Потопът и сушата се срещнаха в България
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Потопът и сушата се срещнаха в България

Потопът и сушата се срещнаха в България

Галина Александрова
1696 прочитания

Водната криза през 1994 г. ни научи, че водата не е природна даденост, която можем да пилеем. Далеч по-трудно беше да се свикне с мисълта, че тя е ресурс, за който трябва да се плаща. Правителства и политици трудно се решаваха да сложат ред в ползването и заплащането на водата след епохата на единните водостопански планове и генералните схеми, които се оказаха абсолютно непригодни за условията на прехода и пазарното стопанство. Резултатът е липсата на поддръжка и контрол над голяма част от водните съоръжения, изборът на хаотични решения в управлението, значително изоставане в развитието на отраслите на водното стопанство, а за някои от тях, например напояването - връщане далеч в миналото.
България съвсем не е едемът на Европа - по водни запаси сме доста зад повечето от държавите на континента, показват данните от специализирани изследвания за водния ресурс на страната. За много от хората тези твърдения изглеждат нелепи след потопите, които удавиха цели села след по-обилните валежи тази пролет. Според водни експерти обаче това не е последица от изобилието на воден ресурс, а от занемаряването на язовирните съоръжения. А това пак е следствие от липсата на пари и

Неадекватната държавна политика

във водния сектор. Христоматиен е примерът с преструктурирането на ВиК-дружествата, което трябваше да ги превърне в нормални стопански структури, способни да работят на печалба.
Преструктурирането на собствеността на ВиК-дружествата в страната протече бавно през годините и все още не е приключило. Това трябваше да стане по линия на т.нар. воден заем на Световната банка. По него всяка държавна ВиК фирма трябваше да се преобразува в дружество с преобладаваща общинска или частна собственост, след което да представи инвестиционни програми пред експерти от банката и те да бъдат финансирани. Целта на преструктурирането на ВиК-дружествата беше да попаднат у собственици, които по-пряко да поемат грижата за управлението им, както и да подготвят ВиК-мрежата за концесиониране.
Водният заем стартира преди повече от четири години. Според статистиката на Министерството на териториалното развитие и благоустройството до края на юни е преобразувана около 80 на сто от досегашната държавна собственост във ВиК-дружествата. Изцяло държавните фирми са 9, смесените с държавно-общинско участие ВиК-компании са 20, а изцяло общинските фирми са 15. Общо 13 са дружествата, в които вече е извършено прединвестиционно проучване, а в процес на подготовка са още пет ВиК-компании. Подзаемни споразумения досега са сключени само с шест ВиК-дружества в страната. Само в тях на практика по линия на водния заем са финансирани доставки на машини и съоръжения, изградени са нови обекти на обща стойност около 6 млн. долара. В още около 6 ВиК- дружества в момента има одобрени инвестиционни планове и предстои подписване на подзаемни споразумения.
Дори и там, където вече има одобрени от банката инвестиционни програми, парите от заема не са усвоени в пълна степен. По принцип водният заем предвижда и съфинансиране на инвестициите във ВиК-мрежата от българска страна (30 на сто). Поради липса на достатъчно бюджетни средства съфинансирането от българска страна не може да се извърши равностойно, което налага скоро да бъдат променени подписаните споразумения.
Въпреки всичко вече стана ясно, че

Водата може да е добър бизнес

Печели се от риболова, от спортни, курортни и санаториални такси, от плажните ивици, но най-вече от продажбата на самата вода - за питейни, здравни, промишлени или за енергийни нужди. Единият от начините за това е концесионният принцип.
Първата концесия за поддръжка и експлоатация на ВиК- мрежа в страната се подготвя в столицата. След като преди месец бяха финализирани преговорите между столичната община и Европейската банка за възстановяване и развитие, която финансира тръжните процедури по избор на концесионера, и беше избран посредникът - Price Waterhouse, плановете предвиждат операторът да бъде определен през май догодина.
С концесията общината се освобождава да поддържа ВиК- мрежата, като запазва обаче собствеността върху инфраструктурата, както и поема контрола върху оператора. Концесионерът от своя страна поема ВиК-мрежата за определен срок и се задължава да направи в нея около 160-180 млн. долара инвестиции. Това вероятно при равни други условия ще повиши цената на водата спрямо сегашната й стойност до около 33 цента, показва базовият финансов модел за отдаване на водата на концесия. В момента водата в столицата струва около 20 цента, а след ревалоризация на активите цената ще достигне около 30 цента. Увеличението ще дойде от по-високите амортизационни отчисления на обновената ВиК-инфраструктура.
В цената на водата най-общо влизат стойността на питейната вода, канализационна и водопречиствателна такса. Общините сами определят методиките за изчисляване на цената на водата. В себестойността й се отчитат разходите за електроенергия, горива, химикали за пречистване, темпа на нарастване на работните заплати, както и други компоненти.
По принцип от март миналата година по искане на международните финансови институции цената на водата бе либерализирана. Цените на водата в определени райони вече не се субсидират и потребителите плащат за водата толкова, колкото излизат инвестиционните и експлоатационните разходи по производството й. Дотогава се определяше средна цена на водата и разликата до реалната й себестойност се покриваше за сметка на републиканския бюджет. По принцип тези субсидии се даваха в най-голяма степен за райони в Северна България, където за изпомпването на водата се използва много повече електроенергия, което повишава с пъти цената й. В момента само домакинства с ниски доходи могат да получат, и то целево, средства за покриване на сметките за вода, но само до определени нормативи.

