"Ние вървяхме задъхани в очарованието на тия дни, краят на които бързо наближаваше, и не знаехме де по-напред да отидем". Тези редове не са от пост из социалните мрежи след временно падане на пандемичните ограничения, а пресъздават екзалтацията от сблъсъка с културното разнообразие и динамиката, които предлага Париж между двете световни войни. Думите са на писателя Константин Константинов, който в книгата си "Път през годините" описва формирането на българския интелектуален живот през първата половина на ХХ век.
Цитатът е част от изложбата "Срещи в Париж" в галерия "Васка Емануилова". Тя хвърля поглед към един малко документиран период: нарастващата вълна от български художници и писатели, които започват да живеят и работят във френската столица през 20-те и 30-те години на ХХ век. Ненко Балкански, Иван Фунев, Илия Бешков, Ангел Вълчанов, Кирил Кръстев, Асен Разцветников, Васил Гачев пристигат в края на 30-те и бързо се свързват с вече установилите се Георги Бакърджиев, Георги Попов (Джон), Жорж Папазов. Париж е първата чуждестранна дестинация и за Васка Емануилова, за чието пътуване през 1939 г. съдейства първият секретар на Френската легация в София Жан Белен.
Както в кореспонденциите си, така и в част от нарисуваното от тях, художниците и писателите описват един материално беден, но бохемски и обогатяващ живот - изложбата дава рядък шанс да се видят работи, създадени в този период от автори, които са рядко показвани.
Престоите в града са дългоочакван контакт на местните автори с европейската модерност и чувството да си в центъра на събитията.
Това води до културни сблъсъци на повече от едно ниво. Както пише критикът и литератор Кръстьо Кръстев в сп. "Златорог" през 1939 г.: "Французите гледат и се възхищават по книгите-водачи и по думите на водачите", а българите в Париж "не слушат гидове, мушат се насам-натам, режат в преценките си като бръснач и откриват неподозирани точки на възхищение. Наистина, понякога ти е драго да слушаш как българите преценяват вярно и проникновено неща, които виждат за първи път"
Напрежението във въздуха връща част от тях в България. "Времето и настроението в Париж започна да се изменя, заговори се за война и че може внезапно да се затворят границите и тогава накъде", пише Васка Емануилова (1905 - 1985), чиято работа като скулптор и до днес е изключително видима в градската среда на София (увенчаващата композиция на Паметника на съветската армия, женските фигури в парка "Заимов"), а паралелно с това тя е и ценена с женските си портрети и еротични серии. Именно трите месеца в Париж я вдъхновяват да придобие увереност да работи с голото тяло като изразно средство.
Изложбата включва и рисунки, които Емануилова е правила в бележника си при разходки из Лувъра, проследява и защо въпреки този обмен осезаема артистична революция не се случва. Все пак, както пише Илия Бешков в писмо до Никола Балабанов, "в Париж има толкова много ценности, но човек може да види, приеме и понесе толкова, колкото му е дадено".
Изложбата в галерия "Васка Емануилова" продължава до 11 април.
"Ние вървяхме задъхани в очарованието на тия дни, краят на които бързо наближаваше, и не знаехме де по-напред да отидем". Тези редове не са от пост из социалните мрежи след временно падане на пандемичните ограничения, а пресъздават екзалтацията от сблъсъка с културното разнообразие и динамиката, които предлага Париж между двете световни войни. Думите са на писателя Константин Константинов, който в книгата си "Път през годините" описва формирането на българския интелектуален живот през първата половина на ХХ век.
Цитатът е част от изложбата "Срещи в Париж" в галерия "Васка Емануилова". Тя хвърля поглед към един малко документиран период: нарастващата вълна от български художници и писатели, които започват да живеят и работят във френската столица през 20-те и 30-те години на ХХ век. Ненко Балкански, Иван Фунев, Илия Бешков, Ангел Вълчанов, Кирил Кръстев, Асен Разцветников, Васил Гачев пристигат в края на 30-те и бързо се свързват с вече установилите се Георги Бакърджиев, Георги Попов (Джон), Жорж Папазов. Париж е първата чуждестранна дестинация и за Васка Емануилова, за чието пътуване през 1939 г. съдейства първият секретар на Френската легация в София Жан Белен.
0 коментара