Екологията - сизифов камък по пътя към Европа

“Чл. 130 постановява, inter alia, че политиката на Общността в областта на околната среда ще бъде насочена към висока степен на защита и ще бъде основана на принципа на превантивните мерки, на принципа замърсяващият плаща и че уврежданията на околната среда приоритетно трябва да бъдат елиминирани още при техния източник.”

Из “Бялата книга” на ЕС

През 1997 г. България кандидатства за пълноправно членство в Европейския съюз. Днес това се определя като един от основните приоритети на външната ни политика. Два екоскандала от последните седмици обаче напомниха по драматичен начин, че пътят ни към Европа е блокиран здраво от немарливостта, безгрижието и безпаричието, превърнали цели райони от страната в екологични капани.
Първо гръмна новината за драмата на цяло село в поречието на Ерма, тровено от цианидните изпарения от хвостохранилището на оловния рудник. След което отново възкръсна и позабравеният в последно време призрак на радиационната заплаха. “Селски Чернобил край Лом” - заглавието на вестникарската публикация само по себе си е стряскащо. Особено потресаваща бе информацията за поминалите се за кратко време 23-ма души от ломското село Селановци, станали жертва на радиацията от изоставения и уж обезопасен уранов рудник.
Впоследствие се оказа, че тези скандали май пак ще бъдат повод да си припомним приказката за компютрите, които се оказали компоти и не били изнесени, а внесени. Според хора от “Редки метали” случаят “Селановци” е по-скоро инспириран от нежеланието на местните хора да приключат окончателно ликвидацията на рудника, при което ще останат без работни места. Ако обаче има проблеми с изтичане на радиация, държавата може да отпусне още пари до окончателното ликвидиране на замърсяването, което значи работа и заплати за хората от селото. За циановото нашествие край Ерма от екоминистерството казаха, че проблемът с хвостохранилището е отдавна известен и се търси решение, но извън него няма наднормена концентрация на отровата.
Дори ако това се окаже вярно, то не променя истината, че редица места в България са замърсени до такава степен, че са опасни за живот.

Дори спрян, уранодобивът може да убива

Уранодобивът у нас започва в края на 30-те години, когато немски специалисти разработват няколко малки повърхностни находища в района на връх Готен край Бухово. След Втората световна война българо-руската дружба създава съответното смесено дружество за проучване и експлоатация на уранови руди. От 1946 до 1992 г., когато с министерско постановление бе сложен край на добива и преработката на уранова руда, земята ни е дупчена и са проучвани уранови залежи на повече от 200 места. Много от тези находища изобщо не са влезли в експлоатация поради ниското съдържание на уран. И едните, и другите обаче са дали своя принос за замърсяването на околната среда. В рудите и отпадъците освен скалообразуващи минерали има тежки метали и радионуклеиди. Освен това при извличането се използват редица химически реагенти, които също преминават в производствените отпадъци. По тази причина околната среда около урановите рудници е силно замърсена, и то комплексно, а не само с радиоактивни елементи. Огромните обеми на тези отпадъци понякога представляват значителни депа на радиоактивност. В доклад на научен екип на Националния център по радиобиология и радиационна защита към Министерството на здравеопазването се сочи, че такива наситени с радиоактивност депа са насипите около рудниците в Бухово, Брезово, Елешница, Дружба и “Възход” - Смолян. Общият обем на опасния боклук в тях е около 14 млн. тона, които покриват 85 хектара земя. Като особено тежък се сочи проблемът в Елешница, където, в резултат на радоноотделянето и високия естествен фон измерената радиация е близо два пъти над пределно допустимите норми за населението. Подобен е проблемът и с вилната зона на Сливен. Високите концентрации на радон според авторите на доклада се дължат на лошо изпълнените ликвидационни работи или пълната липса на такива.
След преработката на урановата руда остатъчният отпадък се депонира в уранохранилища. У нас те са шест. Три от тях са край неуранови рудници - две край Бургаски медни мини и едно в клона на Горубсо в Лъки. Конкретна информация за активността на тези хранилища няма, но авторите работят с презумпцията, че не е висока. Другите три отпадъчни хранилища са две в Бухово - старо, което е отчасти рекултивирано, и ново, което тепърва подлежи на рекултивация, и едно в Елешница. Тяхната обща площ е 132 хектара, количеството 16 млн. тона, а активността по мнението на специалистите е много висока.
Едно сравнение с други страни, производителки на уран, показва, че в България съотношението между обемите, площите и количеството е 17 пъти повече спрямо Канада, 14 пъти повече спрямо Германия, а спрямо Чехия - около 6.7 пъти. В същото време за ликвидирането на последиците от радиоактивното замърсяване в Германия за период от 15 години са предвидени 13 млрд. марки. У нас за тази цел досега са изразходвани около 46 млн. долара - 160 пъти по-малко. Разбира се, това не е окончателната сума, тъй като процесът на ликвидация у нас все още продължава. Трудно е обаче да се предполага, че ще бъдат вложени поне още толкова средства, колкото са похарчени досега в ликвидацията. От това фрапиращо несъответствие между състоянието на околната среда и парите, които се отпускат за ликвидацията, става ясно какво е качеството на тази ликвидация.
Едно от най-рисковите замърсявания е последица от нескопосаното затваряне на сондажите за добив на уран по хидро-геохимичния способ. Направени са над 4000 такива сондажа главно в Тракийската низина. В тях е наливана сярна киселина за извличане на уранови разтвори и след това сондажите са изоставени така, т.е. те са циментирани отвън, но не е спазена технологията за наливане на основи за неутрализиране на киселинните разтвори. Заплашени са най-големите запаси на подпочвени води в България в поречието на Горна Тунджа.
“В момента там земята е превърната в сюнгер, целият напоен със серния разтвор на урана”, твърдят еколози.
Ексчлен на бившия междуведомствен съвет за закриване на уранодобива твърди, че по сметки преди четири години, за да се ликвидират тези последствия в най-плодородната част на България с най-големи запаси на подпочвени води, са нужни около 1 млрд. долара. И затова е изоставено.

