката чувствам връзка с нещо по-голямо, позволява ми други нива на искреност."

Повече от него на instagram.com/hristoyordanov.

Светослав Тодоров

Все още няма коментари
Нов коментар

Още от Капитал