Аманда Стерс: "Бъдещето е невъзможно без умението да си променяме мнението"

Наследяването на голямо богатство е нелогично в XXI в. смята френската писателка и режисьорка

Темата накратко
  • За сблъсъка между френската и американската култура
  • Писателката и режисьорка Аманда Стерс е против наследяването на голямо богатство
  • Екранизирането на собствена книга като предателство спрямо себе си

Аманда Стерс e псевдоним на Аманда Кефелек Маруани, една от провокативните съвременни френски писателки, чието въображение я отвежда и в полето на режисурата и писането на сценарии. На 44 години тя e вече авторка на повече от десет романа, преведени на четиринайсет езика, сред които "Моето място на снимката", "Мадлен", "Остатъкът от нашия живот" и театрални пиеси. Разговаряме с Аманда в София, където я води участието ѝ в журито за международния конкурс за пълнометражен игрален филм на фестивала "Синелибри". Опитът ѝ през последните години, през които режисира в Лос Анджелис, я превръщат в най-подходящия избор за журито на подобен фестивал, защото идва едновременно от света на киното и литературата. Аманда Стерс е и носителка на Ордена за изкуство и литература на френското правителство.


Благодарим Ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.

За да видите статията, влезте в профила си или се регистрирайте.

Всеки потребител може да чете до 5 статии месечно без да има абонамент за Капитал.

Четете неограничено с абонамент за Капитал!

Възползвайте се от специалната ни оферта за пробен абонамент

1 лв. / седмица за 12 седмици Към офертата

Вижте абонаментните планове
Темата накратко
  • За сблъсъка между френската и американската култура
  • Писателката и режисьорка Аманда Стерс е против наследяването на голямо богатство
  • Екранизирането на собствена книга като предателство спрямо себе си

Аманда Стерс e псевдоним на Аманда Кефелек Маруани, една от провокативните съвременни френски писателки, чието въображение я отвежда и в полето на режисурата и писането на сценарии. На 44 години тя e вече авторка на повече от десет романа, преведени на четиринайсет езика, сред които "Моето място на снимката", "Мадлен", "Остатъкът от нашия живот" и театрални пиеси. Разговаряме с Аманда в София, където я води участието ѝ в журито за международния конкурс за пълнометражен игрален филм на фестивала "Синелибри". Опитът ѝ през последните години, през които режисира в Лос Анджелис, я превръщат в най-подходящия избор за журито на подобен фестивал, защото идва едновременно от света на киното и литературата. Аманда Стерс е и носителка на Ордена за изкуство и литература на френското правителство.

Първите ѝ думи са, че въобще не ѝ е било лесно да адаптира за екран собствените си книги и че в процеса се е чувствала сякаш извършва предателство спрямо собствените си деца. Колкото и да ѝ е трудно, тя вече има зад гърба си две адаптации за голям екран, освен това режисира няколко от романите си, сред които "Ще ти липсвам" (2009), "Светите земи" (2017) и "Обещания" (2021). В Лос Анджелис живее с двете си деца, вече тийнейджъри, от небезизвестния френски актьор Патрик Брюел. В България Аманда Стерс представи и екранизацията на романа "Обещания", самият роман излезе на български език преди месец.

Пристигате в София от Лос Анджелис, защо предпочетохте последните години да живеете в САЩ вместо във Франция?

В някакъв смисъл Франция вече няма да е моята страна, но и САЩ никога няма да са родината ми. В Лос Анджелис в момента работя и по сценарии, и по режисура на филми и намирам реализация за идеите си. Истината е, че през последните години френското общество се радикализира все повече, в момента Франция има един от най-добрите си президенти и хората не го оценяват. Крайнодесните настроения се засилват и дори не ми се мисли какво е бъдещето. От друга страна, живеейки вече няколко години сред американци, осъзнавам дълбоките ни културни различия. Силно конкурентният капитализъм ги е белязал - американците, с които се запознавам, са любезни, но трудно можем да се свържем в по-задълбочени приятелски взаимоотношения. Не знам дали и моите родители не са ме белязали, отглеждайки ме с типичните френски леви идеи, но не си представям да прекарам последните години от живота си в САЩ. Мисля, че американските читатели не разпознават себе си в съвременната европейска литература.