Индустриалните замърсители

Технологичните отпадъци само от въгледобива надхвърлят 220 млн. тона. През последните години обаче има известно подобряване на състоянието със замърсяванията от металургичната промишленост. В “Стомана” е монтирана филтърна система на електростоманодобива, доставена от немска фирма.
Предприятията за цветни метали в Пловдив и Кърджали продължават изпълнението на екологични програми в оловното и цинковото производство. Японското правителство отпусна кредит от 29 млн. долара за екологизация на производствените мощности в “Елисейна” и 6 млн. йени за КЦМ - Пловдив. Подписано бе споразумение със Световната банка за решаване на екологичните проблеми на МДК - Пирдоп.
В същото време пречиствателните съоръжения на “Елисейна” и тези за отделянето на арсена в МДК - Пирдоп, са неефективни. Без пречиствателни съоръжения за отпадните води са болшинството от големите промишлени фирми, в това число “Тежко машиностроене” - Радомир, “Стомана”, Балканкар” - Лом, “Завод за тежко машиностроене” - Русе, Военно-ремонтни заводи -”Хан Крум” - Търговище, “Санел” - Сандански, и др.
Енергетиката продължава да държи водещи позиции в производството на вредни емисии като прах, серен двуокис, азотни окиси и др. Това се дължи както на спецификата на отрасъла, така и на употребата предимно на местни въглища с високо съдържание на сяра и висока пепелност.
Количеството на серни окиси на единица продукция в нашенска ТЕЦ с местни въглища се движи между 30 и 24 г на киловатчас. За Германия тези стойности са около 0.5 г на киловатчас (по данни от 1990 г.)
С оглед намаляването на вредните емисии от термичните централи се лансира идеята за изграждане на нови ядрени мощности и увеличаване на дела на електроенергията от АЕЦ. Тази теза обаче среща и силна съпротива заради

