Загуба на работни места и по-лош жизнен стандарт очакват Европа

Предкризисните равнища ще бъдат достигнати най-рано след 5 години, смята управителят на канадската централна банка

Най-доброто средство за преодоляване на натрупаните дългове е икономическият растеж, но неговото пробуждане е трудно постижима задача и не може да се изпълни без реформи.
Най-доброто средство за преодоляване на натрупаните дългове е икономическият растеж, но неговото пробуждане е трудно постижима задача и не може да се изпълни без реформи.    ©  Chris Wattie
Най-доброто средство за преодоляване на натрупаните дългове е икономическият растеж, но неговото пробуждане е трудно постижима задача и не може да се изпълни без реформи.
Най-доброто средство за преодоляване на натрупаните дългове е икономическият растеж, но неговото пробуждане е трудно постижима задача и не може да се изпълни без реформи.    ©  Chris Wattie

Допълнително обедняване и понижение на жизнения стандарт за голяма част от населението в Европейския съюз прогнозира Канадската централна банка. В обръщение от понеделник нейният управител Марк Карни обобщи опасенията на една от седемте най-големи икономики в света за бъдещето на Европейския съюз. Анализът очертава проблеми като допълнително обедняване и мерки за посрещане на предизвикателствата, които звучат еднакво приложими и адекватни дори за българската действителност (с изключение на монетарната политика и плаващия валутен курс). Поради актуалността на темата, предлагаме превод на обръщението с малки съкращения:

Настъпват трудни времена.

При нашият най-важен партньор – домакинствата, тече мащабен процес по преструктуриране на балансите. Отчасти това е последствие на свитото търсене в САЩ за канадски стоки, което вече е с 30 милиарда долара под нормалното равнище, но освен това кризата се завръща с нови сили и в Европа. Нарастващ брой държави плащат лихви при неустойчиво високи равнища за новоемитиран дълг, а банките изживяват на гърба си процеса по деливъридж (deleverage - намаляване на бизнеса, финансиран със заемен капитал – бел. авт).

Това удавя европейските държави в рецесия, а заради търговските си отношения с Европа, останалият свят също понася затрудненията. Днес се разделяме с ерата на ливъриджа (leverage) и бизнеса с пари назаем.

Посоката, в която трябва да се движим, е ясна, но по пътя ни чакат трусове, чийто магнитуд и момент на проявление не можем да предвидим. Може всичко да отнеме дълго време и процесът да се направлява, а може, разбира се, да се случи остро и бързо, по-скоро в хаотичен вид. От успеха ни да канализираме и управляваме този процес ще зависи нашият бъдещ просперитет. Това е и моята основна тема – как Канада ще расте в тези нови условия.

Къде сбъркахме – Дълговият супер цикъл

Добре е да разберем мащабите на проблема. Изграждането на планина от дългове в развитите икономики бе задача на цяло поколение. Страните от Г7 удвоиха общия си нефинансов дълг от 1980 г. насам и той вече е 300% от Брутния им вътрешен продукт. Отношението на държавния дълг към БВП в глобален бащаб пък е 80%, а това равнище в теорията се възприема като гранично и първи сигнал, че са възможни дългови кризи и ситуации, в които държавите спират да обслужват своите задължения.

Дълговият "супер-цикъл" вече е набрал скорост по различни начини. В Япония и Италия негови двигатели бяха правителствата, които смело теглеха пари назаем. В САЩ и Обединеното кралство главна роля в този процес играеха домакинствата, а в нефинансовия корпоративен сектор – нарастването на дълга бе значително по-бавно. Сега виждаме, че колкото повече разрастването се стимулираше със заеми, толкова по-малко нарастваше продуктивността на икономиките и днес вече дълговото бреме подкопава устоите на големите икономики.

Друг всеобщ проблем е, че прекомерното задлъжняване на частния сектор си има ясни механизми за лечение и обикновено банките, отпускали тези заеми, просто се спасяват. Но деливъриджът за една държава води до рецесия и винаги е предизвиквал фискална експанзия и намеса на държавата в икономиката през бюджета.

За това няма да е изненада, ако дългът на развитите икономики се увеличи с още 10% в отношение към брутния им вътрешен продукт и това да стане в условия на нисък растеж – Съединените щати и Европейския съюз ще са най-точните примери за тази тенденция.

