Новият брой: Накъде след вота
Close

Балканите - между апокалипсиса и оцеляването

Апокалиптична картина на бъдещето на Балканите очерта неотдавна американският дипломат Ричард Холбрук. Според него предстоят верижни войни между балканските държави като последица от разрастването на косовската криза. Съвременници и очевидци на ужасите на гражданската война в бивша Югославия, ние не можем да не си зададем въпроса наистина ли ни очакват нови смърт, разрушения и кръв... Отговорът на това жизненоважно питане може да бъде даден само след обективен анализ на сега съществуващите активни и потенциални огнища на напрежение на полуострова и възможността те да се превърнат в определен момент в източници на кризи и въоръжени конфликти.
Безспорен център на етническите, междудържавните и религиозните противоречия на Балканите днес е Република Македония. С геостратегическото място, което заема, Република

Македония се превърна в обект на борба

за налагане на много геополитически интереси. В съвременен план Скопие наследи наслоявани с десетилетия проблеми и с четирите страни, с които граничи. Към България, която първа призна независимостта й, Македония има териториални, малцинствени и културни аспирации, визиращи пиринския край. Спрямо Гърция, която и досега не признава името на новата държава, скопските власти, основавайки се на чл.49 от конституцията си, имат същите претенции по отношение на Егейска Македония. Нерешен остава и спорът със Сърбия за границата между двете бивши югорепублики и за положението на сръбското малцинство в Република Македония. Като най-тежки се очертават обаче проблемите с Албания. Не толкова заради скопските претенции за правата на “македонското малцинство” в Мала Преспа и Голо Бърдо, колкото по въпроса за положението на близо половинмилионното албанско население в Република Македония и неговите искания да бъде признато за държавнотворен фактор.
Поради натрупването на ред исторически и политически обстоятелства разположената в границите на СР Югославия област Косово и Метохия (Космет) е най-горещата конфликтна точка на Балканите в момента. Неслучайно опасността от избухване на нов регионален конфликт на полуострова предизвика превантивната реакция на суперсилите. Засега без видим успех. Основната причина за поредното надигане на албанците е непоносимото им положение под диктата на сръбското малцинство (едва 10% от населението на Космет). Всъщност

Властта на Белград

в областта се крепи не толкова на заемането на ключовите държавни постове само от сърби, колкото на засиленото военно и полицейско насилие. Именно този силов подход на сръбските управници може да доведе до избухване на локален въоръжен конфликт, който да прерасне в регионален.
Възникнал като етнорелигиозен сблъсък, босненският конфликт все още има потенциал в благоприятен момент да се разгори отново. Такъв момент може да настъпи след изтеглянето на умиротворителните сили от бившата централна югорепублика. Съзнавайки тази опасност, ръководителите на страните, чиито военни части съставляват основния контингент на СФОР в Босна и Херцеговина, постигнаха съгласие техните войски да останат в страната и след юни 1998 г. Продължаването на мандата на умиротворителите има за цел и да се предотврати разрастването на конфликта на територията на съседни държави. В това отношение най-застрашена е страната, предизвикала босненския конфликт - Сърбия. Съществуват явни симптоми за надигане на крайни сепаратистки елементи в населения предимно със сърби мюсюлмани Новопазарски санджак.
Незначителни са и шансовете за разгаряне отново на две доскорошни огнища на напрежение, каквито бяха Сръбска Краина и Източна Славония. След възстановяване на суверенитета си върху тези области Хърватско официално декларира несъпричастността си с Балканите и започна своето интегриране в европейските и евроатлантическите структури. Като се има предвид силната международна подкрепа за Загреб, може да се заключи, че “битките” за Краина и Славония са безвъзвратно загубени от Белград в резултат на недалновидната сръбска политика. Тя е в основата на подобен род проблеми и с други съседи на остатъчна Югославия.
С Унгария, Румъния и Германия югославската дипломация има да решава проблема за декларираните, но не докрай спазвани конституционни права на техните малцинства в сръбската област Войводина (Банат). С България отношенията са обременени от друг активиран от политическата конюнктура малцинствен въпрос - за положението на българите в Западните покрайнини. Сръбските контрапретенции за наличие на “шопска нация”, обитаваща не само покрайнините, но и цяла Северозападна България, както и опитите на Белград да създаде четмо и писмо на “шопски език”, само допълнително усложняват въпроса, без да го превръщат във взривоопасен. Впрочем България е обект на подобни претенции и от други съседни държави.
Великорумънските териториални аспирации за “връщане” на Южна Добруджа, издигани от най-крайните националисти, са без реални шансове. Съвсем на друга цивилизована плоскост стои въпросът, поставен от официалните румънски власти, за правата на влашката общност в България. Той е решен на почти същото ниво, както и идентичният на него въпрос за правата на българското малцинство в Румъния. И двата въпроса не представляват потенциален източник на конфликт, защото общото между двете страни е много повече от онова, което ги разделя. В този смисъл еднаквите проблеми, които Румъния и България като страни, кандидат-членки за НАТО, имат да решават за регулиране на отношенията си с Молдова и Македония, са пряко свързани със стремежа им стриктно да изпълнят изискването за липса на етнически и междудържавни спорове със съседите.
Най-вероятно във връзка с изпълнение на горното изискване България не поставя открито и въпроса за правата на българското малцинство в Беломорска Македония и Тракия. Парадоксът в случая е, че Атина непрекъснато използва медиите, за да обвинява София в проявени етнически, малцинствени и дори териториални аспирации спрямо Гърция. Нещо повече - на базата главно на каракачанската общност изкуствено се създава “гръцко малцинство” в България. Активната гръцка политика за превръщането на България отново в главен съюзник срещу Турция или поне за гарантиране на българския неутралитет при евентуален гръцко-турски конфликт съвсем изключва възможността за сблъсък между двете държави.
България и Турция успяха в значителна степен да решат или са пред решение на редица проблеми от вътрешен и външен характер. Отпадна проблемът за правата и свободите на българските турци. Прогнозите на някои специалисти, че ще последва ново напрежение около турската общност след ратификацията на рамковата конвенция за малцинствата от българския парламент, тепърва подлежат на проверката на времето. Същото се отнася и за политиката на денационализация на българите мохамедани, която определени вътрешни и външни фактори провеждат през последните години на прехода. Стъпки напред бяха направени и за решаване на проблемите, свързани с потомците на източнотракийските бежанци, с изселниците от България през периода май - ноември 1989 г., с българската колония в Цариград и съхраняването на културно-историческото ни наследство и др. С други думи, недорешените проблеми в българско-турските отношения също не могат да се превърнат в източник на въоръжен конфликт.
Дрънкане на оръжие и