Рисковете на ядрената енергетика

Основният проблем и досега остава не толкова сигурността и безопасната експлоатация на ядрените блокове, колкото замърсяването на околната среда вследствие на натрупването на радиоактивни отпадъци.
България повече от 25 години произвежда атомна енергия, без да предприеме необходимите мерки за безопасно съхраняване на опасните отпадъци и без да внесе дори лев в задължителните за всеки оператор на АЕЦ фондове за безопасно съхраняване на радиоактивните отпадъци и за извеждане на реакторите от експлоатация. Така в края на века страната ни се оказа пред заплахата да затваря реактори, без да е готова за това, без ядрено хранилище, без договор за обратно връщане на отработилото ядрено гориво на собственика му в Русия и без каквито и да е пари, за да решава тези проблеми.
Всяка година един 1000-мегаватов реактор от типа ВВЕР произвежда около 30 тона високорадиоактивни отпадъци, между 40 и 135 хил. куб. метра течни радиоактивни отпадъци и около 518 куб. метра твърди. Същият тип реактор изгаря средно 26.5 тона ядрено гориво годишно, след което произвежда 21 тона отработило гориво. Световната практика сочи, че трябва да се отделят между 0.004 и 0.01 долара за киловатчас продадена електроенергия за решаването на проблема само с ниско- и среднорадиоактивните отпадъци. Най-голямата опасност обаче идва от високорадиоактивните отпадъци и отработилото гориво.
Течните радиоактивни отпадъци само от първите четири реактора на АЕЦ “Козлодуй” надхвърлят 15 000 куб. м, складирани са в непреработено състояние, според някои експерти съществува голяма опасност от радиоактивни течове.
От 1989 г. Русия спря да приема отработилото гориво по екологични съображения и то се трупа във временното нелицензирано хранилище на площадката на АЕЦ “Козлодуй”. По данни на специалисти това хранилище ще бъде запълнено до четири години, след което ще възникне остро въпросът къде да се съхранява този опасен радиоактивен отпадък. Дори ако Русия се съгласи да го приема отново за преработка, това ще ни струва над 60 млн. долара годишно. А след преработката тя ще ни връща получените високорадиоактивни отпадъци, за които също няма хранилище. Което значи, че трябва да се търси решение за дългосрочно съхраняване без преработка.
След спирането на един реактор той продължава да бъде високорадиоактивен и опасен. Според изчисленията на някои експерти при демонтажа на една централа се образуват около 50 000 куб. м радиоактивни отпадъци. Средствата за закриването само на един реактор варират от 200 до 700 млн. долара в различните държави.
По изчисления на специалисти от НЕК за затварянето на първите четири блока на АЕЦ “Козлодуй” и за изграждането на хранилище за сухо съхраняване на отработилото ядрено гориво ще бъдат необходими не по-малко от 2 млрд. долара.

Замърсените земи и реституцията

До 1996 г. само в резултат на въгледобива са разрушени над 200 000 дка земи, от които над 183 000 дка от земеделския и над 15 000 дка от горския фонд. Рекултивирани са не повече от 70 000 дка. Най-много са нарушените площи в източномаришкия басейн. Големи територии обаче са замърсени от оловно-цинковото производство, от уранодобива и от ядрената ни централа.
Рекултивацията не е панацея, след нея земите са в по-добро състояние, но в повечето случаи не стават за агропроизводство, предупреждават експертите. И не крият тревогата си, че връщането на замърсени земи, особено тези с тежки метали, цианиди и радиоактивност след закриването на уранодобива може да доведе до тежки последици. Повечето от тези земи, независимо от частичното оздравяване, още десетки години ще бъдат на ограничителен режим за ползването им, т.е. те могат да се засадят с трева или с дървета и храсти, но в никакъв случай не трябва да се изплъзват за паша или за производство на друга селскостопанска продукция.
Кой обаче ще забрани на възвърналия собствеността си стопанин да печели от земята си. Още повече, че след като му е върната собствеността, той след определеното време ще плаща и данъци върху нея като върху продуктивна земя. Въпросът

Кой ще плаща старите екощети

при приватизацията на предприятия с екологични проблеми нашумя като казус при продажбата на МДК - Пирдоп. Според някои юристи купувачът в този случай се е усетил навреме да постави проблема, в противен случай щеше да се натовари с повече от 21 млн. долара допълнителни разходи. На такава сума беше оценена инвестицията за преодоляване на старите екощети след екологичния одит на предприятието.
Вариантите за решаване на такъв проблем са два - редуциране на приватизационната цена на обекта или правителството да търси кредит, за да изпълни ангажиментите си по Закона за опазване на околната среда. В случая с МДК проектът за преодоляване на старите замърсявания се финансира от Световната банка. Той ще се реализира на няколко модула и най-вероятно ще се привличат средства и от други източници. Купувачът “Юнион миниер” ще носи отговорността за екологичното състояние на региона отсега нататък.
Подобни проблеми се очаква да възникнат при приватизацията на повечето от металургичните ни комбинати и на фирми от тежката химия. Според правистите в тези случаи законодателството ни, което вече търси хармония с европейското, е категорично - плаща този, който замърсява. Тоест разходите по старите замърсявания във всички случаи не се поемат от новия собственик. По конституция държавата носи отговорността за осигуряването на здравословна среда за живот, пак държавата беше собственик на тези фирми през миналите десетилетия. Така че тя ще носи отговорността и за инвестициите в оздравяването на природата там, където тя е поразена от дейността на индустриалните фирми. Според министъра на околната среда Евдокия Манева Световната банка и други международни финансови институции са готови да финансират проекти за оздравяване на околната среда.

