Стефан Командарев: Липсата на доверие в институциите е ключов проблем и при трансплантациите

Режисьорът се върна към документалното кино, за да разкаже за сериозния проблем с донорството в България

Стефан Командарев
Стефан Командарев    ©  Цветелина Белутова
Стефан Командарев
Стефан Командарев    ©  Цветелина Белутова

Стефан Командарев е един от най-продуктивните и последователно работещи режисьори в България - филмографията му включва "Пансион за кучета" (2000), "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" (2008), "Съдилището" (2014), концептуално свързаните "Посоки" (2017, участвал на фестивала в Кан) и "В кръг" (2019, награден в Сараево). В последните си заглавия режисьорът е отдаден на това да осветява мрачните тенденции в българското общество. В новия си филм, документалния "Живот от живота", той отново го прави, но от много различен ъгъл - Командарев проследява защо ситуацията с трансплантациите у нас е толкова трудна. "Процесът отне месеци на срещи, сближаване с хората", казва Командарев, който проследява живота на нуждаещите се в продължение на една година.

Подтик да навлезе в темата е Георги Пеев, единственият българин, преминал през две присаждания. Впоследствие той става три пъти европейски шампион и шест пъти вицешампион по плуване в състезания за атлети с трансплантации. Пеев, един от участниците във филма, е също така сред активистите, които призовават България радикално да подобри политиката си за донорство, а обществото да е по-добре информирано по темата - в страната ни има малък брой трансплантации по принцип, но България твърде вероятно е единствената европейска държава, в която за известно време процесът спря напълно на фона на ковид пандемията.

За хилядите хронично болни, за които присаждането на орган е единственият шанс за живот, здравната система предлага малко признаци за каквото и да било реформиране, дори и при пълна отдаденост на ангажираните лекари. Темата е белязана и от сложността да бъде посочен един-единствен проблем - за близките на потенциалните донори има психологическа бариера и недоверие в системата, а и при съгласие самата система усложнява процеса с недостатъчно развити закони и регулации.

Проектът е важен за Командарев и заради първата му професия - преди да избере киното, той завършва медицина и специализира психиатрия. За режисьора това е първи документален филм от 2009 г., когато излизат "Русенска кървава сватба" и "Градът на жените баданте".

На 9 октомври беше отбелязан Европейският ден на донорството и трансплантацията на органи. По данни на Министерството на здравеопазването у нас присаждане на орган очакват 1016 души. През 2021 г. успешно са реализирани 11 донорски ситуации след настъпила мозъчна смърт, а 43 нуждаещи се са получили успешни трансплантации. От началото на годината до 1 октомври са извършени 14 трансплантации от жив донор и 29 от трупно донорство.

"Живот от живота" разказва за хора, преминали през трансплантация или в очакване на подходящ донор, но първоначалната посока на филма е била да представи спортните успехи на Георги Пеев. В какъв момент фокусът се измести?

Може да се каже, че бяхме принудени да направим това. С Пеев се познаваме от "Посоки", където той и д-р Марияна Симеонова бяха консултанти в създаването на сценария, тъй като в сюжета има нишка, свързана с донорството. Останахме приятели. През есента на 2019 г. се видяхме и той каза, че нещата с трансплантациите се влошават много, да си чакащ на списъка става кошмар, смъртна присъда. Междувременно отборът около Пеев се готвеше за параолимпиада през май 2020 г., планирахме филмът да проследи подготовката му. Вирусът дойде, игрите бяха отменени.

Решихме да изместим фокуса върху хората, които чакат трансплатации, да извадим от анонимност тази тема, тези хора, с техните истории, техните имена. Ако на някого му се случи да изпадне в мозъчна смърт, а близките имат колебания по темата за донорството, сега тази неяснота се разсейва, вече виждаме истинските хора, които чакат, с техните сълзи, усмивки, ежедневие. Включих д-р Вилиян Платиканов, който е невероятен специалист. Не исках да има професор, който изнася научна лекция пред камерата, а реално да видим как работи един координатор по трансплантиране.

Голяма част от сцените са заснети в болнични отделения. Как успяхте да съчетаете снимането и спазването на мерки?

Всъщност ситуацията не повлия кой знае колко, тъй като, когато се снима документален филм, колкото по-малък е екипът, толкова по-добре. Все пак влизаме в живота, в домовете, в личното пространство на тези хора. Понякога бяхме трима - аз, оператор, звукар, понякога двама.

За нас беше много важно да бъдем стриктни в спазването на мерките. Имахме голямата отговорност да пазим хората, с които говорим, защото хората, които чакат трансплантации, имат здравословни проблеми и нарушен имунитет, а тези, които са преминали през присаждане, пият лекарства, които им потискат имунитета. А и идваме от София, преди и сега най-голямото огнище на случаи. Бяхме винаги с маски, и то правилните, а когато излезе първата възможност - ваксинирахме се. Тези мерки са все пак елементарни и не мога да кажа, че са ни затруднили особено.

Повече ме шокира как в по-малките градове и дори в хемодиализни отделения мерките са пожелателни. Получавал съм стряскащи отговори като "нашите болни нямат ковид". Месец след като ми го казаха, две трети от пациентите бяха с ковид.

Колко помогна медицинското ви образование?

Много ми помогна, не само като навлизане в тази сложна тема, но и в процеса лекарите ме приемаха като колега. Благодарен съм на тези единадесет години в медицината - шест години като студент и санитар, пет години като лекар. Това ми даде огромен човешки и житейски опит. Научих много.

Как изглеждаше темата с донорството по време на вашата практика?

Работех през 90-те години, когато също имаше сериозни проблеми. През 1986 г. България беше първата страна в Източна Европа, в която се извърши сърдечна трансплантация. След това, през 90-те години, нещата потънаха, с епизодични трансплантации. Около 2000 г., когато вече не бях в медицината, имаше известно засилване, но винаги далече от това, което се случва в други държави.

Лекари ми казаха, че откакто се вдигна шум около филма, има раздвижване, дано да имаме някакъв принос. Наскоро е имало донорски ситуации в места, в които никога не е имало преди, примерно в Стара Загора (бел. авт. донорска ситуация означава пълно съгласие на семейството след консултация с координатора и настъпване на мозъчна смърт на пострадалия). Вече са спасени няколко човешки живота и надявам се, че това раздвижване ще се задържи.

Мечтата ми е, когато се случва трансплантация, да не влиза в новините, да се случва всеки ден и респективно да няма листи с чакащи. Не е нормално в страна като България, където има толкова пътнотранспортни произшествия, и толкова много инфарктни и инсулти, да няма донорски ситуации.

Става ли смъртта все по-анонимна у нас? Десетки, понякога стотици умират на ден в България покрай пандемията, но това не провокира реакция в обществото.

Да, а най-абсурдното е, че когато се появи новина за дневната бройка починали в социалните мрежи, има много хора, които реагират със смеещи се емоджита. Трудно ми е да коментирам това.

Има невероятно разделение. Разбираемо, това разделение се случва в едно бедно общество, в което има огромно социално неравенство, ножица между свръхбогати хора, които са галеници на политически кръгове, и тези, които живеят на ръба. Това рефлектира върху образованието, върху доверието, усещането за равен старт. Когато едно общество е разделено социално, човекът губи доверие в съседа, в колегата, в институциите. И когато държавата предлага ваксина срещу коварна болест, човекът се чуди какво се крие зад това, изпада във фантасмагории. Липсата на доверие в институциите е ключов проблем и в темата с трансплантациите.

На фона на тези проблеми вие станахте част от инициативния комитет за издигането на кандидатурата на Румен Радев за втори мандат в предстоящите президентски избори. Президентът беше предимно неутрален по темата за здравната криза и пандемията, а и трудно призна, че е ваксиниран. Какво ви накара да го подкрепите?

Сложих името си, тъй като го познавам, бил е на мои премиери, доверявам се на усета си. Павел Попандов (също в инициативния комитет - бел. авт.) ми се обади и ме покани, съгласих се на секундата. Павката е може би най-честният човек, който познавам. Станахме близки покрай "В кръг", където той изигра много сериозна роля. Разбира се, иска ми се президентът Радев да е много по-активен по въпросите около пандемията. Щях да се радвам, ако той се беше ваксинирал публично. Но когато поставя нещата на кантар, бих казал, че имам някаква вяра и доверие.

Следващият филм. Междувременно Командарев продължава работата си по следващия си игрален филм, с работно заглавие "Ало". Административни проблеми покрай приемането на новия закон за филмовата индустрия и устройствения правилник на филмовия център бавят финансирането му и началото на снимките, но планът е те да започнат в началото на 2022 г. В главната роля ще бъде Ели Скорчева, а за нея това ще бъде първа роля в киното от над 30 години насам.
"Последният дар на човека". Около Европейския ден на донорството се появиха нови инициативи, които искат да привлекат повече внимание върху темата. "Последният дар на човека" е мултимедиен проект на фондация "Документалистите" и събира по интерактивен начин разкази на хора, които имат нужда от трансплантация, истории на тези, които не са дочакали операция, мисли и реакции на роднини и приятели. Резултатът е следствие от шестгодишната работа на Александър Николов и Димитър Панайотов. Повече на dokumentalisti.bg.

Междувременно Министерството на здравеопазването започна кампанията "Да! За живот!", която приканва към поръчване на т.нар донорска карта, с която всеки може да покаже съгласие да стане донор при констатирана мозъчна смърт. Картата няма официална стойност, но има за цел да информира близките за личното решение и позиция на пострадалия. Повече на zajivot.bg

Още от Капитал