Досието на Красимира Буцева

Новата носителка на наградата за съвременно изкуство БАЗА за дългогодишния си интерес към тоталитаризма в България

Красимира Буцева    ©  Цветелина Белутова
Темата накратко
  • Красимира Буцева е преподавателка по фотография в Лондонския университет на изкуствата, а междувременно гради все по-интересна биография в съвременното изкуство
  • През последните няколко години тя е отдадена на проучването на архивите на Държавна сигурност.
  • Всяко потапяне в темата носи нови и нови въпроси. "При липсата на ясни данни и с тесния кръг на хора, които се занимават качество с този период, реално ние работим с една устна история."

Българското съвременно изкуство е богато на нови имена, но малко си играят толкова смело с историята и политиката, колкото Красимира Буцева.

Тя е актуалната носителка на годишната награда за съвременно изкуство БАЗА, която се връчва у нас от 2008 г. и осигурява творчески престой в Ню Йорк. Буцева спечели отличието с инсталацията "Фотографиране при неблагоприятни условия", част от груповата изложба с номинираните в Софийска градска художествена галерия. В работата са използвани архивни филми от времето на тоталитаризма, предназначени за обучението на хора, работещи за МВР и тогавашната "милиция". Всичко, което е успяла да събере през годините, е от разсекретения архив на Комисията по досиетата в София.

Буцева определя това като "игралното кино на Държавна сигурност": има актьори, разиграни ситуации, инструкции, в които се дава определение на "обективната снимка" - тази, направена скришом, по време на проследяване, разпит или арест, със съответните настройки на фотоапарата. Така обективната снимка според властта е тази, която уличава в деяние, води до признание, може да се използва за доказателство. Когато обективността и ролята ѝ във фотографията е компрометирана, как градим историята си?

В другата част от инсталацията има две снимки на опразнени поляни, а описанията им на стената на галерията индикират, че там някога са били лагерите за наказаните от режима в Ловеч. Тук има уловка, която ще разберете само ако попитате Буцева за историята на двете снимки. Едната е действително от територията на някогашен лагер за хора, упражнявали "подривно-диверсионна" дейност и правена по време на мемориално шествие на жертвите на режима през 2018 г., а другата, черно-бялата, е от Кентърбъри, градът, в който Буцева прекарва част от локдауна през 2020 г. Пример за това колко лесно могат да са манипулирани мислите и асоциациите ни, ако се доверяваме само на "официалната версия". Ровенето в досиета и дела поставя за нея много въпроси: защо някой е сниман, но без да е описано какво е направил, защо толкова много досиета са прочиствани (над 144 хиляди архивни единици липсват), можем ли въобще да вярваме на архивите.

Дългогодишен проект на Буцева е да премине през всичките три терабайта с филмови материали, принадлежали на Държавна сигурност. "Предполагам, че ще правя и друго в живота си, но мисля, че винаги ще се занимавам с тази тема по един или друг начин." Много от филмите, които намира, са без звук, с кодови заглавия, например "Скакалец", или всякакви противоречия - например, няма фото архив около хората, обучавани или обучавали служителите по фотография.

Вижда нещо сатирично в това да слага записите в различен контекст и комбинации: наскоро е била част от резиденцията на Akademie Schloss Solitude в Щутгард, в която е направила колаж от аудио записи и музика от този период. Внимава как и каква част от архива използва: иска ѝ се по елегантен начин да предизвика силата и влиянието, което са имали хората на режима, вместо да го преповтаря. По-голямата част от събраното ще бъде част от инсталация в СГХГ по-късно тази година, част от дългогодишен проект на също изследващите годините между 1944-1989 г. Джулиян Шехирян и Лилия Топузова.

За Красимира, изследването на темата представлява и целият ѝ креативен път до момента като фотограф и съвременен артист. Как тя сама си обяснява тази нейна отдаденост?

Буцева е родена през 1992 г. в Асеновград. Историите за липсата на продукти в магазините, какво е било "преди и след Десети", дали е било по-добре "тогава" или "сега", Преходът често се появяват в детството ѝ, но винаги ѝ е било трудно да свърже цялата тази информация в едно. Има семейна история, свързана с тези събития: на дядо ѝ е забранено да учи висше образование, тъй като има братовчед, който е кмет на село по време на Царска България. И все пак, езикът с който се говори за този период остава някак криптиран и трудно разбираем за нея.

