Преносители на памет: артистите, които разказват комунизма

И в България все повече млади художници, писатели и изследователи се вълнуват от тоталитарния режим и неговите травми. Това е и световна тенденция

Какво е комунизъм? Какво е деболшевизация? Какво е демокрация? Какво е общество? Това пита героинята в документално-художествения филм "Всяка стена е врата". Над 20 години след 10 ноември 1989 г. режисьорката на лентата Елица Георгиева намира в шкаф у дома две забравени VHS касети със записи на предаването "Вариант М", излъчвано по БНТ в края на 80-те и началото на 90-те години. В него водеща е майката на Елица - журналистката Светла Каменова.

Философският характер на нейните репортажи впечатлява Елица и тя се захваща с преобразяването им във филм от архивни кадри. С помощта на монтажа и авторовия текст режисьорката, която живее и работи във Франция, успява да улови надеждите и разочарованията на българското общество в края на социализма и началото на прехода.


Благодарим Ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.

За да видите статията, влезте в профила си или се регистрирайте.

Всеки потребител може да чете до 5 статии месечно без да има абонамент за Капитал.

Четете неограничено с абонамент за Капитал!

Възползвайте се от специалната ни оферта за пробен абонамент

1 лв. / седмица за 12 седмици Към офертата

Вижте абонаментните планове

Какво е комунизъм? Какво е деболшевизация? Какво е демокрация? Какво е общество? Това пита героинята в документално-художествения филм "Всяка стена е врата". Над 20 години след 10 ноември 1989 г. режисьорката на лентата Елица Георгиева намира в шкаф у дома две забравени VHS касети със записи на предаването "Вариант М", излъчвано по БНТ в края на 80-те и началото на 90-те години. В него водеща е майката на Елица - журналистката Светла Каменова.

Философският характер на нейните репортажи впечатлява Елица и тя се захваща с преобразяването им във филм от архивни кадри. С помощта на монтажа и авторовия текст режисьорката, която живее и работи във Франция, успява да улови надеждите и разочарованията на българското общество в края на социализма и началото на прехода.

С проблематиката си филмът "Всяка стена е врата" не е изключение на българската артистична сцена. Сред хората на изкуството видимо нараства интересът към историята на близкото ни минало и неговите травми. По темите, свързани с памет и социализъм, се пишат все повече книги, правят се филми, организират се пърформанси и изложби. Разнообразието в подходите и форматите действа стимулиращо на артистите и създава среда за появата на нови идеи и послания.

Кураторката Весела Ножарова от фондация "Дела и документи" споделя, че това е световна тенденция от години насам - млади художници, писатели и изследователи се занимават активно с комунистическото минало и тоталитарните режими. В началото на октомври фондацията с подкрепата на Столична община събра част от произведенията на такива артисти в програмата на първия фестивал "Минало неминало". В нея беше включен и филмът "Всяка стена е врата".

Защо артистите се вълнуват от миналото?

Елица приема за напълно естествен интереса, който проявява към социализма и прехода, тъй като тези периоди маркират живота й като дете. Тя е едва на седем през 1989 г. и още в началото на артистичния си път е наясно, че по някакъв начин трябва да говори за преживяното тогава. "Мисля, че времето дава стойност на тези събития, казва тя. Може би защото в тях има неща, които още не сме разрешили."

По същата причина от темата се вълнува и Маргарита Доровска, кураторка и директорка на Дома на хумора и сатирата в Габрово. През 2019 г. в музея се открива изложбата "Нонумент", която се занимава с историята на социалистическите паметници, изгубили първоначалното си значение заради промяната на режима. За Маргарита ключова тема е неспособността ни да се справим с миналото, което тези "нонументи" символизират. "Мисля, че тук вина имат историците и интелектуалците, хората, които трябваше да преработят този исторически период, за да можем по смислен начин да продължим напред."

Липсата на познания за режима е отправната точка на съвременната художничка и фотографка Красимира Буцева, която от години се занимава с паметта за социализма. Тази липса я подтиква да чете, да се рови в архиви и досиета на Държавна сигурност и да събира свидетелства на репресираните от тогавашната власт.

