Туризъм с добавена стойност
Височинните изкачвания изискват сериозни вложения, подготовка и умения, но пък носят преживявания за цял живот
"Екипировката няма да ти помогне в планината, но може да ти улесни живота. Ако си с нелоша екипировка в буря и дъжд, е едно, ако не си, настроението е съвсем друго."
"Всеки хиляда метра изискват различен слой екипировка. Някой връх може да изисква да инвестираш и 10 хил. лв."
Изкачването на високи върхове отдавна не е предизвикателство, запазено единствено за професионални алпинисти. С отварянето на границите, поевтиняването на полетите и екипировката, достъпната информация за маршрути и утъпканите от туроператори пътеки да забиеш знаменцето на някой многохилядник е въпрос единствено на желание. То кипи във вените на немалко ентусиасти, показват наблюденията на планински водачи, според които за последните пет години броят на хората, поемащи с раница нагоре, се умножава. За това свидетелстват десетките клубове, агенции и дори Facebok групи, за чиито организирани експедиции местата са запълнени месеци предварително. Най-предпочитани от българите са върховете в Алпите и на изток от България, разходите за които не надхвърлят 3 хил. лв., но съвсем не са рядкост и организираните изкачвания на над 7 хил. м надморска височина в Азия и Латинска Америка, които могат да струват значително повече. За хората, които се впускат в подобно предизвикателство, това не е просто туризъм или още едно постижение, което да запишат в личната си биография след "Витоша 100" или "Ком - Емине". Това е преживяване, което преобръща представите за живота и дава нова гледна точка към ежедневните проблеми.
Накъде да поема
След стандартните изкачвания на българските първенци като Мусала (2925 м), Вихрен (2914 м) или Мальовица (2729 м), търсещите по-високи върхове поглеждат най-вече към близките дестинации в региона - Олимп (2917 м) в Гърция или Триглав (2864 м) в Словения. За по-напреднали е Монблан (4810 м) във Франция, Арарат (5165 м) в Турция и Елбрус (5642 м) в Русия. По-далечните дестинации са Хималаите и Непал, където не толкова височините, колкото трекингът, продължаващ с дни, а понякога и седмици, е същността на приключението. Желан връх е Килиманджаро (5892 м) в Танзания, а сред по-недостъпните откъм разходи е Денали (6190 м) в САЩ, приключението за който започва с пускане от хеликоптер в снеговете на Аляска.
Истинският височинен алпинизъм започва от 7 хил. м надморска височина и за него обикновено са нужни катерачна подготовка и инвентар. По-важното е човек да може да е самостоятелен, защото активното съдействие на водач е възможно до определен момент. "В по-ниското можеш да вземеш раницата на някого, да го побутнеш, да го нахраниш. Но по-нависоко нещата не стоят по този начин и трябва да можеш да се оправяш и сам", предупреждава планинският водач Емил Енчев, който е съосновател на специализираната агенция за планински експедиции "ТрекМания".
Как да разбера дали е за мен
Хвърлянето на височини от 4 хил. метра нагоре, без преди това човек да е тествал организма си на високо, носи риск от здравни неблагополучия. Препоръката е към този тип изкачвания да се подхожда постепенно, да са предшествани от поддържане на добра кондиционна форма, а целенасочените тренировки за експедицията да започват поне 4-5 месеца предварително и да включват нощувки нависоко. "За мен добър ориентир е, ако човек може да изтича 5 км за под 25 минути. Това показва една относително добра физическа подготовка", смята Димитър Петров от "Софийски планински клуб". Според него, ако човек с правилна аклиматизация не успее да се почувства добре на височина около 5000 м, то това най-вероятно означава, че организмът му никога няма да успее да се аклиматизира и почувства добре във високата планина. "Противопоказанията, за които можете да следите и които се случват на всеки, са липса на апетит, отпадналост, главоболие, липса на добър сън", добавя опитният водач.