Ливъридж

Ливъридж (на английски: leverage - "лостов ефект") е финансов термин, който обяснява нарастващото финансиране на дейността с привличане на заемен капитал. Логиката е - при очаквания за добра възвращаемост на капитала, инвестицията може да се разшири със средства, които са взети назаем. След това те се връщат, но положителната разлика между възвращаемостта по заетия ресурс и платената за него лихва, е чиста печалба за предприемача от увеличения мащаб с пари назаем. Тази логика е приложима както за финансови инвестиции, така и за дейности от реалната икономика. Ливъриджът става неизгоден, когато лихвата стане по-висока от възвращаемостта на капитала.

Деливъридж е обратният процес, когато фирмите са принудени да намаляват задлъжнялостта си и за това използват голяма част от своите печалби, или дори предприемат съкращения и разпродажби. Малко разпространен български аналог на термина "ливъриджа" е "лостово финансиране".

Важен ли е платежният баланс

С години централните банкери предупреждаваха за дефицитите и излишъците по платежните баланси на отделните дължави, които ги делят на страни длъжници и страни кредитори. Обикновено никой не ни чуваше, а в условия на свободно движещи се капитали тези дефицити се формираха повече като резултат на частни решения, отколкото на държавни политики.

Днес, когато монетата се обръща, кредиторите започват по-внимателно да се вглеждат в начина, по който се харчат парите, които са отпуснали - за да ги връщат, длъжниците трябва да увеличат конкурентоспособността си. Финансовата глобализация обаче ще задържи високите дългови равнища, а прекъсването на новоотпуснатото финансиране ще заплашва длъжниците с ликвидни затруднения и кризи.

Толерантността към задлъжняването решително намаля. Оптимизмът, който позволяваше на едни да теглят заеми, а на други да ги отпускат, днес отсъства и е отстъпил мястото си на песимизма. Прекомерните нива на задлъжняване обаче са опасни, защото няма възможности за рефинансиране.

За разлика от дяловия капитал, който може да се намали, когато акционерите признаят загуби и се обърнат към резервите, дългът не се опрощава толкова лесно.

Зората на деливъриджа

Като резултат от деливъриджа глобалната икономика рискува да навлезе в продължителен период на спадащо потребление. Ако процесът се изпусне от контрол, това ще създаде риск от нови скокове в доходността по облигациите и фалити, които пък ще отключат ново преразпределение на богатството и нестабилност. Историята е доказала, че рецесиите, съпровождани от финансови кризи, са по-дълбоки и продължителни.

Американците вече загубиха голяма част от своето богатство. Същото ще се случи и на европейците, когато се стигне до структурни реформи. Нова вълна от безработица и намаления на заплатите също не се изключва и предкризисните равнища ще могат да се достигнат най-рано след 5 години, считано от началото на новозадаващата се рецесия.

Как да направляваме деливъриджа

Затягането на коланите е необходимо условие за ребалансиране на икономиките, но рядко е достатъчно. Реалните начини за намаляване на дълга са други – преструктуриране, инфлация и растеж.

Харесва ли ни или не, реструктурирането на дълга ще се случи, а ако ще се случва, най-добре е да стане бързо. Инфлацията не е добро решение, защото заплашва да обезцени печалбите и спестяванията, освен, че ще улесни плащането на задълженията. Стратегии, ориентирани към номиналния брутен вътрешен продукт също са обречени на провал, ако не бъдат добре обяснени на обществото и за това централната банка трялва да получи висок кредит на доверие.

Без лесен изход основното предизвикателство за централните банки ще е да поддържат ценова стабилност с цел да опазят съвкупното търсене по време на периода за нагаждане. Това може да се изпълни най-лесно чрез гъвкава рамка, ориентирана към инфлационни цели, които да се прилагат така че да пазят, както от висока инфлация, така и от дефлация. Разбира се най-хубаво е просто да ускорим икономическия растеж, но препятствията пред това желание днес са значителни.

Днешните условия са такива, че ако има сектор или географски регион с високо ниво на ливъридж, той много трудно може да го понижи без допълнително увеличение, което да финансира преструктурирането в средносрочен план.

