Валути от всички страни, съединявайте се

Желанието на Европа да притежава валутна стабилност не е от скоро. Някои виждат първите наченки на подобни проекти още през XIX век - латинският монетарен съюз, германското валутно обединение, златният стандарт. Те се оказват неуспешни, защото монетарната политика се провежда от няколко центъра, което рано или късно разкъсва съюза. Валутните сътресения през 20-те и 30-те години на нашия век дават допълнителен тласък на идеята за обединяване на валутите и някаква степен на интеграция. Втората световна война дава своето отражение на финансовата обстановка в Европа. По ирония на съдбата първата стъпка към интеграция на континента е мотивирана отвън - през 1948 г. се създава Организацията за европейско икономическо сътрудничество (ОЕИС), която има пълномощията да разпредели американската помощ по плана “Маршал”.
Следващата голяма стъпка към интеграцията е очертаването на дефиницията за Общия пазар и постепенното му изграждане през 50-те години. През 1951 г. Белгия, Холандия, Франция, Люксембург, ФРГ и Италия се събират в столицата на Франция, където подписват Парижкия договор. Според неговите клаузи шестте държави обединяват своите ресурси от въглища и стомана в общ пазар, контролиран от независима наднационална организация, създавайки по този начин Европейската общност за въглища и стомана (ЕОВС). Поощрени от ефективността на обединението, още на следващата година европейските държави се опитват да изработят план за Европейска общност за сигурност. Проектът за политическа интеграция обаче явно е дошъл преди времето си и завършва с неуспех. Отново в областта на икономиката са следващите интеграционни стъпки - през 1955 г. на конференцията в Месина същите шест страни учредяват Европейската икономическа общност, а през 1957 г. се обединяват и в областта на ядрената енергетика, създавайки Европейската общност за атомна енергия (Евроатом). Така идва историческата 1958 г., когато трите европейски структури се обединяват под името Европейска общност (ЕО) и подписват Римския договор - първият документ, който обширно поставя основите на европейската интеграция.
По това време Бретънуудската система на фиксирани разменни курсове все още изглежда в добра форма. В края на 60-те обаче краят й неумолимо приближава - отчасти заради войната във Виетнам инфлацията пълзи застрашително нагоре. Поскъпването на германската марка и девалвацията на френския франк през 1968-69 г. разклаща стабилността на останалите европейски валути. Тревогата на страните от континента кара канцлера на ФРГ Вили Брандт да актуализира плановете за европейско валутно обединение. По негова поръчка премиерът на Люксембург Пиер Вернер изготвя през 1970 г. доклад, който начертава валутно обединение на три етапа, което да приключи до 1980 г. То много напомня на Маастрихтския договор - крайната му цел е свободно движение на капитал и фиксиране на валутните курсове. Докладът "Вернер" получава одобрението на държавните глави през 1979 г., но явно също е преждевременно роден - колапсът на Бретънуудската система и петролната криза задълбочават валутните трусове и спират развитието на проекта. Въпреки това Европа въвежда система на ограничено фиксиране на валутите към германската марка, наречена още “змия в тунел” заради движението, което наподобяват валутите, вариращи в определени граници. Съществуването й е доста незадоволително и злополучно, след като Великобритания се присъединява през май 1972 г. само за да напусне след шест седмици, а Франция и Италия влизат и излизат два пъти.
“Змията” е последвана от нов проект за европейска валутна стабилност. През 1978 г. канцлерът на ФРГ Хелмут Шмидт и президентът на Франция Валери Жискар Д'Естен въвеждат Европейската валутна система (ЕВС), като през 1979 г. всички страни, членки на ЕИО, с изключение на Великобритания се присъединяват към включващия се в нея механизъм на разменните курсове (МРК). Механизмът ограничава варирането на валутите до 2.25% от фиксирани стойности. Като резултат МРК ражда и нова валута - екю, което в превод означава европейска парична единица ( ECU - European Currency Unit ). Екюто всъщност само по себе си не е същинска валута, а кошница от дванадесет национални валути и съдържа например 62 германски пфенига, 1.33 френски франка и 152 италиански лири. Съществуването на МРК също не остана безпроблемно, въпреки че въдвори значителна финансова стабилност на континента в периода на най-продължителния икономически растеж на Европа от 1945 г. Франция и Италия неколкократно обезцениха валутите си, а Париж при социалиста Франсоа Митеран заплаши няколко пъти да извади страната от валутната система. Оставането на Франция се дължи немалко и на финансовия министър Жак Делор, който след няколко години в ролята си на президент на Европейската комисия в Брюксел отново извади от праха идеята за единна валута.
Основните европейски играчи се оказват готови за следващата стъпка в процеса на интеграцията. Още през 1986 г. е приет Единният европейски акт (Single European Act), който предвижда завършването на единното европейско икономическо пространство до 1992 г. и прави поправки в Римския договор в посока постигане на общ финансов европейски пазар. Жак Делор отива още по-далече, като през 1988 г. изготвя доклад, който предвижда тристепенно въвеждане на единна европейска валута. През 1989 г. на срещата си в Мадрид европейските лидери се съгласяват да започнат първия етап - либерализация на капиталовите пазари. Докладът “Делор” става основата на договора от Маастрихт, който е подписан в началото на 1992 г. Ратификацията му преминава много трудно и влиза в сила едва на първи ноември 1993 г. Междувременно първоначалният отрицателен вот на датчаните довежда през 1992 г. до спекулативни атаки срещу валутния механизъм, които довеждат до изключването на италианската лира и наскоро присъединилия се паунд и в края на краищата до увеличаване на процента на колебание на валутите до петнадесет. Въпреки това след влизането си в сила Маастрихтският договор довежда до стабилизация на финансовите пазари. В него са включени редица дати и срокове, които очертават втория и третия етап на въвеждането на единна валута, която получи името евро. Поставят се изрични макроикономически критерии пред държавите, които искат да влязат в европейския валутен съюз. Учредява се европейски валутен институт, който следеше практическата подготовка за обединението и през май 1998 г. се преобразува в Европейска централна банка - независимото финансово тяло, което ще има правомощия да управлява цялата монетарна политика на континента.