"Имам приятел, който, за да качи Еверест, се подготвяше четири години", разказва Христо Бояджиев, който сам организира експедициите си по високите планини. За него е не по-маловажна подготовката с информация и препоръчва, когато човек си избере маршрут, да потърси контакт към някого, който вече се е качвал по него, за да го разпита подробно.
Всеки ли може да си го позволи
Калкулациите обикновено започват с разстоянието в километри до планината, в която се намира желаният връх, цените на полетите дотам и необходимите нощувки. Но не по-маловажна е екипировката, с която се тръгва, но цената й може да варира и зависи от много фактори, най-вече височината, терена, климатичните условия (виж цените в графиката). "Екипировката няма да ти помогне в планината, но може да ти улесни живота. Ако си с нелоша екипировка в буря и дъжд, е едно, ако не си, настроението е съвсем друго", отбелязва планинският водач Емил Енчев. "Всеки хиляда метра изискват различен слой екипировка. Някой връх може да изисква да инвестираш и 10 хил. лв.", са наблюденията на Христо Бояджиев, който споделя, че има цял гардероб с инвентар за експедициите си, като положителното е, че екипировката може да се ползва години наред.
Следващият раздел разходи са тези за водач, носач, планински такси, бакшиши. Според Христо Бояджиев понякога те могат да бъдат договаряни на място. На преговори подлежат и отделните компоненти на организираните с водач изкачвания - могат да бъдат спестени разноски за носач или за храна. Това обаче невинаги е разумно, защото вместо да спечелиш още час сън преди най-тежкото изкачване, губиш време да готвиш.
Организирано vs. самостоятелно
С агенция една експедиция излиза средно с 20 - 30% по-скъпо. Димитър Петров от "Софийски планински клуб" дава за пример за още по-сериозни спестявания тяхно изкачване на Пик Ленин (7134 м) в Памир, Киргизстан: "Експедицията си я организирахме напълно сами, като цялото подобно удоволствие ни струваше между 2500 и 3000 лв. (22 дни престой на място, храна, път, разрешителни, визи и т.н.). За сравнение - подобна експедиция с българска агенция може да ви излезе почти два пъти по-скъпо." Петров признава, че в клуба са имали и случаи с грешно разчетени разноски и накрая експедицията им е излизала колкото ако бяха се оставили на агенция.
Тръгвайки с по-голяма група, участниците могат да се възползват от отстъпки в цените за лифтове и нощувки. Но има и неудобства - темпото невинаги е оптимално за всички и винаги има риск заради някой отказал се да не стигнете крайната цел. Това е причината изкачването на високи планини да се превръщат в солов спорт. Най-добре е преди голямата експедиция да се правят тренировки по българските планини, за да се тества общата енергия, да се сработят участниците и да се види кой как реагира в критични ситуации.
При избора на агенция е препоръчително да се прави справка дали я има в регистрите на туроператорите и планинските водачи. Това би трябвало да гарантира, че тя има професионална застраховка, която ще покрие щети, ако нещо с пътуването се обърка.
Преди десетина години имаше опити сред алпинистите да намират спонсори за изкачванията си, срещу което разпъваха транспаранти на някоя фирма и после снимките се ползваха за рекламни материали. Друга схема за подпомагане бе поддържането на блогове, в които се описват експедициите и се привличат читатели и рекламодатели на интернет страницата. "Щом не говорим за премиерни изкачвания или за върхове, които са трудно достъпни и изискват много алпийски умения, е почти невъзможно да намерите "спонсор", е мнението на Димитър Петров от "Софийски планински клуб". Според него, ако не е някоя crowdfunding кампания или изкачване, посветено на някаква благотворителна цел, набирането на средства е обречено. "Може да пробвате да си намерите материална подкрепа (храна, напитки, някаква част от екипировката) от някой по-голям производител, но шансът за парично спонсориране е почти нулев."
