20 въпроса | Константин Вълков

До 29 октомври "Квадрат 500" представя неговата изложба "Родени свободни" със снимки от скейт паркове. Това е документална фотография, разказ за уличната култура в Кейптаун и Барселона, Манчестър и Бургас, София и Царево. Куратор на изложбата е Мариета Ценова.

Като какъв човек се определяте?

Припрян, любопитен, търсещ, леко крив на моменти, добронамерен, добър, усмихнат.

Нещото, в което вярвате абсолютно?

Че когато работя, нещата се получават.

Любимият ви момент от деня?

Времето от 5 до 7 следобед. Сигурно е клише, защото за това време са изписани толкова редове. Но помня, че след следобеден сън, когато бях тийнейджър, излизах и това наистина беше най-хубавото време. После научих, че си има име това време в зависимост от това, което те интересува. Ако е фотография, то е все някакъв конкретен час - ту ще е син час, ту ще е златен час, заради различните часове на залеза на слънцето.

Най-голямото предизвикателство във вашата работа?

Да не омръзна на себе си и на околните. Да правя неща, да пиша за неща, да говоря за неща, част от които не са в директния ми ресор, казано журналистически. Мисля, че това е най-важното: всеки да прави нещо ново поне веднъж месечно, от което не разбира изначално, но да го проучва в детайли и да преминава към следващото.

Умът е за провокоция и развиване, не бива да спи зимен сън. Ето, фотографиите на скейтбордисти и докторантурата, която пиша (ако успея да напиша някога) за скейтбордистите в Южна Африка, са само част от това предизвикателство към мен самия.

Кое е най-голямото ви постижение?

Че през утрешния ден пак ще ми е интересно това, което правя.

Как си почивате?

Моята почивка е различна от дефиницията за почивка в тълковния речник. Опитвам се да обясня със следващия отговор. Ако съм на почивка и внезапно ме осени идея да направя нещо, скачам и тръгвам. А това се случва често и изнервя всички наоколо. Ако не ме осени - все едно не съм си починал.

Какво ви зарежда?

Хора, които работят. Особено възрастни такива, които продължават да търсят и откриват, да си поставят нови предизвикателства. Вероятно поради тази причина и не мога да си почивам като стандартната дефиниция на почивка - да лежа, без да правя нищо. Хубавите истории много ме зареждат. Винаги мога да извадя някоя от ръкава, макар че често ми се повтарят, но просто бързо ги забравям и понякога въртя едни и същи.

Ето, например, бих отишъл да снимам Елфстедентохт, уникалният маратон по кънки бягане, който за последните 100 години се е провеждал едва 15 пъти, но пък има написани над 80 книги за него. Как да не ме зареди това? Също като надбягването с кучета Идитарод. Или прекосяването на Северния морски път с ледоразбивач. От години си мечтая да пътувам с ледоразбивач, ето само за сняг говоря, зимата се задава. Но само си представете тази нова идея, тези разговори с нови хора, фотографиите, репортажа после, какво по-хубаво и интересно.

Какво ви разсмива?

Вицовете със сигурност не ме разсмиват.

Какво ви натъжава?

Несправедливостите. Изпадам в крайности, за да ги реша, което не е добре. Не бива, знам.

Какво ви вбесява?

Глупостта, тъпотата, невежеството. Отсъствието на срам от пълната глупост, безумните доводи, лъжите, "другите гледни точки", пълното неразбиране накъде върви светът, вглеждането в остарели митове и легенди, вървенето назад, вечните спорове за миналото. Светът върви напред. Развива се. Утехата ми е, че нищо не може да победи прогреса, така или иначе. И допотопното, ретроградното и прашасалото просто си отива. Има безумно малки теми в обществото, които се дискутират, а те нямат никакво значение.

Личност, на която се възхищавате?

На първо място на добрите хора, които работят неуморно. От поне десет години не минават и седмици, без да чета за Робърт А. Каро, и продължавам да го правя. Понякога се възхищавам и на лоши герои, които успяват да излъжат системата, вероятно заради някакъв си мой вътрешен бунт към правилата. Улавям се, че не мога да вирея в градове със стриктни правила, чувствам се много зле. Попадна ли на хаотично място - заживявам нов живот. Креативната бушуваща енергия ме зарежда.

Робърт А. Каро е наистина най-великият биограф-писател на нашето време, стара школа, феноменален. Дори веднъж месечно да четете книгата му, кратка е, "Working", си струва. Другите книги си струва да четете с години, дебели са, велики. Феноменалният Карлос Гон, който успя да избяга от домашния затвор в Япония в кутия за музикален инструмент, също ме възхищава - наскоро пуснаха два нови документални филма за него. Работи като луд, вероятно е зъл гений, но бягството му е феноменално. Възхищавам се и от хора, които умеят да се съсредоточават. Да работят с мен в екип и да се разбираме от една дума. В този смисъл, Мариета Ценова е за възхита.

Кое свое качество харесвате най-много?

Любознателността си.

А кое никак не харесвате и бихте искали да промените?

Правенето на всичко в абсолютния последен възможен момент. Лошото отношение към другите понякога, не винаги. Разсеяността. И бързата загуба на интерес (но тя пък помага да се интересувам от нови и нови неща).

Каква суперсила бихте искали да притежавате?

Да научавам бързо технически неща, които иначе ми отнемат ужасно много време.

Последният подарък, който направихте/получихте?

Жест.

Израз или дума, която употребявате прекомерно?

Ултимативно, вайб, неизбежно, "няма да свърши светът", "не се напрягай", "идва ми too much".

Къде бихте искали да живеете?

В София или в който и да е разхвърлян и хаотичен град.

Коя е последната книга, която прочетохте?

"Africa is not a country" на Dipo Faloyin и "Fools and Other Stories" на Njabulo Ndebele. Последната - два пъти. А фотографските книги на Tyler Mitchell и Jack Davison разглеждам буквално през ден.

Най-интересното място, на което сте били?

Бейрут и Токио.

Мото или цитат, близък до философията ви за живота?

Че тишината е много важна. В живота, в работата, навсякъде. В едно радио интервю, това е най-силното ми оръжие. Ако ти се прииска да прекъснеш някого, замълчи. Тишина.