През посредните години фискалните експанзии в разклатени икономики помагаха за опазване на съвкупното търсене, в условия на деливъридж в частния сектор. Възможността за такива действия обаче се свива, със затягането на възможностите за кредитиране на самите правителства. В тези условия, освен Съединените щати, остават много малко държави, които могат да си позволят това, ползвайки се от предимството да емитират валути, приемани за плащане в целия свят.

Стимулиране на икономиките с облигационни заеми просто става невъзможно. Всички усилия на Международния валутен фонд и Европейския механизма за финансова стабилност (EFSF) само дават време за преструктуриране и нагаждане към новите условия. Те не могат да спрат промените, които настъпват във финансовия свят.

Малките държави от Еврозоната са в още по-незавидно положение, тъй като не могат да повишат конкурентоспособността си с обезценка на своята парична единица. Поне докато са част от еврозоната. Най-реалистични шансове да се повиши конкурентоспособността днес изглеждат реформите. Но тези действия са отговорност на обществата, фирмите и правителствата, не на централните банки.

Понижаването на заплати и жизнения стандарт на мнозина ще е неизбежно в една трета от държавите от еврозоната.

Нациите длъжници – главно развиващи се държави, се възползваха от бума в търсенето, който позволи кредитният растеж, зароден в развитите страни, да стигне почти навсякъде. Ребалансирането обаче ще се постигне трудно без коопериране и съвместни мерки. Големите напреднали икономики трудно ще проведат фискалната си консолидация (процес по свиване на бюджетните разходи – бел. ред.), и да стимулират спестяванията сред населението си, ако тези действия не се подкрепят с повишено външно търсене.

Изводът до тук

Пазарът не може да бъде оставен сам и да се разчита, че ливъриджът ще расте разумно и дисциплинирано. Не става въпрос за самите пари, продавани като кредит, но също така е важно кой ги отпуска и на кого. Самото кредитиране, като стимул на търсенето се оказа неустойчив модел. Точно това днес налага продължителният период на деливъридж. Самите централни банки не могат да проведат процесите по приспособяване, те само ги опосредстват. Ребалансиране на глобалния растеж се очертава като най-добра опция, но за сега перспективите това да се случи остават далечни.

Заключение

Сега е най-подходящото време да се обърнем назад за равносметка. Преди век се наблюдаваше първият мащабен ливъридж на канадската икономика. През трите десетилетия, предхождащи първата световна война Канада отчиташе дефицити по текущата сметка на платежния си баланс в размир на 7% от Брутния вътрешен продукт. Той се покриваше главно с преки чуждестранни инвестиции и дългосрочен дълг. Външният дълг на държавата пък бе 140% от БВП, но производственият капацитет, изграден в този период, помогна дълговете да се изплатят без значителни затруднения. С Великата депресия задълженията ни отново нараснаха, но ние пак показахме способност да ги изплатим при последвалия бум.

Ние канадците осъзнахме, че имаме фискални проблеми още през 1990 година и това ни принуди да вземеме тежки решения. За това при фалита на "Леман Брадърс" през 2008 година ние бяхме най-стабилната държава във фискално отношение сред партньорите ни от Г7.

Сега има нови предизвикателства. Едно от тях е да не се самоуспокояваме от комфортната стартова позиция, която сме заели. Миналият опит не е гаранция за бъдещи успехи. В миналото демографските тенденции и перспективите пред продуктивността бяха много по-добри от сегашните. Успешният ни опит по отношение на деливъриджа е изцяло постигнат в условията на силен икономически растеж и то в глобален мащаб.

Гъвкавият ни валутен курс също помагаше да смекчаваме шоковете, или да направим нашата продукция по-конкурентоспособна, но единствената гаранция за това предимство в дългосрочен план бе нарастването на производителността.

Днес демографската тенденция се обръща, производителността расте по-бавно, а светът се промъква през мъчителен процес на деливъридж.

Да консумираме повече от това, което създаваме е предпоставка за лъжлив просперитет, който вече е прекъснат. Пазарите ни позволиха да правим това по-дълго, отколкото трябва, и, ако се поддаваме на това изкушение, ще ни чакат болезнени последици.

Време е да ребалансираме нашата икономика днес – от позиция на сила, да повишим конкурентоспособността и на тази основа да градим нашия просперитет.