Възможен ли е "завой на изток" във външната политика
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Възможен ли е "завой на изток" във външната политика

Възможен ли е "завой на изток" във външната политика

1396 прочитания

"О Боже, ако България ще пропадне завинаги, ако московеца ще дойде да я пороби и поруси, земни ми живота, а не ме оставай да доживея да видя с очите си позора и смъртта на моето мило и драго Отечество."

26 октомври 1886 г.

Димитровден

Стефан Стамболов в дневника си

Ако действително има област в хаотичния ни и противоречив обществен живот след 1989, в която да сме постигнали нещо значимо, това е външната политика. За първи път след Втората световна война България се ангажира с една принципно нова, независима и разкрепостена външна политика, политика за постигане на реален национален суверенитет и равнопоставеност в международните отношения. За първи път от десетилетия насам външнополитическите решения се взимат в София, а не в Москва, за първи път дипломацията ни е обединяваща, а не разделяща, за първи път се търсят не конфронтация, а сближение, не изолация, а интензивни контакти, разумни баланси и ефективни споразумения. Водещ приоритет на тази нова политика е стремежът на страната към ценностите на обединена Европа, към Европейския съюз и НАТО като основна гаранция за защита на реалните национални интереси.

Така че, що се отнася до външната политика, нямаме никакво основание да изпадаме в безпаметно критикарство и национален нихилизъм. За много кратък период България успя да се измъкне от "черната дупка" на международната изолация и да си заслужи завиден авторитет. Разбира се, външнополитическите успехи можеха да бъдат по-големи и по-последователни, можехме да бъдем плътно до страни като Полша, Унгария и Чехия, а не непрекъснато да ги догонваме, ако обществената, политическата и икономическата атмосфера в страната бяха други. Ако демократичната общност бе по-силна и по-организирана, ако президентът имаше по-голяма подкрепа във външнополитическите си усилия и ако най-вече БСП наистина споделяше новата външнополитическа ориентация. Зад външната фасада на официалните дипломатически и политически становища се крият съществени

Различия във външнополитическите гледни точки

и представите за гарантирането на националната ни сигурност на БСП, от една страна, и на президента и парламентарната опозиция - от друга. Затова особено актуален е въпросът възможно ли е под някаква форма откъсването ни от Западна Европа и връщането в сферата на влияние на Русия? Възможна ли е подмяната на външнополитическите приоритети и изпадане отново в познатото от близкото минало състояние на забрава и международна изолация? Без да съм песимист, а само реалист, искрено се опасявам, че при определени политически и икономически обстоятелства такъв завой съвсем не е изключен, а при слаба, разнопосочна и неефективна опозиция е и напълно възможен. Огромни са идеологическите, икономически, философски и кадрови различия между БСП и сродните й бивши комунистически партии от Полша, Унгария и Чехия. Нашите социалисти са много по-тясно и интимно обвързани с Русия - и политически, и икономически, и емоционално, а, ако щете, и генетично. В повечето случаи обвързването е със среди, които нямат нищо общо с реформаторските политически и обществени кръгове в Русия.

И затова, когато БСП е на власт, и то с абсолютно парламентарно мнозинство, ролята на опозицията и на президента за запазване на международния авторитет на страната е огромна. Атаките ще дойдат от много и различни страни. Така нареченият завой на изток е сборно понятие за една политика, която може да бъде осъществявана едновременно или последователно по няколко различни оси:

- засилване на икономическата и финансова зависимост от Русия;

- нарушаване на балансите в досегашната ни балканска политика;

- разиграване на картата на деструктивния национализъм;

- спекулиране с понятието политически неутралитет;

- разграничаване на икономическата интеграция в ЕС от интеграцията в НАТО. Реализирането дори на една от тях може да има пагубни последици за международния ни авторитет. Да започнем с опасността от

Засилване на икономическата и финансовата зависимост от Русия

На пръв поглед всичко изглежда нормално - отношенията ни са като между две независими приятелски държави, дори и малко по-хладни, а основните политически сили са заинтересовани от връщането ни отново на необятните руски пазари. В дълбочина обаче отношенията България - Русия са много по-сложни и деликатни, както и винаги са били в по-старата и по-новата история. Деликатността във взаимоотношенията се засилва особено днес, когато Русия се бори да възвърне влиянието си като велика сила, а България е в тежка зависимост от външни суровини и енергийни източници. Предстои отдавна заплануваното посещение на премиера Черномирдин у нас наистина важно за икономическите взаимоотношения, но нека не му създаваме ореол на "трето освобождение" на България. Много се говори напоследък за газопроводите, които трябва да минат през страната ни. Тук опозицията трябва да си отваря очите на четири - по какъв начин и при какви условия ще се сключват съответните споразумения, ще бъде ли съсобственик Русия или не на съоръженията, разположени на българска територия? Същото важи и за евентуалното строителство на АЕЦ "Белене". Интересите на Русия на Балканите са дългосрочни и стратегически и усилията за създаване на стабилна политико-икономическа ос Москва - София - Белград представляват една от много големите опасности за европейската ни външна политика.

