Willkommen в "Дом за начинаещи" от Емануил А. Видински

За Емануил А. Видински написването на "Дом за начинаещи" доказва максимата на Пикасо, че истинското вдъхновение идва, когато не го чакаш, а работиш. Започна с идеята за разказ, но от един момент нататък спомените отключват все повече нишки. "Често не съзнаваме колко много фантазираме, когато си спомняме. Факт и фикция танцуват в паметта ни повече, отколкото си даваме сметка"

Видински описва романа като "60% автобиографичен". През 1990 г., година след падането на комунистическия режим в България, бащата на Емануил заминава в Германия, за да пише дисертация в университета в град Хале, провинция Саксония-Анхалт. Майката на Емануил вижда в това възможност той да научи немски и да получи по-добро образование.

"Така в началото на 1991 се присъединих към баща ми в Хале и тръгнах на училище, като се върнах един клас назад. Половин година ми пишеха фиктивни оценки, защото целта бе да усвоя езика, поведенческите модели, да свикна с всички новости. След това на баща ми му се наложи да постъпи в болница за по-дълъг период от време и той започна да търси къде да ме остави."

В началото планът е Емануил да постъпи в католическо училище, но поради запълнени места директорката, монахиня, предлага той да постъпи в детския дом в Калбе. "Първоначалната идея беше да съм там 2-3 месеца, но впоследствие всичко тръгна толкова добре, особено усвояването на немския, че посъветваха баща ми да ме остави там. Което той и направи. Бих казал - за щастие."

От там нататък започва и интеграцията към нови правила, друг начин на комуникация, но и не на последно място среща с деца, които са попаднали в дома по различни причини. Част от тях се озовават в Калбе, тъй като родителите им няма как да се грижат за тях, най-често заради пристрастеност, прояви на насилие, болест, други са с проблемно поведение, а в разгара на войната в Югославия, пристигат и бежанци в Босна.

Както Видински пише в романа: "В България бях свикнал всичко да става бързо - ако се харесате с друго дете, за два дни сте като братя, имате чувството, че сте се познавали цял живот, споделяте еднакви мисли и мечти, влюбвате се в еднакви момичета. В Дома това бе различно. Ставаше по-бавно и предпазливо. Явно опитът бе научил тези деца да изчакват с доверието, защото неведнъж са били предавани."

Въпреки религиозния профил на дома, Емануил не помни някога да е имало твърде голям натиск по тази тема: "Бяхме оставени да изберем сами как да се отнасяме към религията. Това беше изключително важно, защото бяхме освободени от всякаква принуда и много от нас откриха религията за себе си."

Едно от нещата, които го впечатляват в католическата общност, е отношението към Другия и култивираното желание да се помага на околните. "Но не в смисъла на лишаване от собствен живот, не говорим за някаква святост и пълно посвещаване. Говорим за хора, които са силно вярващи, по един невъобразимо чист начин. Като не особено религиозен човек (въпреки че имам своите отношения с религията и те датират именно от годините ми в Дома) тази настройка на ума, в която без показност и съзнание за нещо специално се стремиш да си полезен за другите, бе нещо наистина ново и вдъхновяващо. Това, което виждах по лицата на тези хора, бе просто радост. Помагаме, защото това ни прави хора, не защото така трябва."

Самостоятелността, която той трябва да научи в първите месеци - чистене, подреждане, грижа за общите помещения, приготвяне на вечеря, е сред първите предизвикателства в новата среда. "А преди всяко хранене се молехме. Който искаше, можеше да участва в молитвата, но никой не бе задължен да го прави."

Това води Емануил до ранното осъзнаване, че всеки човек трябва да участва и да е полезен в общия живот. "Няма начин да се чувстваш приет и интегриран където и да било, дори в собственото ти семейство, ако няма заедност на всички нива на делника. Дотолкова бяхме свикнали с това, че много рядко някой ни молеше да свършим нещо - ние сами го подхващахме. Разбираш, че да се скатаваш не е изгодно за никого, нито за теб, нито за общността ти."

Разликата в хумора е друга културна специфика, към която той привиква. "Какво ни разсмива е особено показателно и също може да бъде научено. Умирал съм от смях на немски вицове, които никой българин не би намерил за смешни, и съм се забавлявал да им разказвам български вицове. Обикновено не разбират, че вицът е свършил и чакат края."

В годините след Калбе той поддържа по-интензивен контакт само с един съученик, но след навлизането на социалните мрежи намира и други от старите си приятели. В хода на писането на "Дом за начинаещи", Видински не е правил по-специални проучвания, нито е сравнявал спомените си с нечий други. "Страхувах се, че това може да наруши света, който изграждах във въображението си, и да навреди цялостно на книгата."

Въпреки че размирният период от началото на 90-те е тема на не един български роман, изместеният от България фокус на историята кара "Дом за начинаещи" да изглежда като книга, която не повтаря вече написаното, а предлага нов ъгъл. В края на книгата, Видински засяга и малко известни теми за българския читател, като например вълната от неонацистки атаки в току-що обединена Германия.

И все пак, какво е останало неизказано? Според Видински българският преход страда от нашата неспособност да изговорим нещата "до кокал". "Да преболедуваме и вините, и травмите си, за да могат раните да заздравеят и да продължим напред." В тази неспособност той вижда и нуждата да се занимаваме отново и отново с тази тема, да обсъждаме случил ли се е преходът, не се ли е случил, промениха ли или не промениха нещо 90-те години. "Ако изкуството се занимава с душата на човека, немалка част от болестите на българската душа се таят тъкмо в 90-те на миналия век."

"Дом за начинаещи", с редактор Христо Карастоянов, е в книжарниците от "Жанет 45".

Преглед на оригинала