Сергей Лебедев, писател: В Русия се криеш и оцеляваш, не се бунтуваш

В срещите с читателите той споделя как руският език все повече е език на омразата и дори по него личи сложната му връзка със страната: на руски Лебедев е спокоен и дипломатичен, а когато говори на английски, е много по-освободен и емоционален. Улавяме го именно в тази фаза.

Преглед на оригинала

Кога изгубихте надежда, че в Русия е възможна реформа, по-добро бъдеще?

Преди много години. Вододелен момент за мен беше разстрелът в Беслан (от 2004 г., когато чеченски сепаратисти превземат училище в град Беслан в Северна Осетия, последвано от намеса на руските части. Резултатът е 750 ранени, 334 жертви, от които 186 деца. Това води до остри критики на начина, по който са реагирали властите, а Путин пресича всеки опит за разследване - бел. авт.). Тогава разбрах, че няма какво добро да се случи оттук нататък. Бях в Москва, посетих болницата, в нея бяха настанени част от децата, имаше много хора, които помагаха с дарения. Но начинът, по който обществото реагира на трагедията, беше знаков. Навсякъде би имало големи антиправителствени протести, но в Русия нямаше.

Вестникът, за който пишех тогава, публикува критична статия за начина, по който властите са отиграли ситуацията, а резултатът беше, че половината редакция, иначе съставена от либерални хора, напусна. Рефлексът на хората наоколо беше всъщност да се съюзи с държавата.

Това беше ключов момент за Путин. Подобна политическа катастрофа би довела до оставки, а той я използва като претекст още повече да ограничи гражданската и медийната свобода. Никой не се противопостави на това. Когато публичната памет не реагира на подобни сътресения, това означава, че обществото е безчувствено и можеш да правиш каквото си искаш с това общество, защото то може да живее във всякакви условия. Четири години след Беслан започна войната с Грузия. Разбира се, това е резултат от дълъг процес.

Къде тогава е коренът на тази обществена апатия?

През 1994 г. (президентът на Русия между 1991 и 1999 г.) Елцин започна война в Чечня, която беше изключително непопулярна сред обществото. Нямаше никаква подкрепа сред народа, нито кой знае какви настроения срещу Чечня. Очакванията бяха, че чеченците веднага ще се предадат, нещо, което не се случи - войната започна с отблъскването на руските войски при Грозни. Елцин също оцеля след тези събития, тъй като никакво значимо антивоенно движение не се роди тогава. В Русия се загуби изкуството на конфронтацията. Криеш се и оцеляваш, не се бунтуваш.

Втората война с Чечня започна през 1999 г., когато бях на 18 години. Записаха ме във флота. Аз и всички около мен бяхме против войната, нямахме никаква мотивация да участваме във всичко това. Тогава ми направи впечатление как въпреки недоволството, имаше нулеви усилия за обединение и бойкотиране, въпреки че това бяха младежи на моята възраст. Успях да избягам от военната повинност, но никой не ме последва. А това беше време, в което политическият климат не беше толкова доминиран от държавния контрол.

Конфликтите с Чечня започнаха с неодобрение на обществото, но постепенно то беше научено да участва в държавния наратив. Появи се образът на терориста, с голяма брада, вероятно мюсюлманин, който успя да изплаши хората. Когато си създал страха към другия, обществото вече има съвест, която допуска, че нещо може да се случи с другия, и го намира за нормално. Това е стратегия на нормализиране, която се развива отвътре в народопсихологията.

Хора като Алексей Навални и други опозиционни фигури говорят за корупция, разпределяне на пари и други по-общи теми, но не говорят достатъчно за личната отговорност. Това ми направи голямо впечатление след 2014-а (годината, в която Крим е анексиран, а руските сепаратисти влизат в Донецка област) - продължихме да говорим за локални проблеми, вместо да говорим и за международните престъпления, които извършва Русия. В крайна сметка дори и хора като Навални искат да говорят на мнозинството, а не напук на мнозинството. Малко преди да започне инвазията в Украйна, малко от опозиционните либерални фигури говориха, че война ще има, а когато започна, всички останаха без думи. Едва сега, година след началото на инвазията, има истинско осъзнаване на това, което се случи.

Тренирането на този тип подчинение до голяма степен маркира историята на Русия и Съветския съюз през ХХ век. В историческа перспектива това, което изключително помага на Украйна, е натрупаната история на съпротива срещу врага, устойчивост срещу властта над теб. В Русия няма съпротива, защита на ценностите. Или си насилник, или си жертва. За руснаците извън страната често настъпва едно дистанциране от събитията в нея. А ние трябва да погледнем изключително сериозно върху историята, политиката и културата ни.

