Радикалдемократите предпочетоха невъзможния избор

И за тази раздяла знаехме отдавна и само чакахме официално да я регистрираме. Това обаче не я прави по-малко драматична. Литераторите се разделят. От едната страна остават Михаил Неделчев и неговият "Демократически преглед", от другата - Александър Йорданов и неговият "Век 21".

Разривът в Радикалдемократическата партия е най-сериозната от всички колизии, които разтърсиха останалите партии в коалицията СДС. Дори конфликтът с Демократическата партия, който доведе до създаването на алтернативна с добавката "1896", не беше толкова драматичен, защото ядрото на Демократическата партия остана на едно място. Днес, когато кажем Демократическа партия, подразбираме Савов, а не Райчевски. В този смисъл няма никакво объркване на значенията в нашето съзнание. Радикалдемократическата партия е съвсем друг случай и ставащото в нея може тотално да прекодира, да преименува собствените ни означения за демократична история. Именно литературната закваска на радикалдемократите създаде благообразното лице на синята коалиция при нейното зараждане. В много по-голяма степен от всички други партии именно тази акумулира в себе си различни идеи, даде шанс на интелигенцията да се олицетвори със СДС, показа признаци на модерно и компромисно мислене. Независимо от факта дали обичаме тези хора трябва да признаем, че те показаха някакво "можене". Има и един любопитен факт - като започнем от председателя на парламента и стигнем до председателите на парламентарните комисии, ще видим, че с много малки изключения, те всички са радикалдемократи. Трябва да признаем и друго - че има нещо много сбъркано в начина, по който се разделя СДС. А начинът, по който се разделя, пък е пряко свързан с литературната му закваска преди време. Погледнете хората, които остават от едната и от другата страна. Те не казват нищо повече от това - този е грозен и стар, този е плешив и носи очила, този фъфли и не се бръсне и т.н., затова аз отивам при другите. СДС се раздели в момента на литературен принцип, или още можем да го кажем - по естетически причини. И за да не си помисли никой, че това не е вярно, ето един пресен пример. Миналата седмица попитах Александър Йорданов защо иска да прави национален антикомунистически съвет и защо не го кръсти, да речем, демократичен. Той отговори ни повече, ни по-малко следното: "Ами антикомунистически - защото звучи хубаво." Човек може само да недоумява защо именно литературно грамотните хора избраха естетическите пътища на разделяне. След като е казано отдавна и, ей богу, е отчайващо вярно, че красотата е най-расисткият дар на природата. Първосигнално ние избираме някого, защото е хубав, макар и той да не го заслужава.

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

В случая радикалдемократите, които имат най-голяма вина за политическата употреба на "красиво-грозно", ни поставят пред невъзможен избор. Кого да изберем - Александър Йорданов или Михаил Неделчев? Защо единия, а не другия, като не можем да кажем кой е по-хубав?

Колкото и абсурдно да звучат такива въпроси, радикалдемократите сами ни накараха да ги задаваме. И най-лошото е, че човек просто може да откаже да избира.

От друга страна, наистина е трудно да се определи какво искат тези, които остават в СДС и на какво се надяват онези, които напускат. Отговорът на Александър Йорданов е потресаващо простичък (защо не напуска и няма да напусне коалицията): "Защото човек трябва да остане при своите приятели." Почти не можеш да му повярваш, ако не си спомниш мъдростта на римляните - ubi amici, ubidem sunt opes.* А и защо да не му повярваме, като у нас никога не е било важно какво правиш. Важното е как ще го разкажеш. Харесваш ли ме така? - ще ни попитат след някой и друг ден няколко различни демократи, смятащи се ту за радикални, ту за демократи.



"Харесваш ли ме така" е единственият въпрос, който днес се задава у нас. А ние можем да отговорим съвсем но радикалдемократичному - да, но предпочитам своите приятели.

* ubi amici, ubidem sunt opes - където са приятелите, там е богатството