Условията на Европа

Те обикновено са императивни и изискват достигането на определен стандарт на качеството на живота и на околната среда.
Действащото законодателство в общността се състои от около 200 акта, обхващащи широк кръг въпроси, включително замърсяването на въздуха и водата, управлението на отпадъци и химикали, биотехнологията, радиационната защита и опазването на природата. Държавите членки са задължени да осигуряват извършването на оценка за въздействието върху околната среда, преди да бъде дадено разрешение за осъществяването на някои държавни и частни проекти.
Според разпоредбите на Европейското споразумение за асоцииране в политиката си за развитие България ще се ръководи от принципа за устойчиво развитие и следва изцяло да инкорпорира екологичните аспекти. То също така идентифицира околната среда като приоритет в двустранното сътрудничество, както и като област, в която законодателството следва да се сближи с общността.
През последните години, особено миналата и началото на тази, страната ни има безспорни постижения в областта на хармонизацията на екологичното ни законодателство с това на ЕС. През 1990 г. бе създадено Министерството на околната среда и бе приет рамков закон в областта на екологията. Именно той въвежда принципа замърсителят плаща, както и оценката на въздействието на околната среда. През 1992 г. е формулирана стратегия в областта на опазването на природната среда, която впоследствие периодично се актуализира. Стратегията очертава по-нататъшно развитие на институционната, законовата и регулативната рамка и идентифицира областите, изискващи приоритетни действия. Това са основно емисията във въздуха на олово и други тежки метали и замърсяването на питейната вода и храните.
Националният фонд за опазване на околната среда, учреден през 1995 г. и финансиран главно чрез глоби и данъци за промишлено замърсяване и горива, предоставя кредити и заеми на общините и предприятията за екологични мерки. Ресурсът на фонда обаче е ограничен и до момента разходите по опазването на природната среда у нас са неприемливо малки спрямо европейските стандарти.
В кратки срокове бяха приети Закон за горите, Закон за управление на отпадъците, Закон за защитените територии, подготвен е проект на национална програма за постепенно преустановяване на производството и употребата на оловни бензини.
Екологичното ни законодателство обаче все още продължава да е непълно, нормите за емисиите при замърсяването на въздуха с някои вредни вещества продължават да не отговарят на изискванията, а и съществуващите норми не се прилагат еднакво навсякъде. Нормите за емисиите във водата също не са достатъчно строги, въпреки че се готви нов закон за водите. Би могло да се каже, че с приемането на Закона за управлението на твърдите битови отпадъци вече имаме национална политика в тази област, но нейното провеждане е силно затруднено от липсата на необходимата подзаконова нормативна база, от липсата на пари и ефективен механизъм за стимулиране на разделното събиране на отпадъците и тяхната безопасна преработка или дълготрайно съхраняване. На практика все още не съществува официален контрол в тази област. Наредбите за химическите вещества и селскостопанското замърсяване или се нуждаят от осъвременяване, или въобще липсват. Същото се отнася и за радиационната защита, където по-скоро се касае за липса на култура на безопасността. Единственото у нас хранилище на радиоактивни отпадъци извън площадката на АЕЦ “Козлодуй” не отговаря на общоприетите изисквания за безопасност в ЕС.
“Екологичните проблеми на България са много сериозни и не са решавани ефективно. България има високи емисии на замърсители на въздуха, действащата практика при управлението на отпадъците е елементарна, особено за изхвърлянето им, а горенето им не е регламентирано. Замърсяването на почвата и ерозията също са сериозни”, гласи становището на Комисията на ЕС по молбата за присъединяването ни към общността.
Много важни инвестиции са необходими за ефективното спазване на стандартите на ЕС в повечето области, особено в качеството на водата, битовите отпадъци и за модернизирането на промишлеността. Значителни усилия ще са необходими и за изграждането на административен потенциал, който ще позволи на страната да приеме изцяло, да прилага и изпълнява правото на съюза, е изводът на еврокомисарите. Според тях стратегията на страната в областта на опазването на околната среда трябва да включи график за въвеждането на съответните действащи актове на ЕС. Спазването на тези актове обаче в повечето случаи предполага положителна промяна в икономическото развитие и ще изисква крупни инвестиции. По оценката на екоексперти необходимите средства могат да надхвърлят 10 млрд. долара, ако се прибавят проблемите на АЕЦ, които са извън обсега на екологичното министерство.
Според еврокомисарите, ако се следва една всеобхватна, рентабилна и целева екологична стратегия, каквато изисква европейското законодателство, пълното въвеждане на действащите актове на общността може да бъде постигнато в средносрочен и дългосрочен план. А ефективното спазване на редица законови актове, изискващи крупни инвестиции и значителни усилия от страна на администрацията - например законодателството за третирането на битовите отходни води, питейната вода, някои аспекти на управлението на отпадъци и замърсяването на въздуха - може да бъде постигнато само в много дългосрочен план, гласи становището на ЕС.