Заплахи за използване на военни средства

при решаване на спорните въпроси идват наистина на юг от нас. Конфликтните точки в отношенията между Гърция и Турция не са една или две. Тръгвайки от проблема за правата на “мюсюлманското малцинство” в Западна Тракия (над 120 000 души), преминавайки през спора за обхвата на териториалните води около гръцките острови в Егейско море и стигайки до над 20-годишния конфликт за разделения остров Кипър, се очертава един ареал, който притежава всички характеристики на взривоопасен. До въоръжен конфликт обаче няма да се стигне, просто защото и двете страни са членки на НАТО, а ръководството на Северноатлантическия пакт както досега, така и в бъдеще не ще позволи на южния му фланг да се разгори война между две съюзни държави. Остава следователно само агресивната риторика.
Още по-невероятно е “верижната реакция” да започне от взаимните гръцко-албански претенции. Гърция има претенции, че в Южна Албания, наричана от нея Северен Епир, живее над 120-хилядно гръцко малцинство, и настоява да му се дадат права, водещи до автономия. Гръцките териториални претенции, засега включени в плановете само на най-крайните гръцки шовинисти, отиват още по-далеч и целят присъединяването на цялата южна част на Страната на орлите. В сравнение с гръцките апетити позицията на Албания е съвсем скромна - даване на права на албанското малцинство в Южен Епир, назоваван от албанците Чемрия, според международноправните договорености. В настоящия момент и за двете страни е ясно, че ситуацията е, най-меко казано, патова. В Атина съзнават, че Албания дълбоко е навлязла в припокриващите се сфери на американско и турско влияние на полуострова и всякакви корекции на границите са немислими. В Тирана пък са твърде далеч от илюзията, че Гърция лесно и бързо ще даде национални права на гръцките граждани от албански произход. Затова и двете държави предпочитат да прилагат дипломатически вместо силови прийоми.
Направеният анализ на възможността съществуващите рискови зони на полуострова да се превърнат в източници на верижни войни между балканските държави засега не дава достатъчно основания за сбъдване прогнозата на Ричард Холбрук. Мирният преход на балканските държави към едно по-добро бъдеще се поставя под съмнение от американския дипломат не защото фактите го навеждат на тази мисъл, а явно поради други мотиви. Най-вероятно те са свързани с необходимостта от подготвяне на международното обществено мнение за приемане на вече планирана промяна на статуквото на Балканите.


Четете неограничено с абонамент за Капитал!

Статиите от архива на Капитал са достъпни само за потребители с активен абонамент.

Абонирайте се

Възползвайте се от специалната ни оферта за пробен абонамент

1 лв. / седмица за 12 седмици Към офертата

Вижте абонаментните планове
Все още няма коментари
Нов коментар