Ерве льо Телие: Предпочитам живота пред писането

Френският писател за хитовия си роман "Аномалията" и защо е заклет песимист

Ерве льо Телие, френски писател
Ерве льо Телие, френски писател
Ерве льо Телие, френски писател    ©  Цветелина Белутова
Ерве льо Телие, френски писател    ©  Цветелина Белутова

"Всички полети си приличат. Всеки тежък полет е такъв по свой си начин." С изречения като тези френският писател Ерве льо Телие с един замах подготвя читателите какво ще се случи, прави препратка към "Ана Каренина" на Толстой и проявява тънко чувство за хумор, докато разнищва сериозни теми.

Ерве льо Телие представи в София романа си "Аномалията" (изд. "Колибри", превод Росица Ташева), награден през 2020 г. с най-високото литературно отличие на Франция - наградата "Гонкур". Книгата разказва за как единадесет герои, напълно различни един от друг - от наемен убиец през архитект до певец - преживяват по време на полет между Париж и Ню Йорк тежка турбуленция, която ги "раздвоява". Три месеца след като полетът пристига в Ню Йорк, каца друг полет с напълно същите хора.

И въпреки че не е ново, нито широко познато име, романът издига Ерве льо Телие до съвсем различен статут - в края на миналата година книгата надхвърли тираж от един милион бройки. Още преди "Аномалията" да се появи, правата ѝ са откупени за сериал, по който се работи в момента.

Льо Телие е роден в Париж през 1957 г. и винаги е бил свързан с нетипични сюжети и постмодерни идеи. Първото му по-широко признание е с романа Les amnésiques n'ont rien vécu d'inoubliable, съставен от хиляда изречения, които започват с думите "Аз мисля, че". В момента е президент на основания през 1960 г. литературен кръг "Улипо", свързвани със смели експерименти, често вдъхновени от математиката.

На фона на войната в Украйна много теми губят своята актуалност. Каква е реакцията ви, когато се случи подобен катаклизъм - имате ли порив да пишете, или обратното, не намирате думи да изразите мислите си?

Когато става дума за събития, които силно се отразяват на реалността ни, не намирам нищо вдъхновяващо, което мога да използвам от художествена гледна точка. Да пиша за нещо, което се случва в момента, ми се струва нечисто, сега е време за послания и заемане на позиция. Чудя се кой би писал примерно за войната, докато се води - вероятно някой сценарист.

Въпреки че предпочитам да пиша за настоящето, повечето от книгите ми всъщност се занимават с определени исторически периоди. Това изисква да се затвориш в епохата - да направиш много проучвания, да си представиш живота в съответните години, да си наясно, че не можеш да променяш някои неща в тогавашната реалност.

Има различни начини миналото да се постави в контекст: примерно главният герой в "Името на розата" на Умберто Еко, Уилям от Баскервил, е като съвременен човек, пуснат в XIV век, той не би съществувал в епохата си, но така авторът позволява на читателя да се свърже емоционално с персонажа. Сега пиша книга, която се развива в IV век, не чак толкова далеч от България, в земите между днешна Унгария и Румъния, и си представям как героинята ми би живяла тогава. Примерно, как мисли човек, който все още не е под влиянието на организирана религия, а е езичник, каква е обществената роля на жената тогава, как тя използва структурата на мъжете, за да оцелее? Обективно погледнато, невъзможно е да стигна до конкретни отговори и прозрения.

Трудно ли ви беше да започнете да пишете отново след успеха на "Аномалията"?

Някои неща не се променят особено. Да, романът имаше успех, но живея по същия начин на същото място, имам чувството, че да те четат десет хиляди или един милион души, не променя чак толкова много неща, шумът има малко отражение върху ежедневието ми. Със сигурност все пак е някаква промяна, тъй като преди "Аномалията" бях познат на малък кръг читатели, въпреки че бях превеждан и преди на английски. Сега ми се иска да се съсредоточа повече върху драматургията, тъй като обичайно пиша много за театър, а покрай ковид кризата много мои проекти се забавиха.

Разбира се, редакторът ми вече ме притиска за нова книга и се надява да не реша отново да пиша поезия. Все пак само романите се продават, а в цяла Франция читателите на поезия са навярно 2000 души, и ако 2000 души купят стихосбирката ти, това е комерсиален успех.

Случва ли се една история да започне като пиеса и да се превърне в роман, или обратното?

Да, "Аномалията" беше такъв случай. Всичко дойде от идея за кратък разказ, в който един герой се връща вкъщи и се среща със себе си, започва да разговаря с двойника си. Това доведе до по-голяма идея: какво би станало, ако повече хора се срещнат със себе си, или пък със своето аз от близкото минало или близкото бъдеще? Ако двойникът ти е с пет месеца по-възрастен, то има какво да го попиташ. Започнах да се питам в каква ситуация биха изпаднали различни типове хора, например един убиец. Зачудих се дали някой би убил двойника си и възможно ли е това, защото знаеш всичко за него. Наредих всички потенциални персонажи, започнах да проектирам различни връзки между тях. След това направих нещо като кастинг: кой ще бъде най-интересният герой в съответната ситуация?