Оттук съвсем естествено достигаме до втората ос, по която може да бъде направен "завоят на изток", а именно

Дебалансиране на балканската политика

чрез целенасочени политически реверанси в посока Сърбия и Гърция. Един от най-сериозните ни външнополитически ходове бе категоричното отношение на България към реакционния режим на Милошевич и стриктното спазване на резолюциите на Съвета за сигурност на ООН за икономическите санкции срещу Сърбия и Черна гора. Въпреки тежките икономически загуби, които понесохме, спазването на ембаргото бе и продължава да бъде изключително важна политическа инвестиция за трайното доверие на международната общност. Дебалансиране на балканската политика може лесно да бъде постигнато и чрез умелото разиграване на националистическата карта, прийом твърде хитро използван от социалистите винаги когато им е политически изгодно. Идеите за "православни оси", за "панславистки общности" и дори за "псевдоправославен фундаментализъм" съвсем не са за подценяване. Те са свързани обикновено с масирана антитурска пропаганда, с антиевропейски подход към правата на малцинствата, с ксенофобски изблици и изобщо с едно доморасло балканско патриотарство, което само по себе си е вече "завой на изток" във външната политика. Национализмът е най-силното оръжие на БСП за въздействие върху психиката на хората, защото в националистическата еуфория те най-лесно могат да забравят жестоката си бедност и политическите виновници за нея. Това е безумен подход за края на двадесетия век, който най-бързо и най-сигурно може да ни откъсне от ценностите на маастрихтска Европа. С тревога обаче трябва да признаем, че националдемагогията, която няма нищо общо с родолюбието и европейския нихилизъм, обхваща и среди от демократическата общност. Дори СДС по време на предизборната си кампания разигра по не съвсем цивилизован и европейски начин националистическата карта, което е предупредителен сигнал за някои тенденции в коалицията.

Неслучайно оставих за завършек двете най-опасни направления за корекции във външната ни политика, при които по най-перфиден начин могат да бъдат реализирани евентуални намерения за "завой на изток". Първото е свързано с

Философията за политически неутралитет

Въпреки че официално тази философия се поддържа от малко лидери на БСП, тя съвсем не е чужда на широки социалистически среди и "ляво патриотични" интелектуални кръгове. Провокацията на тази философия се крие в една простичка, но твърде двусмислена формула: "Единствената допустима позиция за всеки български политик е пробългарската." Очевидно тук вече става дума за абсурден егоцентризъм, за ловка спекулация с националните чувства и интереси. Днес в Европа все още съществуват и дълго ще съществуват две отправни системи - от една страна, военнополитическата и икономическа общност, въплъщавана от триадата НАТО - ЗЕС - ЕС, която защитава съвременните ценности на демократичния правов ред и пазарната икономика, а от друга - аморфната съвкупност от сродни посттоталитарни държави в източната част на Европа начело с Русия, която нито се е отказала от имперските си амбиции и похвати, нито е развила, доказала и стабилизирала демократичната си правова система. Спазването и поддържането на някакъв неутралитет, т.е. на равна дистанция спрямо всяка от тези две обществено-политически и културно-ценностни отправни системи, би било катастрофална грешка за българската външна политика и предварително би ни обрекло на най-малко "сто години самота". Националните политически и икономически интереси, националната сигурност, както и стремежът ни към изграждане на демократично гражданско общество предопределят ориентацията на България към интегриране с маастрихтска Европа. Така че пробългарската политика днес, това е точно политиката, директно насочена към пълноправно членство и в ЕС, и в НАТО.

Но най-опасната, най-вероятната ос, по която може да бъде направен или на практика вече се прави "завоят на изток" в българската външна политика, е

Разделянето на икономическата интеграция в ЕС от военната

интеграция в евроатлантическите структури, на първо място в НАТО. Подобна линия на разграничаване вътре в един неделим процес е насочена пряко срещу националните ни интереси. Единствено членството в НАТО за една посткомунистическа държава като България може да намали този риск и да спомогне за възраждането държавата като цяло. Дори тук, на Балканите, членството в НАТО би трябвало да предхожда членството в ЕС, за да гарантира необратимостта на демократичните процеси и стабилността в региона. Подходът към оставяне на заден план (докато Русия разреши) на въпроса за членството в НАТО цели да втълпи на хората чувството на обреченост, несигурност и изоставеност, което да се компенсира или с истерично самонадценяване по примера на Сърбия, или с опита да се търси опора в други сили на изток, на които вече многократно сме "сърбали попарата". За голямо съжаление досегашните стъпки на правителството на БСП недвусмислено показват, че то действа като "НАТО-фоб", като сполучливо се бе изразила една журналистка във в. "Стандарт". Вече два месеца след като БСП спечели парламентарните избори, нито един от отговорните функционери на тази партия, както и нито един правителствен представител не са употребили думата членство, когато става дума за НАТО. Няма съмнение, че се очаква благословията на Русия, изчакване, което може да доведе до пълен крах на европейските. ни надежди. И то в момента, когато страните от Вишеградската група се надпреварват да заявяват ясно и категорично своето настояване не за някаква мъглява интеграция, а за редовно членство. И това е позицията на цялото общество в тези страни, включително и на бившите комунисти, а може би най-вече на тях. У нас ситуацията е съвсем друга. Затова тук е най-големият сблъсък на обществени и политически интереси. Би трябвало да се направи всичко възможно, за да не се допусне забавяне на процесите на приобщаване на България към НАТО. Официалните молби на България за членство в ЕС и НАТО трябва да бъдат подадени едновременно независимо какво ще бъде становището на Запада за разширяването на Северноатлантическия съюз. Това е демонстративен израз на политическа позиция, на философия, това е и гаранция за демократичното ни бъдеще.

"О Боже, ако България ще пропадне завинаги, ако московеца ще дойде да я пороби и поруси, земни ми живота, а не ме оставай да доживея да видя с очите си позора и смъртта на моето мило и драго Отечество."

26 октомври 1886 г.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK