Театър: "Празникът" в МГТ "Зад канала"

Премиера на театралната адаптация на Дейвид Елдридж по киносценария на Томас Винтерберг

   ©  Стефан Н. Щерев
   ©  Стефан Н. Щерев

Театралната адаптация на Дейвид Елдридж по киносценария на Томас Винтерберг, Могенс Руков и Бо Хансен за един от емблематичните датски филми на кинематографичното движение "Догма 95" - "Празникът" (реж. Т. Винтерберг, 1998), се появи премиерно и у нас към края на миналия сезон на сцената на МГТ "Зад канала". До този момент представлението продължава да бъде едно от най-силните събития в столицата (получи награда "Аскеер" за музика и две номинации – за главна мъжка роля на Иван Бърнев и за най-добро представление) и да предизвиква различни реакции.

В състояние съм да разбера всеки, който се почувства отблъснат или шокиран от бруталната семейна история и от мизантропичния, черен хумор, така както разбирам всеки, който не може да изтърпи филмите на Ларс фон Триер. Това обаче не ми пречи да считам, че като театрален факт "Празникът" тежи на своето място. В него изпъкват прецизният и изпипан до детайл като с око на кинокамера мизансцен (реж. Явор Гърдев), внушителната сценография (Свила Величкова и Елица Рангелова), тежкият пулс на музиката (Калин Николов) и най-вече единният актьорски ансамбъл, съставен от множество ярки епизодични присъствия, кулминиращи в централния дуел между бащата и сина, където доминиращият патриарх на богата фамилия с четири деца и проспериращ бизнес Хелгар (Иван Бърнев) рухва под атаките на своя най-голям син, отчужденият и сомнамбулно затворен в себе си Кристиян (великолепно изпълнение на Бойко Кръстанов!).

Когато Кристиян се връща в родния дом по повод 50-ия юбилей на баща си (във филма е 60-ия), той не е съвсем сам. Около него тревожно кръжи като невидим ангел неговата самоубила се преди шест месеца сестра близначка Линда. Двамата заедно ексхумират дълго крита семейна тайна. Тя се явява като откровение за предстоящ апокалипсис. От една страна, не искам да издавам сюжета, а от друга, подозирам, че за мнозина той е известен от филма, затова тук ще кажа само, че силата на театралния вариант е, че в него е подсилено универсалното значение. В "Празникът" е уловена и драматизирана архетипна човешка ситуация, която не е спирала да тревожи съзнанието и е подхващана циклично в световната драматургия. "Орестия" на Есхил, "Хамлет" на Шекспир, пиесите на Ибсен и Стриндберг, сценариите на Бергман - общото между тях е, че разгръщат семейната фабула до космически измерения. "Празникът" (особено в своя театрален вариант) също не е само реалистична и правдоподобна история за мръсните тайни в едно семейство, а и страховита приказка за сблъсъка с непознатото, с мистерията на ероса и табуто на смъртта. Главният въпрос, който един от героите ще отправи към друг, тревожно остава без ясен отговор: "Така и не можах да разбера защо точно го направи"

Мястото на действие от филма – грамадното имение на Хелгар – е стилизирано върху театралната сцена като мрачно пространство, разделено на няколко нива и рамкирано от строгите контури на тъмни врати и прозирни паравани. Най-отдолу е трапезарията, представена от дълга маса, около която всички са заедно, а най-отгоре са самостоятелните стаи, които членовете на фамилията обитават поотделно. Това са въображаеми стаи, оградени от невидими стени. Зрителят вижда само огромно общо легло, върху което актьорите сядат и лягат едновременно от различни страни, но се държат сякаш са сами и тези до тях ги няма: великолепна визуална метафора за сексуалната клаустрофобия във всяко семейство и нейните невидими кръвосмесителни забрани. Леглото е покрито с чаршафи и гладката им белота направо свети в черното – толкова е стерилна и чиста, сякаш приканва да бъде изцапана.

Още от Капитал