Изглежда като невъзможно тежка задача. Хората винаги са правили всичко възможно да я избегнат. Винаги има едно "но": "Да, ние сме в авторитарен режим, но има и други авторитарни режими", "но имаме богата култура". Някои осъзнават, че живеят в болно общество, но то не е просто болно, то е като разядено от рак. Институциите не работят, включително културните и образователните. Дори църквата не е демонстрирала никаква критичност към войната, а дори по времето на нацистка Германия католическата църква се е опълчила на Хитлер.

Каква част от същите механизми за контрол виждате и в събитията след 24 февруари 2022 г.?

Намирам някои разлики. Често чета регионалната преса в Русия, какво се пише в малките градове, тъй като изданията са твърде малки, за да повлияят на цялостно ниво, и цензурата не ги преследва чак толкова агресивно. Миналата есен основна тема бяха загиналите войници, моментите на траур, отдаване на чест и уважение към тях, публичните речи, изплащането на помощи към семействата. До голяма степен текстовете бяха идентични, дори и изданията да са разделени географски от хиляди километри. Вижда се как населението е в една абсолютно пасивна позиция.

За последните четири месеца ситуацията се промени коренно. Правителството се опитва да промени позицията на обществото. Да направи войната не война на Кремъл, а война, желана и от народа. Сега гражданите са приканвани да помагат активно на войниците на фронта с дарения, писма, храна, което по същество е нещо хубаво - да дариш изчиства съвестта на хората, прави ги участници, вместо да са в позиция на изчакване. В конфликтите с Чечня имаше едно отстранение: хората не се идентифицираха с армията. Новата реторика цели да направи мобилизацията по-приемлива за масите.

Каква е следващата глава в този своеобразен наръчник за контрол?

Руската държава е като жонгльор в цирка, който трябва да продължи да жонглира, въпреки че много неща отвличат вниманието му. Ето, тя иска да ангажира обществото с каузата на войната, но без то да се чувства твърде застрашено. Мисля, че властта не може да си позволи да понижи стандарта на живот твърде много. Докато има храна в магазините, вероятно тя няма да бъде застрашена.

В последната реч на Путин прави впечатление, че има нулева визия за бъдещето. Просто празни фрази. Колко ще продължи всичко това? Каква е крайната цел? В сегашната война няма сюжет, който може да се предаде и разкаже на хората. Примерно СССР можеше да изгради история около себе си: може да не вярваш в битката между социализма и капитализма, но знаеш, че някъде там има официална версия на случващото се.

Казвате, че руският се е превърнал в език на войната, на агресията. Става ли тогава по-трудно да пишете на него?

Създаването на "Предел на забравата" ме замисли за това. Когато се вгледаш в руската история, нищо не е това, което си мислиш, че е било. Толкова градове на север изглеждат като нормални градове, но после разбираш, че са произлезли от лагери, и ако се вгледаш, ще откриеш следите от миналото. Разкодирането на руската реалност е процес на разсейване на тези тъмни кръгове над историята. Реалистичният език не ми върши работа в случая, тъй като говорим за реалност върху реалност. Така че в книгата съм използвал много поетични описания, за да извадя тези детайли напред. Не съм преминавал през някакъв авторски блокаж, но познавам страха, че езикът ни е твърде формиран от властта, че определени думи са заети от нея, все едно вещици са ги омесили в котела и са ги превърнали в нещо друго.

Преглед на оригинала

Две ваши книги излязоха на български, "Предел на забравата" и "Дебютант". С коя препоръчвате на читателите да започнат?

С "Дебютант", тъй като има известна актуалност покрай темите за властта и политическите мотивираните убийства, а и доколкото знам, в България също имаше случай на отравяне с "Новичок" (Лебедев реферира към отравянето на оръжейния бизнесмен Емилиян Гебрев през 2015 г., за което се предполага, че е използвано същото нервнопаралитично вещество като при атентата над Сергей Скрипал през 2018 г. Пробите на Гебрев, изпратени във Финландия, изчезнаха през 2020 г., а по-късно същата година българската прокуратура спря да разследва случая, за който първоначално бяха обвинени трима руски граждани. В романа "Дебютант" е името на смъртоносно вещество - бел. авт.).

В книгата не се споменава ясно къде какво се случва с идеята, че тази история може да се случи навсякъде. Това е и един по-класически структуриран роман, докато "Предел на забравата" има съвсем различна артистична цел, това е моят опит за роман а ла Марсел Пруст, а "Дебютант" е моят опит да стигна Джон льо Каре.

"Предел на забравата" и "Дебютант" (изд. "Кръг") са в превод от Денис Коробко.