20 въпроса: Пламен Петров

Директорът на Художествената галерия в Казанлък се фокусира върху непознатите имена в изкуството

Пламен Петров, изкуствовед
Пламен Петров, изкуствовед
Пламен Петров, изкуствовед    ©  Надежда Чипева
Пламен Петров, изкуствовед    ©  Надежда Чипева

Пламен В. Петров е директор на Художествената галерия в Казанлък от лятото на миналата година. Роден е във Велико Търново през 1983 г., учил е в УАСГ, а след това изкуствознание, старобългаристика, сравнително изкуствознание. Докторантурата в Софийския университет обогатява изследователския му профил с поглед върху историческия период от 1944 до края на 80-те. Бил е част от екипа на СГХГ и има реализирани интересни кураторски проекти.

Казва, че голямата му любов е българското изкуство от първите две десетилетия на ХХ век, като подчертан интерес за него представляват маргинализираните имена, останали непознати за изследователите и широката публика.


Благодарим Ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.

За да видите статията, влезте в профила си или се регистрирайте.

Всеки потребител може да чете до 5 статии месечно без да има абонамент за Капитал.

Четете неограничено с абонамент за Капитал!

Възползвайте се от специалната ни оферта за пробен абонамент

1 лв. / седмица за 12 седмици Към офертата

Вижте абонаментните планове

Пламен В. Петров е директор на Художествената галерия в Казанлък от лятото на миналата година. Роден е във Велико Търново през 1983 г., учил е в УАСГ, а след това изкуствознание, старобългаристика, сравнително изкуствознание. Докторантурата в Софийския университет обогатява изследователския му профил с поглед върху историческия период от 1944 до края на 80-те. Бил е част от екипа на СГХГ и има реализирани интересни кураторски проекти.

Казва, че голямата му любов е българското изкуство от първите две десетилетия на ХХ век, като подчертан интерес за него представляват маргинализираните имена, останали непознати за изследователите и широката публика.

Актуалната изложба, курирана от Петров в Казанлък, е на художника Васил Бараков (1902 - 1991), наричан още бащата на индустриалния пейзаж. "Теории на меланхолията" включва близо сто творби от частни и музейни колекции и продължава до 20 ноември 2022 г.

Като какъв човек се определяте?

Съвсем обикновен, но опитът ми показва, че май съм в повече от други мечтател, наивник, романтик, понякога дори неразумен авантюрист, недоволстващ работохолик, скептик, изумителен късметлия, често тъжен, но все оптимист.

Нещото, в което вярвате абсолютно?

Когато си честен пред себе си и се движиш от добри намерения - няма как да не стигнеш там, за където си потеглил.

Любимият ви момент от деня?

Сутринта между 5 и 6 ч., времето, което е само за мен - с чаша кафе, цигара и книга.

Най-голямото предизвикателство във вашата работа?

Да накарам хората от екипа, с който работя, да отдадат ума и сърцето си за каузата, в която вярвам.

Кое е най-голямото ви постижение?

Като дете се влюбих в изкуството на театъра. Родителите ми не позволиха да се запиша в една ученическа театрална школа и като своеобразен отпор срещу тази забрана заедно със свои приятели създадохме самодейна неформална театрална трупа, която кръстихме "Театър на приказките". Играехме си на възрастни, на режисьори, на драматурзи, на сценографи, на актьори, на мениджъри дори. Научихме се да умираме на сцената, да живеем различни животи, да вярваме в себе си и най-важното - да се вълнуваме истински от щастието в очите на другите.

Как си почивате?

Обичам да се мотая по улиците и да общувам с не/видяното до сега, с не/познати хора, кучета, котки.

Какво ви зарежда?

Самотата на морския бряг и неизброимостта на песъчинките, полепнали по намокрените ми от солената вода крака.

Какво ви разсмива?

Играта на времето със собствените ни тела, желания и неспособности да се справим с преходността си.

Какво ви натъжава?

Често ми казват, че изглеждам тъжен. Почти всякога отричам, но всъщност е факт - натъжават ме страшно много неща. Неизброими са.

Какво ви вбесява?

Човеци, които си играят на проповедници на морал и етика, несъотносими към собствената им биография. Взривяват ме хора, които размахат пръст срещу лицето ми и ме поучават, обясняват ми как аз трябва да мисля, критикуват убежденията ми, а сами те безчинстват с миналото, играят си на "диктатори на истината". Морализатори, които са забравили, че пътят на собствения им успех е преминал през подлости, лъжи, предателства. След 1989 г. българското общество се изпълни с такива "герои". И си мисля, че днес всичките ни беди са от тях.

Личност, на която се възхищавате?

Родителите ми. Човекът до мен, учителите, приятелите ми. Всъщност има страшно много хора, които ме вдъхновяват и провокират. Ето например вчера наблюдавах една жена от отдел "Чистота" в Казанлък. Всъщност наблюдавам я от няколко седмици. Сутрин тя мете нападалите по улицата есенни листа с една особена прецизност. Тя вероятно не знае как го прави, не го съзнава, но тялото ѝ има съвършени движения, отмерени, почти ритуални.

Кое свое качество харесвате най-много?

Липсата на страх - от провала, от загубата, от неизвестното, от безлюбовието, от самотата. С години наблюдавам, че колкото по-близък е един човек със страха от тези неща, толкова по-често те го връхлитат.

А кое никак не харесвате и бихте искали да промените?

Неспособността ми да отказвам помощ. Така често най-близките хора около мен се оказват ощетени. Трябва да понасят отсъствията, умората, горчилката, която понякога работата ми натрупва в мен.

Каква суперсила бихте искали да притежавате?

Вярвам, че каквото съм заслужил, ми е дадено.

Последният подарък, който направихте/получихте?

Книгата на Надежда Радулова "Малкият свят, големия свят"/едно камъче от нос Добра надежда.

Израз или дума, която употребявате прекомерно?

В последно време се улавям, че често повтарям "тъжна картинка".

Къде бихте искали да живеете?

В близост до морския бряг. Нищо не възбужда съществото ми както водата, което е в пълен контраст на огнената ми природа. Но там, на брега на морето, както никъде другаде, намирам умиротворение.

Коя е последната книга, която прочетохте?

"Музеят: кратка история на кризите и устойчивостта" на Самуел Дж. Ридмън.

Най-интересното място, на което сте били?

Манастирът "Севанаванк" в Армения. Местенце почти на 70 км от столицата Ереван. Силуетът на старите манастирски сгради от 874 г. се издига над езерото Севан - обител, съградена, за да се превърне в мрачно късче земя, в което попадат единствено наказани заради прегрешенията си монаси. Имах разтърсваща среща с това място.

Мото или цитат, близък до философията ви за живота?

От няколко години, тръгвайки за работното си място, си повтарям думите на Йон Стефансон: Не забравяй, че "гребем в пробита лодка с прогнила мрежа и се готвим да ловим звезди"!

Все още няма коментари
Нов коментар