Лица

Войните на Драго Янчар

Словенският писател за своя белязан от конфликти живот

Светослав Тодоров

Драго Янчар, словенски писател © Надежда Чипева

Капитал: Light

Всяка събота сутрин: култура, изкуство, свободно време.

"Нашият престой на земята е кратък, но ето че в моя живот за една война слушах като дете, една видях със собствените си очи и сега, на този по-късен етап, съм свидетел на настоящата война в Украйна", казва ни един от най-известните и превеждани словенски писатели Драго Янчар, драматург и общественик, носител на Европейска награда за най-добър кратък разказ (1994) и на Хердерова награда за литература (2003).

Роден е през 1948 г. в Марибор, тогава част от Югославия, с останало от австро-унгарското владичество над града немско малцинство, някога мнозинство. "В детството ми това беше град на вечно напрежение. Въпреки че то съвпада с годините непосредствено след Втората световна война, всички говореха за нея все едно я е нямало отдавна."

Военните конфликти, размирната балканска история и съчетанието на бягащи и прииждащи в градове като родния му са сред водещите теми при Янчар. Той е автор на дванадесет романа и десет сборника с разкази, има паралелен живот в театъра с пиесите си, ценен е и като есеист. Въпреки този творчески обем, Янчар не се възприема като особено продуктивен. "Не съм от тези, които всеки ден пишат по една-две страници на ден. При мен книгата е нещо ново и живо. Писането е като изригване."

Разговаряме с него по време на скорошното му посещение у нас. На български са публикувани сборникът "Ученикът на Джойс" (изд. "Колибри"), както и романът "Тази нощ я видях" (изд. "Алтера"), преведени от Людмил Димитров. През последните години се появи също така "И любовта също" ("Матком"). В българския театър са поставяни пиесите му "Големият брилянтен валс" и "Дебнейки Годо".

Въпреки че Янчар е роден в семейство на партизанин, някога арестуван от Гестапо, той не се ползва с привилегии и се сблъсква многократно с цензурата на социалистическа Югославия. През 1974 г. лежи три месеца в затвора за "разпространяване на пропаганда" срещу лидера Йосиф Тито. По ирония на съдбата, това е същият местен затвор, в който е бил и баща му три десетилетия по-рано.

Спомня си ясно как Словения става независима през 1991 г. "Бях на централния площад в Любляна с всички останали. Видях как югославското комунистическо знаме падна и флагът на новата демократична Словения се вдигна нагоре. То беше изключително смачкано, тъй като го бяха ушили в последния момент и някой го донесе в торба. Когато знамето се вдигна, над тълпата прелетяха ниско два МИГ-а. И все пак, бяхме сигурни, че югославската народна армия няма да нападне. Но на сутринта, докато изтрезнявахме от снощното вино, по улиците вече имаше танкове"

Обявяването на независимост отключва т.нар. "Десетдневна война" между словенските сепаратисти и югославските сили, най-краткотрайният и най-малко кървавият от поредицата конфликти, които бележат залеза на Югославия през 90-те. Янчар се намира в центъра на събитията и когато войната в Босна избухва на следващата година. "Тогава бях в Сараево, заедно с други писатели, и изведнъж си спомних всичко, което бях чувал като малък за Втората световна война."

Усеща ли случващото се в Украйна като дежа-вю? "След война няма как една държава да е същата. Разрушените постройки могат да се изградят отново, те може да са дори по-хубави от предишните, но това, което се е случило с хората, остава с тях за дълго. Ако бях 20 или 30 години по-млад, навярно щях да съм като футболен запалянко, който вика за Украйна в двубоя. Но сега, в този етап от живота си на "възрастен мъдрец", мисля, че спешно ни трябва мир, дори да е ясно, че Украйна е нападната и тя е жертвата."

За определено време Янчар има открити политически позиции - още през 1987 г. той е сред интелектуалците, които призовават за свободна и демократична Словения, подкрепя президентската кандидатура на дисидента Йозе Пучник и Словенската демократическа партия, и не пести критики към евроскептицизма на Народната партия.

Въпреки че е от Словения, която е смятана за по-добре интегрирана в Европа от България, според него двете страни споделят някои проблеми. "Когато се борихме за свобода, никой не говореше за капитализъм, той беше като страничен ефект, вместо централен въпрос, но в един момент приватизацията стана на прихватизация - това повлия върху политическия живот, медиите, културата. Оказахме се в едно постоянно положение на "преходен капитализъм", в който има все по-богати и все по-бедни."

По същия начин, той вижда глобални промени, които не са в услуга на културната сцена, независимо колко е подкрепяна тя. "Словенската държава е сравнително богата и финансира добре културата си. Получава се така, че никога в историята държавата ни не е подкрепяла толкова силно литературата си и същевременно, никога толкова малко не се е чело."

Почти 75-годишният Янчар се чувства и малко самотен във време, в което толкова голяма част от публичния диалог е повлияна от социалните мрежи. "От една страна, влязохме в един нормален европейски свят, от друга, сме в един визуален свят, който измества словото. А може би нещата се размиха, още когато на всеки се даде възможността да пише коментари под статиите?"