С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
10 юли 1995, 13:50, 2500 прочитания

Национализмът – растящата европейска заплаха

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg
"Нации, чийто национализъм е разрушен, ги очаква гибел"

Муамар Кадафи


Босна и Херцеговина, Афганистан, Ангола, Сомалия, Шри Ланка, Кюрдистан, Баският регион в Испания, Северна Ирландия - няколко милиона души са загинали през последните години в локални конфликти, повечето от които са на националистическа основа. След половинвековен период на относително спокойствие в Европа се води война - отново на Балканите, отново на национална основа и отново европейските правителства (в частност великите сили) не са подготвени да реагират адекватно. Навсякъде в Европа национализмът преживява обезпокоително възраждане, може би като реакция на набиращия все по-голяма инерция ислямски фундаментализъм.

В традиционно нексенофобски настроената Франция - чиято колониална политика и политиката спрямо чужденците винаги е била асимилационна и, общо взето, толерантна - на изборите през 1986 г. крайнодесният националистически Национален фронт на Жан-Мари льо Пен спечели 35 места в парламента - толкова, колкото спечелиха и комунистите. Във Великобритания, изключвайки Северна Ирландия, национализмът печели все по-силни позиции в противовес на юнионизма - традиционния проводник на идеята за обединеното кралство. Шотландската Национална партия има подкрепата на около 36 процента от избирателите в Шотландия, с 4 процента по-малко от подкрепата за управляващите консерватори. В Германия, където все още е жива гузната съвест от националсоциалистическите безумия по време на Втората световна война, ксенофобията се разглежда като особено опасно проявление на волята за политическа изява. Сега, след обединението на Германия, националистическите организации и новите фюрери се радват на одобрение от между 10 и 15 процента. В Германия, където в момента живеят и работят над 5 милиона чужденци, голяма част от тях турски мюсюлмани, само през миналата година загинаха над 20 души при атентати и сблъсъци между неонацисти и емигранти.

Националистическата пропаганда вече не се локализира в рамките на отделната държава - един от лидерите на германските неонацисти, Ернст Зюндел, открито признава, че използва глобалната компютърна мрежа Интернет, за "да промени историята на света". Национализмът, и в частност нацизмът, се е глобализирал - 41-годишният американец от Небраска Гари Лаук бе арестуван в датската столица Копенхаген и екстрадиран в Германия, където го очакват до 5 години затвор по обвинение в разпалване на расова омраза, участие в неонацистка организация и пропаганда на Четвъртия райх чрез Интернет.



В Източна Европа от времето на желязната завеса официално национализмът не съществуваше, заместваше го социалистическият интернационализъм. Падането на комунистическите режими обаче отвори пътя на отдавна тлеещи процеси, които в крайна сметка доведоха до разпадането на Югославия, разделението на Чехия и Словакия, рухването на съветската многонационална империя. Не би и могло да бъде другояче, след като мирните конгреси, последвали и двете световни войни, се опитват да узаконят едно европейско статукво, основано на националната държава, към което се добавя и появилият се по това време принцип на "самоопределението" (определяне на границите чрез плебисцит, според етническите предпочитания), принцип, който ще е в основата на повечето европейски конфликти на национална основа през XX век.

Етническата война

Проблемът с европейския национализъм не е нов - в цялата си най-нова история Старият континент е решавал по военен път националистическите си противоречия. Войната в Босна и Херцеговина също не е от вчера - боеве между различните националности във федеративната република се водят почти без прекъсване от 1912 до 1918 г.; границите не са уредени почти до 1926 г.; след Втората световна война страната се държи цяла благодарение на централизма в управлението (практически всички по-важни държавни постове се заемат от сърби) и на противоречивата, но силна личност на Йосип Броз Тито. Непримиримата вражда между сърби, хървати и мюсюлмани излиза на повърхността още през 1921 г., когато малко след приемането на федеративната конституция в югославския парламент избухва престрелка между сръбски и хърватски депутати, при която е убит лидерът на Хърватската селска партия Степан Радич.

Трибуналът за военни престъпления на ООН в Хага до този момент има информация за местонахождението на 150 масови гробове на територията на бивша Югославия. Във всеки от тях лежат телата на между 5 и 350 жертви на национализма, чието семе е посято още през миналия век. За да бъде сметката пълна, може да се добави, че магистратите в Хага разполагат с данни за 900 затворнически лагера в региона, в които хората попадат на етнически принцип, а само официално съществуващите националистически партизански формирования са над 90 на брой. И въпреки че съдът в Хага претендира да бъде нещо като повторение на Нюрнбергския процес, не става и дума за подвеждането под отговорност за разпалване на национална вражда на никой от лидерите на воюващите общности. Един от малкото официално признати за военнопрестъпници в тази война, сръбският националист Желько Ражнятович - Аркан, пък казва: "Ще се изправя пред съда в Хага, когато американците бъдат призовани да отговарят за Хирошима, Нагазаки, Виетнам, Камбоджа, Панама." И в думите му има логика.

Европа на нациите

Централна и Източна Европа в момента събират плодовете на грижливо отглеждания през целия XIX век национализъм. След Първата световна война Югославия не е единствената европейска държава, където бомбата на национализма ще избухне след десетилетия. През 1921 г. от 27-милионното население на Полша една трета са етнически малцинства - западноукраинци, белоруси, германци, литовци и още 3 милиона евреи. По същото време в Чехословакия живеят 8 760 000 чехословаци (самоопределящи се като такива), 3 123 448 германци, 747 000 унгарци и 461 000 западноукраинци; парадоксалното е, че новата словашка столица Братислава е населена предимно от немци и унгарци. След Версайския договор населението на Унгария е намалено от 20 на 8 милиона, икономиката на страната е разбита, а 3 милиона унгарци остават да живеят в пределите на Чехословакия и Румъния.

И съвсем логично национализмът заема полагащото му се място сред политическите реалности на Европа с неизбежните си последици - разпадането на Югославия; разделението на Чехословакия; постоянно напомнящото за себе си етническо противопоставяне на унгарци и румънци в Трансилвания; сепаратистките тенденции по цялата територия на бившия Съветски съюз; желанието за национално самоопределение на баските в Испания и на северноирландците в Обединеното кралство; алжирският проблем на Франция; кюрдският сепаратизъм в Турция.

Нови пътища

Новите превъплъщения на европейския национализъм са доста неочаквани - от традиционния парламентаризъм през депутатските кресла в Европейския парламент и местния икономически национализъм до ислямския фундаментализъм и откровения расизъм и антисемитизъм. Европейският съюз и Европейският парламент понасят ударите на национализма и антинационализма още от самото си създаване - през 50-те години (когато тече процесът на оформянето на Европейската икономическа общност) тонът на френската политика с кеснофобски, често расистки, и дори центристкият радикал Едуар Даладие твърди: "Когато те казват Европа, имат предвид Германия и когато казват Германия, имат. предвид Велика Германия." Все още в интегриращата се икономически и политически Западна и Централна Европа на регионално ниво доминира националистическото подозрение към общоевропейските структури, останка от безкрайните национални вражди на континента. Във Великобритания управляващата Консервативна партия се разкъсва от един особен вид национализъм, а евроскептиците едва не свалиха правителството на европееца" Джон Мейджър. Германия и Франция се борят на най-високо ниво да доминират политиката на Европейския съюз, като и в двата случая движеща сила е разбирането за водещата роля на националната идея. Единствено в Италия доскоро политическите партии не залагаха на национализма (смяташе се за печелившо да се залага на общоевропейската интеграция), но последните избори промениха съотношението на силите и на Апенините - социалистите и християн-демократите губят позиции за сметка на "Форца, Италия", националистическата Северна лига и Националния алианс (бившето италианско Социално движение), а на политическата сцена се появи и внучката на Бенито Мусолини.

Фактически националистите и националистическите (в частност етнически) партии имат представителство в парламентите на всички европейски държави, както и в, Европейския парламент. В Белгия това са движението "Фолксюни", Демократичният фронт на говорещите френски език и Обединението на валонците; във Великобритания - Шотландската националистическа партия и "Шин Фейн", легалното политическо крило на Ирландската републиканска армия (ИРА) и в по-малка степен северноирландската политическа партия "Фиана файл"; в Испания - десният неофранкистки "Народен съюз"; в Италия - Италианско социално движение и Северната лига; в Малта - Националистическата партия; в Германия - Националдемократическата партия; във Франция - Националният фронт на Жан-Мари льо Пен. Ако към този списък се прибавят и нелегалните политически организации на националистическа основа (като ИРА и ЕТА - организацията на баските сепаратисти), се получава едно значително присъствие на националистите във и около властта на цялата територия на Европа. Страшното лице на новия европейски национализъм се нарича

Ислямски фундаментализъм

а влиянието, както и мощта му се увеличават непрекъснато. Той увлича със себе си стотици милиони хора, а географското пространство, което заема, с една огромна дъга, която води началото си от Западна Африка, преминава през Южното Средиземноморие, Балканите, Мала Азия, Близкия изток, през Югозападна Азия и индийския субконтинент и завършва при Малайзия и Филипините, включвайки дори части от Китай. Политическите ръководители и политическите режими на част от тези страни, и по-специално на държавите от третия свят, често си служат с национализма, ксенофобията, и етническото противопоставяне като единствено средство за оставане на власт. Чрез огромния емиграционен поток към Западна Европа инстинктивната ксенофобия на исляма се пренася и на Стария континент, пораждайки ответната реакция. Демографското предизвикателство на Африка и Азия, както и проблемите (чисто икономически) пред европейската интеграция принуждават Европа да постави нови, по-широки, граници на континента, но те не могат да спрат изблиците на националистическо и религиозно насилие по периферията на Европа.