В такъв смисъл ще разберат ли книгите на френската писателка Ани Ерно, носителка на "Нобел" за литература?

Не знам за американците, но за мен като французойка беше изненада, въпреки че много харесвам специфичния ѝ стил. Очаквах да присъдят наградата на Салман Рушди в знак на солидарност. Ани Ерно разголва себе си, най-интимните си чувства и мисли, наричаме стила ѝ аутофикция. Отношението на читателите към нея е или на силна възхита, или на изключителна неприязън, общо взето, любов или омраза. Аз самата като читателка съм запленена от нея, но като писателка съм на другия полюс. За да пишеш като Ерно, е нужно да имаш силна воля, но и силно его. Последният ѝ роман описва реалната ѝ връзка с много по-млад мъж от нея - целият ѝ личен живот е на показ. Чудя се доколко тя самата си принадлежи и доколко собственият ѝ живот ѝ принадлежи. Но влиянието ѝ във френската литература е голямо, от нея тръгна една вълна на честен и суров стил, който не беше приет до преди това. Нейната последователка и духовна ученичка Кристин Анго за пръв път се осмели да пише за собствените си тежки изпитания - тя е изнасилена от баща си и в "Пътешествие на изток" пише как се справя с травмата. Но дори във Франция всички бяха изненадани от успеха на Ерно, мислеха, че ако френски автор вземе "Нобел", то това ще е Мишел Уелбек например. Но изключително много се радвам, че присъдиха наградата на жена.

Как се чувствате вие като жена и писателка в съвременна Америка, където някои щати забраниха абортите?

Ядосвам се, но някак си реагирам като страничен наблюдател, не съм въвлечена толкова емоционално в проблемите, колкото когато се случват във Франция. Когато има ситуации в родината ми, които ме вбесяват, съм готова дори да си върна паспорта и да реагирам крайно и решително. От една страна, историята се повтаря, от друга страна, често не осъзнаваме колко по-добре живеем в сравнение не само с един век, но дори и с петнадесет години назад. Дълги години се опитвах да намеря финансиране за режисьорските си идеи, в началото беше много трудно, бях млада жена, която се опитва да пробие в един все още мъжки свят, и се блъсках в стъклени (невидими, но реални) стени. Случват се и хубави неща, а и никога обществото не е било чак толкова прогресивно. Трябва да внимаваме какво се случва в Иран в момента, там жените нямат никакви права. Същевременно иранците продават оръжия на Русия, с които нападат Украйна. Трябва не само да протестираме срещу режима в Иран, но и да заставим правителствата ни да предприемат действия.

Не е ли много трудно да ги заставим, когато самото общество и в САЩ, но и в Европа често е поляризирано почти по всички важни теми: от абортите до ваксините, войната и климатичната криза? Възможно ли е човек да смени мнението си по някоя важна позиция?

Вярвам, че част от интелигентността е да знаеш, че можеш да грешиш, и да си готов, ако имаш нова информация или данни да си промениш мнението. И моите възгледи еволюират с годините и опита. Днес, след като прочетат някоя статия в интернет, хората решават, че са експерти, и прибързват със заключенията и формирането на мнение. Трябва да върнем силата в ръцете на учените и специалистите - без значение дали става въпрос за климата или ваксините. И най-вече да се опитваме да се поставим в позицията на другия - лесно е човек да му хрумват някои идеи, когато има пари и покрив над главата си и не е зает с физическото си оцеляване. Ето един пресен пример за промяна на нагласите именно в САЩ - от няколко години съществува обединението на милионери, които искат да плащат по-високи данъци. Сред тях е Абигейл Дисни, внучка на съоснователя на Дисни, Рой Дисни. Но аз съм още по-радикална във възгледите си, мисля, че наследяването на огромни богатства и власт е нелогично в XXI век.

Вие самата идвате от няколко различни култури - баща ви е сефарадски евреин от Италия и Тунис, майка ви пък е французойка католичка от Бретан. Какво е бъдещето на света според вас - така мечтаното от френските националисти бъдеще на силни нации от индивидуалисти или на глобализъм и обединение?

Да, животът ми винаги е бил раздвоен, а в момента се чувствам раздвоена повече от всякога - оставих Франция зад гърба си, същевременно в САЩ никога няма да се почувствам съвсем като у дома си. Ако говорим за бъдещето на глобализма и национализма, то зависи от сегашната тенденция, а именно светът става все приличащ на манихейството. Поляризира се, все едно съществува само зло и добро. Но не е толкова просто. Вярвам в бъдещите поколения, че ще направят правилните избори, особено що се отнася до екологията и планетата, и смятам, че са прави да не се доверяват на политическата система. Трябва да я преобразят, да търсят нови начини.

Това, мисля, е точката, където левите убеждения на източноевропейците и западноевропейците се разминават. Ние сме много по-внимателни, когато става въпрос за промяна на политическата система, заради комунистическото ни минало. Какво искате да кажете?

Не ме разбирайте погрешно, всички сме съгласни, че капитализмът е най-добрият строй, който засега човечеството е измислило. Но има своите големи недостатъци и трябва да се мисли в насоки да се подобри социалната справедливост, има все по-голяма пропаст между много бедните и много богатите. В САЩ в момента е много видимо - все повече се разраства проблемът с бездомните.

Това е и една от темите в романа ви "Обещания", който излезе на български език преди месец. Сблъсъкът на класите и наследствените богаташи. Книгата е емоционална и звучи все едно е лична, имате ли подобен опит?

Не точно, баща ми се омъжи повторно, мащехата ми беше богата жена и съответно моите полубратя и сестри имат наследство и големи материални възможности. Но искам да ви разкажа за една от другите ми книги, в която разказвах за древна традиция в Неапол - "висящо кафе". Плащате собствената си напитка, но и за кафето на някой от следващите клиенти, който изпитва финансови затруднения и трудно може да си позволи дори това. Историята стана толкова популярна по света и във Франция, че ми писаха читатели от цял свят как въвеждат същата система. Във Франция верига от пекарни започнаха да предлагат хляб на бедни хора, платен от някой друг с повече възможности, който сам е предложил да остави пари.

Това ли ви вдъхновява, възможността да променяте средата и хората чрез изкуството?

Да, трудностите, предизвикателствата. Аз съм интроверт и предпочитам да си работя на спокойствие, но знам, че трябва да излизам от зоната си на комфорт, като например заговарям непознати хора по късни доби (смее се). Или да съм режисьорка: по последния си филм работих с още триста души на снимачната площадка. Те имаха нови идеи, хрумвания, творческият процес се обогати значително...

Вие сте част от журито на "Синелибри", допринася ли екранизацията за преживяването на дадена история? Обикновено запалените читатели не искат да гледат филми по любимите си книги, за да не си развалят представата.

Разковничето е в смелостта, режисьорът трябва да намери своя собствен ъгъл, през който да интерпретира книгата, а не да се страхува да не би да я развали. Но и аз невинаги искам да гледам адаптации.

Темата за детството се повтаря често в книгите и филмите ви, имахте ли щастливо детство?

Не, мисля, че нито един човек на изкуството не е имал щастливо детство. Но имаше някои щастливи моменти, разбира се.

Започвате романа си "Обещания" с цитат от групата Eagles и от песента "Хотел Калифорния": "някои танцуват, за да си спомнят/ други танцуват, за да забравят". Какво искате на всяка цена да забравите?

Избрах този цитат, за да покажа, че имаме избор, че от нас зависи да изберем кои искаме да бъдем. Някои живеят в миналото и са впримчени в носталгията, други искат да изтрият спомените си. Няма правилно и грешно, просто различен подход и различен тип хора.

Има ли нещо, което никога не искат да забравяте?

Забравила съм вече... Опитвам се да живея тук и сега и всъщност това е най-трудното нещо, което съм опитвала. Не, може би най-трудното е да запазя спокойствие, докато чакам по нощите тийнейджърите ми да се приберат от купон.

Интервюто взе Тамара Вълчева

Все още няма коментари
Нов коментар