Едва когато започва да учи фотография във Великобритания, тя осъзнава, че контекстът с който е израснала, е всъщност много различен от начина, по който другите около нея са се формирали като личности. Улавя се, че често анекдотично разказва неща от живота в България, които на другите им се струват много по-страшни. Усеща и че полярните точки в страната не са обикновена кавга, те са винаги актуални и заслужават по-дълбок поглед. "Колективната памет на едно общество все пак се поддържа от припомняне. Дните, които отбелязват тази памет, остават предимно споделяни от определена общност на репресираните."

Завършва в Портсмут и от няколко години преподава фотография в University of Arts в Лондон. Казва, че дистанцията от България всъщност ѝ дава пространство да мисли по тези теми много по-обективно. "Това че живея във Великобритания ми помага да видя ситуацията отвън-навътре, трудно е да установиш тази дистанция, ако си само "вътре". Виждаш неща, които са нормализирани в обществото, които не са нормални. Вижда се по-ясно тази трансгенерационна травма от това, че комунизмът не е изговорен както социално, така и като държавно."

По нейни впечатления има навярно над 50 книги, които са мемоари на бивши затворници, но по-голямата част от тях са в началото на 90-те години, в малки тиражи, и непреиздавани. "А и вероятно 90-те са били много объркващо и динамично време на нови травми, които са "взели сцената" и тези истории така и не намират по-голямо място във възприятията на хората. А и няма държавен наратив за миналото - не говорим за това като престъпление за човечеството, няма ясна позиция, няма държавен институт, който да се занимава с този период, както например в Полша, по тези проблеми има само частни инициативи."

Колкото повече се потапя в темата, толкова повече вижда как данни, години и цифри се разминават. "При липсата на ясни данни и с тесния кръг на хора, които се занимават качествено с този период, реално ние работим с една устна история." Спомня си как се среща с мъж на 60 години, който не иска да бъде записван и искрено се страхува от нея, пита я дали не е внучка на някой от Държавна сигурност и дали не го преследва, тъй като баща му е избягал нелегално от страната.

Казва, че ако за тези близо няколко години на работа, то това е чувствителността, която е развила. "Ако си пусна интервю, което съм правила преди пет години с някой от лежалите, пак ще се разплача. От друга страна, тези хора са повече оцелели, отколкото жертви: има невероятна сила в тях." Спомня си срещата си с Цветана Джерманова, която се определя като анархистка и е лежала три пъти в лагери. "Към днешен момент вече малко от тях са живи, говоря предимно с близки на оцелели, братя, сестри и деца."

Защо според нея и до ден-днешен тази част от историята е предимно обсъждана от десния спектър, а новото поколение на леви хора в България са предимно неутрални към темата и с негласното мнение, че щом на някого се е случило, вероятно си го е заслужавал?

"Вероятно защото много хора си мислят, че историята е или черна, или бяла, или не могат да допуснат, че някой човек, или цяла епоха, могат да носят противоречащи си черти. Или си комунист, или си антикомунист, и няма нищо по средата. Хората не могат да възприемат, че режим, който е условно ляв, репресира предимно леви интелигенти хора: защото от това, което виждам, в лагери са лежали социалдемократи, анархисти, земеделци. Вероятно за много right-wing хора е странно, че аз като либерален left-wing човек се занимавам с тази тема. Всичко в живота си противоречи постоянно. Това е като водата - историята не е нещо солидно, което спира."

Изложбата с номинираните за BAZA художници, в която могат да се видят работи още на Аарон Рот, Ларс Нордби, Петър Чиновски, София Грънчарова, Харита Асумани, Явор Константинов, е в Софийска градска художествена галерия до 6 септември.

До 28 юли в галерия Structura може да се види изложбата "Спонтанни връзки между несвързани явления", в която са показани работи на победителите от 2008-2021 г.: Рада Букова и Лазар Лютаков, Самуил Стоянов, Антон Терзиев, Викенти Комитски, Леда Екимова, Кирил Кузманов, Зоран Георгиев, Александра Чаушова, Димитър Шопов, Мартина Вачева, Мартин Пенев, Вълко Чобанов, Мария Налбантова, Марта Джурина.

Все още няма коментари
Нов коментар

Още от Капитал