Другият голям проблем идва от Русия, където с подкрепата на Иран, Ирак, Пакистан и отчасти Турция ислямът и фундаментализмът в бившите азиатски съветски републики все повече надигат глава. Саудитска Арабия, която няма граници с тези нововъзникнали държави, пък финансира мащабни проекти за възраждането на мюсюлманската традиция и култура в региона, а ислямът все повече се вклинява на север, обръщайки геополитическите тенденции от последните няколко столетия.

Във всяка една от централно-азиатските бивши съветски републики могат да избухнат етнически конфликти - последица от твърде произволно прокараните граници по времето на съветската империя, граници, които вече нямат никаква историческа и етническа валидност. Нещо повече - тенденция към дефрагментация има дори вътре в рамките на Руската федерация, където сибирският Далечен изток все повече се ориентира към Япония, Южна Корея и Китай, районът на Санкт Петербург търси сближаване със скандинавските страни, в Молдова се говори за присъединяване към Румъния, а зеленият ислямски флаг се развява над позициите на чеченските партизани.

Ислямският фундаментализъм вече пуска корените си в Европа и най-яркият пример за това е Босна. Патриотизмът в Босна е религиозен национализъм - от едната страна ислямът, от другата православието, а между тях териториите, които и двете религии искат да владеят, и несекващите оръжейни доставки. Истински голямата опасност, свързана с най-крайния национализъм, ислямския, идва от растящата самоувереност и петродоларите, голяма част от които се изразходват именно за разширяване на сферата на влияние на исляма.

Войнстващият ислям

Корените на ислямския фундаментализъм са в драматичното раздвоение на последователите на Мохамед, станало още през седми и осми век - разделението на сунити и шиити. Сунитите са мнозинство в мюсюлманския свят, особено сред арабите, а към тях принадлежат и двете управляващи фамилии Хашемитите и Саудите. Те са дясно мислещата, често проевропейска, консервативна ислямска върхушка, която би харчила приходите си от петрола за по-смислени неща от воденето на войни. При други обстоятелства.

Икономическото и демографско възраждане на исляма обаче извади на политическата сцена шиитите (60-80 милиона души, които са едва 1/10 част от мюсюлманите), които с ортодоксалността си и склонността си към насилие превърнаха арабския национализъм във войнствата религия. Повечето арабски атентатори са шиитски исмаилити, а по-голямата част от тях населяват територията на Иран - страната, обявена от Държавния департамент на САЩ за главен поддръжник на световния тероризъм.

Първата последица от растящия национализъм в Близкия изток и Северна Африка е разрушаването на Ливан - единствената арабска демокрация, където на базата на вътрешни споразумения съжителстват няколко големи религиозни общности: маронитите (източни християни, принадлежащи към римската курия), православни християни, мюсюлмани-сунити, мюсюлмани-шиити и други. Следват иранската революция, когато е свален шахът и на власт идват аятоласите, убийството на египетския президент Ануар Садат, опитът през 1987 г. на 150 000 ирански шиити да завземат Мека и цяла поредица от терористични актове по целия свят, един от последните от които бе бомбената експлозия в Световния търговски център в Ню Йорк.

Друга последица от ислямския фундаментализъм е възраждането на еврейската ултраправоверност - движението е възродено в Ню Йорк от евреина Меир Кахане, но е наследник на една по-стара традиция на еврейския тероризъм. Още преди началото на Втората световна война полският евреин Абрахам Щерн създава терористична група, която по-късно прераства в организацията Иргун, начело на която през 1944 г. застава Менахем Бегин. В постоянните битки между Израел и Организацията за освобождение на Палестина (ООП) израства цяло едно ново поколение националисти и от двете страни на барикадата. Всъщност като че ли по-важната цел на ООП не е толкова да воюва с еврейските заселници, колкото да избива умерените араби - а такива има предостатъчно. С подписването на мирния договор между Израел и ООП през 1994 г. крайният национализъм в Близкия изток вече се институционализира, въпреки че самият Ясер Арафат влизаше свободно в сградата, на ООН още преди години.

Една от вратите на войнстващия ислям към Европа е Турция, където национализмът и фундаментализмът също надигат глава. През март тази година две отделни радикални ислямски групировки поеха отговорността за въоръжените атаки в истанбулския квартал "Гази", населен предимно с алевити (една от мюсюлманските секти). Единствените оръжия на Турция срещу ислямския национализъм са икономически - ако спадът в икономиката и 150-процентната годишна инфлация не бъдат овладени, все по-трудно ще става за гражданските политически партии да се задържат на власт. Това е и една от причините Турция с всички сили да се стреми към членство в Европейския съюз, но голямата пречка (освен спазването на гражданските права и кюрдския проблем) идва от Гърция. Отношенията между двете страни винаги са плащали данък на национализма - от времето на Османската империя до разделението на Кипър и споровете за териториалните води - последният сблъсък бе на срещата на Европейския съюз в Кан, където гръцкият премиер Андреас Папандреу индиректно заяви, че в ЕС няма място за Турция, докато Гърция е член на съюза. Най-лошият, и засега нереалистичен, вариант за Турция би могъл да бъде алжирският, където арабските националисти обявиха тотална война на гражданското правителство с основната цел установяването на ислямска държава, управлявана по законите на шариата.

Българските националисти

засега се държат кротко с изключение на отделни изблици, които се дължат по-скоро на личностни характеристики, отколкото на програма за действия. Нито Българската национал-радикална партия на д-р Иван Георгиев, нито постоянно променящите името си формации на Георги Гелеменов досега са заявили присъствието си в българския политически живот извън спорадичните си прояви. По-опасна в дългосрочен план може да се окаже организацията ОМО "Илинден" най-вече поради експлоатираната от нея идея за "македонската нация" (термин, изкован в Коминтерна и систематично прокарван от съветската външна политика през 40-те и 50-те години) и често откритите призиви за отцепването на териториални части от България и присъединяването им към други страни.

Доколкото има институционален национализъм у нас, той е представен единствено на законодателно ниво - двама от членовете на Отечествената партия на труда на Минчо Минчев, Гинчо Павлов и Добромир Задгорски са народни представители от Парламентарната група на демократичната левица. Внесеният от Гинчо Павлов в парламента проект за Закон за ползване и защита на българския език предизвика острата реакция на Движението за права и свободи и заплахата, че парламентарната им група ще бойкотира законопроекта, защото нарушавал правата на малцинствата в България. Всъщност досега никоя от българските държавни институции по никакъв начин не е изразила подкрепа за някоя от националистическите организации или отделни техни прояви. Предпазливостта на институциите по проблемите на национализма може да се разглежда отчасти като липса на позиция по въпроси, свързани с националните интереси - като проблема с българите зад граница например. Предпазливостта може да бъде оправдана от настоящата геополитическа ситуация в региона, където България не е решаваща сила и може да се превърне в разменна монета за прокарването на външни национални интереси. Защото именно Балканите са мястото, където великите сили в продължение на повече от два века разиграват картата на национализма. И защото, въпреки че войната в разпаднала се Югославия не започна в Сараево, именно там (от неколцина националисти-революционери, сред които и един българин) бе даден първият изстрел на Първата световна война.
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Уикенд новини: България пита ОАЕ дали Божков е бил освободен; Трети ден спад на ръста на случаите от коронавирус в Китай 1 Уикенд новини: България пита ОАЕ дали Божков е бил освободен; Трети ден спад на ръста на случаите от коронавирус в Китай

И още: Слави Трифонов учреди нова партия; Ремонтът на "Витиня" струва 72 млн. лв.

16 фев 2020, 1480 прочитания

Снимка на деня 1 Снимка на деня

Модел на Ричард Куин по време на Седмицата на модата в Лондон

16 фев 2020, 631 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "К1: Средата" Затваряне
Инвеститорите в акции намаляват

Още от Капитал
Хазартна рекламна напаст

Забранената по закон реклама на хазарт е масова - предимно в онлайн сайтове и телевизии и е за милиони

Спаси ме от коронавируса

По-важно е маските да бъдат носени от болните, а не от здравите хора, защото така се ограничава предаването на инфекцията

(Не)възможната столица на културата

"Пловдив 2019" премина с повече скандали, отколкото културни новини, бе недофинансиран и неглижиран от властта

Новите дрехи на "Шишман"

Несигурното бъдеще покрай предстоящия ремонт на знаковата улица в центъра на София отново разбуни духовете

Книга: Макс Блехер - "Случки в близката нереалност"

Десетилетия след написването им, сюрреалистичните истории на румънския писател намират нова публика

Wi-Fi free

Все повече хора искат да преодолеят зависимостта си от технологиите. Бизнесът харесва това.

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10