Красимира е родена през 1994 г. и вярва, че това й дава дистанция и възможност да погледне по-обективно към миналото. "Интересът на артистите към тази тема в България нараства, защото вече има поколения като нашето, родени след 10-и. Пораснали сме достатъчно, за да творим и да мислим критично. И най-важното - не сме живели през този режим."

"Всяко следващо поколение неизбежно разсъждава върху миналото и историята и се опитва да я преосмисли", коментира кураторката Весела Ножарова. Цел в нейната практика е да предостави пространство за изява на хората на изкуството в тази сфера. Техния нарастващ интерес към социализма Весела си обяснява с опита на Германия след Втората световна война. Там с паметта за нацизма започва да се работи, когато първото следвоенно поколение става на около 20 години. "Тогава се заражда автентичният интерес на младите хора, които се обръщат към своите родители и питат: "Къде беше ти, когато всичко това се случваше?" Така започват да работят с миналото и да задават все повече въпроси."

От радиобалет до арт инсталация

В българския контекст този художествен интерес се разгръща в най-различни посоки - кино, театър, литература, изобразително и съвременно изкуство. Артистът Стефан А. Щерев се занимава с темата за близкото минало от няколко години насам съвместно с германския колектив LIGNA. Заедно те работят в специфичния формат на радиобалета - театрално преживяване с предварително записан текст, който публиката слуша и следва в изпълнението на организирани групови хореографии.

Най-скорошните произведения на Стефан и LIGNA са двете издания на радиобалета "Нонумент". Първото се провежда няколко пъти на връх Бузлуджа като част от едноименния проект и изложба в Дома на хумора, а второто - при Паметника на българо-съветската дружба във Варна през октомври т.г.

"Хрумна ми, че този формат дава повече възможности на публиката да бъде част от съответния театрален или хореографски акт, но и на нас да се разгърнем като творци", казва Стефан и допълва, че през радиобалета е открил многопластов начин да допринесе към дебата за това как изкуството третира миналото.

В проекта артистът работи съвместно с Маргарита, която предоставя историческите проучвания за паметниците. Според нея радиобалетът е добро решение за представяне на реалността, в която съществуваме едновременно индивидуално и колективно. "Всеки слуша сам и решава дали и как да следва зададените инструкции, но заедно тези индивидуални движения създават хореография. Хем се опираме един на друг, хем в края на деня сме сами с отговорността си." Други артисти, които се занимават с темата, предпочитат да работят паралелно в различни формати - пример за това е Елица Георгиева, която освен режисьорка е и писателка. Дебютният й роман "Космонавтите само минават" също е посветен на края на социализма и началото на 90-те години. В книгата Елица умело използва личните си преживявания и наивната детска перспектива в разказването на историята.

"Детството е много силен момент, отбелязва тя. През спомените ми от него можех да разкажа края на социализма, за който всички знаят, по различен начин, можех да намеря някаква фантазия в него. Освен това наивните разказвачи дават възможност да се засили абсурдът, който така или иначе присъства в събитията."

За тази цел способства и хумористичният подход, който според Маргарита е винаги уместен. Затова в изложбата "Нонумент" са включени карикатури и шеги, свързани с паметника на Бузлуджа. За Елица също е важно хуморът да присъства в творчеството й - тя вярва, че чрез него успяваме по-лесно да преживеем трудните моменти от миналото.

Някои теми обаче трудно предполагат хумористична гледна точка. Такъв е въпросът за политическото насилие по време на социализма, с който се занимава Красимира Буцева в рамките на най-скорошния си проект - арт инсталацията "Съседите - форми на травмата" (до 4 декември в пространството The Neighbours и в СГХГ).

"Вече има поколения като нашето, родени след 10-ти. Пораснали сме достатъчно, за да творим и да мислим критично. И най-важното - не сме живели в този режим"

Красимира Буцева

художничка и фотографка

Съвместно с историчката Лилия Топузова и артиста Джулиан Шехирян Красимира създава инсталация, която стъпва на повече от 40 интервюта с оцелели от лагерите и пресъздава техните преживявания в контекста на дома.

Практиката на Красимира показва, че при тази тема е от голямо значение да се използват различни формати и методи. Отначало тя работи само с фотографии, но бързо разбира, че те не са достатъчни, за да предадат историята по подходящ и въздействащ начин. "Това ме подтикна да започна да работя с видео, да правя късометражни филми и звукови инсталации, да пиша академични трудове."

Така се ражда идеята за многопластовата инсталация "Съседите", която позволява на публиката да съпреживее миналото и да се разходи из неговите коридори. Изложбата кани посетителите на гости в домовете на репресираните по време на режима. "В различните стаи гостите разпознават мебелите си, виждат същите книги и предмети, които имат у дома. Пристигат в едно познато място, където обаче срещат много непознати истории."

Ролята на изкуството - будител на паметта

Целите, които си поставя изкуството за близкото минало, са също толкова разнообразни, колкото и неговите форми. С работата си по тези теми артистите целят да обръщат внимание на актуални обществени проблеми, да търсят нови значения, да свързват хората и да създават общност на паметта.

Според Весела изкуството има способността да бъде медиатор, който се свързва ясно с емоцията на публиката. Не е нужно да си историк и изследовател, за да разбереш неговите послания и да се докоснеш до уроците на миналото. "Изкуството няма догматична роля. То не размахва пръст, но създава усещане за съпреживяване."

През художественото също така започва да се запълва голямата дупка в историята на близкото минало, отбелязва Елица. Артистите се връщат назад към социализма с желанието там да намерят нещо ново и неизследвано до момента, а произведенията им все повече придобиват силата да влияят върху публиката и да я подтикват да предприема действия.

Но за да може този процес да се прехвърли върху цялото общество, е нужна и държавна политика на паметта. Необходими са закони, образователни програми и музеи, които също да разказват социализма. "През тези над 30 години държавата се постара за този период да не се знае нищо, да не се преподава и да не се говори", казва Весела. "Толкова много други стъпки не са се случили, преди да започнем да говорим по тези теми през изкуство, допълва Красимира. Произведенията ни могат да станат част от ефективни репарационни политики на паметта само когато и държавата застане зад тази кауза."

Все пак художничката вярва в ролята на изкуството като будител и в способността му да превръща хората в преносители на паметта. Затова Красимира често работи с млади хора в преподавателската си дейност. "Те може да са чували истории и да знаят откъслечни неща, но също така могат да бъдат предизвикани в това, което мислят. Имат по-широко пространство за диалог."

Изкуството като катализатор на диалога за паметта е ключово и за Маргарита. Според нея не можем да имаме обективна представа за миналото, а само плуралистична мозайка от преживявания, които трябва да бъдат осмислени в активна дискусия. "Не можем да кажем на някой човек "твоят опит е невалиден". Това е предизвикателството на работата с паметта - да намерим начин да говорим помежду си, уважавайки опита на другия дори когато е напълно различен от нашия. Защото радикализацията, която наблюдаваме в обществото, е изключително вредна."

"Не всекиму е дадено да е Рембранд или Шекспир, добавя Стефан. Но всекиму е дадено да живее тук и сега с останалите хора и да не им пречи. Да знае какво му се е случило вчера, как ще живее днес и с кого иска да бъде утре."

Същите въпроси за радикализацията и способността ни да живеем едни с други очертава и политологът Иван Кръстев в един от репортажите във филма "Всяка стена е врата". Проблемът не е да изберем какво общество да бъдем, казва той в началото на 90-те, а как изобщо да бъдем общество. Може би изкуството - макар и недостатъчно, когато липсва истинска политика на паметта - все пак може да предложи отговор на този въпрос.

1 коментар
  • Най-харесваните
  • Най-новите
  • Най-старите
  • 1
    susedkata avatar :-|
    Любопитната Съседка

    Казването на истината за комунистическата диктатура в България е все още тема-табу за нас. Ако се говори за "този период", то винаги трябва да е с носталгия и умиление. Истината за терора, убийствата, репресиите и разграбването на държавата все още не може да бъде изговаряна - дано да успеем да забравим и фалшифицираме и тази срамна част от нашата история, все едно никога не се е случвала. Това всъщност е голямата цел на комунистите и техните деца днес.

    Нередност?
Нов коментар