Мислех за пиеса, но се получи роман. Има една мисъл, която харесвам: да работиш по книга е като да направляваш стадо от гъски и да внимаваш някоя да не се изгуби. След като очертах всичко, написах "Аномалията" за 11 месеца и в началото романът беше двойно по-дълъг. Това е много индивидуален процес и рядко заглавията вървят хронологично като начин на работа: една друга книга започнах през 1992 г., а завърших през 2012 г.

Има ли нещо специфично във френския книжен пазар, което прави успеха на подобна експериментална книга по-възможен?

Мисля, че пробивът на "Аномалията" е най-вече щастливо стечение на обстоятелствата: роман за пътуване се появи в момент, в който хората не можеха да пътуват, имаше масово връщане към акта на четене по време на изолацията. Литературно предложение хората да бъдат отведени на друго място, да срещнат различни типажи и живот, книга, с която можеше да се избяга. Разбира се, нищо от това не съм планирал. Но до голяма степен тя беше създадена за приятели. Много е важно един автор да знае за кого създава книгата си и да има определени читатели наум, които впоследствие да дадат обратна връзка.

Случва ли се тези читатели да не харесат книгата, която сте създали за тях?

Разбира се, включително в по-голям мащаб, когато книгата стане популярна, подарява се напосоки за Коледа и шансът някой да не я хареса, се увеличава. Някои казват, че в романа има твърде много герои, и това е така и ми харесва. Някои се дразнят, че няма ясен край, и това е така, но мисля, че всяка книга е посвоему незавършена. Животът е кратък: дори и една книга да ти харесва, може да се намери причина да не я завършиш. Странно защо, но това ми се случва най-често с немските класики, но не и с Чехов и Толстой

Първите ви книги излизат в началото на 90-те години. Каква беше френската литературна сцена тогава?

Нямаше интернет, а вместо по две хиляди тиражите бяха по петдесет хиляди копия. Пишех предимно кратки разкази, бях журналист в областта на науката, не четях много съвременна литература, бях потънал в класиките, а както сега, така и тогава животът в Париж беше трудна работа като стандарт на живот. Синът ми беше малък. Когато погледна назад, появата на книгите ми винаги съответства на личния ми живот: например годините, в които съм бил влюбен, не съм издавал нищо. Изглежда, предпочитам живота пред писането.

Създавате една сложна и наситена с идеи книга в момент, в който в днешната литература има различна тенденция: например автобиографичното писане, автофикцията.

Писал съм за семейната си история и мисля, че когато човек създава книга за собствената си биография, има едно голямо предизвикателство: да не се оплакваш от живота и семейството си, защото все пак трябва да създадеш глас, с който читателите да могат да се свържат. Нямам нищо против автофикцията, въпреки че много лоши писатели се изявяват именно в този жанр. Имам против лошото писане.

От друга страна, вярвам, че всеки трябва да прави каквото си поиска. Нямам никаква идеологическа позиция за литературата, нито страх, че нехудожественото започва да доминира над художественото: има идеални примери как двете могат да се съчетаят, примерно книгите на Борхес са на моменти почти като енциклопедии или ако се върнем още по-назад, подобен баланс има и при Джонатан Суифт. А и както е казал Флобер - всичко, в което вярваш, е истина. Когато е писал "Мадам Бовари", това му се е отразявало емоционално и физически. За един писател реалността и измислицата са далеч в живота и много близко в работата, но същевременно пишем, за да имаме по-интересен живот.

Човешката жестокост аномалия ли е или е правило?

Ако се върнем назад в миналото, ние сме били много по-жестоки. С вековете сме все по-грижовни, включително мъжете към децата и жените, все по-активно влизаме в цивилизационните структури, вместо да се ядем или бием едни други. Затова събития като войната ни шокират, ние не я очакваме.

От друга страна, сред нас продължава да има хора-вълци, на които някак трябва да се даде шанс да станат наистина хора. Според мен има не само културни, но и физиологични причини за това какви сме и как функционираме. Хората формират различни характери според това дали са ниски или високи, мъже или жени, това ги кара да попадат в различни ситуации и изпитания. Ако не унищожим планетата си, очаква ни готино бъдеще. Казвам го от позицията на заклет песимист. Мисля, че песимизмът е страхотен начин да навигираш живота си, тъй като си винаги нащрек, че нещо по-лошо е възможно да се случи.

Все още няма коментари
Нов коментар

Още от Капитал