Засега обаче

Kонцесията е непозната за държавните водни обекти

Проблемът е в липсата на законова рамка. Едва сега със закона за водите се прави опит да се регулира въпросът с плащането на водите, с тяхното концесиониране и с акумулирането на необходимите средства за управлението на ресурса и създаването на стратегически воден резерв.
Голямата трудност при разработването на закона е проблемът със собствеността. Водата досега няма статут на собственост. Това наложило експертният екип, подготвящ проекта, да се върне чак в далечната 1904 г., когато сме имали закон за имуществената собственост и сервитутите. По мнението на експертите в него има добра регламентация за собствеността и сервитутното право. На тази база водата в закона е определена като недвижима собственост (имот).
В голямата си част водите остават изключителна държавна собственост. Само тези, които трайно са привързани към нечий имот, се признават за частна собственост. Частно притежание могат да бъдат не само ручеи и бари, а дори езера и миниязовири, които не представляват публична собственост. С принципите на сервитутното право са наложени известни ограничения върху тази частна собственост.
Един от сериозните проблеми си остава собствеността на големите енергийни язовири и начинът на концесионирането им. Предвижда се концесия да се предоставя, когато дейността е свързана с големи инвестиции. В тези случаи концесията ще включва обекта като цяло и ще представлява разрешително за ползването на водата плюс право за електропроизводство. Подготвяната приватизация на 22 ВЕЦ постави този проблем особено остро. Когато енергийните обекти са на течащи води, проблеми практически няма. Там водата следва естествения си път, произвеждайки и електроенергия.
Друг е случаят, когато централата е включена в система с язовир. Ако се предоставят поотделно концесии на отделни лица за ВЕЦ-а и за язовира, твърде е вероятно поради разнобой на интересите да се стигне до ситуация, при която или ВЕЦ-ът ще пресуши язовира, справка - изпразването на “Искър” преди четири години, за което помогна и ВЕЦ “Кокаляне”, или ВЕЦ-ът да остане губещ.

Речният басейн - основен принцип за управление на водите

Ефективното управление на водите в голяма степен зависи от законовата база и механизмите за осъществяването му. Първото съвременно законодателство и управление на водите в България са Законът за водните синдикати и Общата държавна програма за водите от 1920 г. Общата държавна програма е разработена на принципа на речните басейни, а компетентният орган е Министерството на земеделието, което отговаря за хидроописателната служба и за разрешителните за водоползване, за които се води публичен регистър. Помощен орган на Министерството на земеделието е Върховният съвет по водите, а водостопанските планове са се реализирали от водните синдикати в съответствие с Общата държавна програма по водите с частни или смесени инвестиции. Законът за водното стопанство от 1953 г. прекратява дейността на водните синдикати, но повече от 10 години след това продължават да се изграждат обекти, които са предвидени в Общата държавна програма по водите.
През 80-те години се нарушава и традицията за планиране на водостопанската дейност по речни басейни и се прави опит за планиране по административни единици - окръзи, териториално-производствени комплекси, селищни системи и на национално ниво. Експериментът се оказва голяма несполука, защото e невъзможно да се отрази спецификата на формиране и ползване на водните ресурси, не може да се приложи и водостопанският баланс като инструмент за планиране и управление.
Фактор за разединеното управление на водите е и сегашната законова уредба. Сега водите и тяхното използване и управление се третират от Закона за водите, Закона за опазване на водите и почвите от замърсяване, Закона за здравеопазването, Закона за териториалното и селищно устройство и т.н.
Идеята е управлението на количеството и качеството на водите, както и други функции, свързани с водния ресурс, да се концентрират в едно ведомство - Министерството на околната среда и водите. То ще е оторизираният орган, който ще провежда националната политика за интегрирано управление на водите.
За постигането на единно управление са възможни два подхода. При първия всички функции по водите и ползването им се концентрират в едно ведомство. Това означава в него да се създадат структури по водни ресурси, опазване на качеството и на количеството на водите, водоснабдяване, напояване, защита на водите и така нататък със съответните регионални поделения, тоест би трябвало да се обособи отделно министерство на водите. Според експертите този модел е известен с изключително отрицателните си въздействия върху околната среда и водите. Другият му голям недостатък е, че е неприложим в условията на пазарно стопанство и раздържавяване.
Вторият подход, който се прилага в много от европейските страни, е свързан със създаването на механизми за децентрализация и самоиздръжка на управлението на водите. Този принцип е залегнал и в стратегията за институционално реформиране на управлението на водите.
Министерството на околната среда и водите ще провежда държавната политика в тази област. Отрасловите министерства и ведомства, териториалните единици и стопанските структури ще определят реда и начините за стопанисване и раздържавяване на водостопанските обекти и системи, ще участват в планирането на водните ресурси, ще финансират изграждането на обекти и др.
Цялата информация за водите ще се събира в Национална банка данни към МОСВ.
За самофинансиране на някои дейности - информация и мониторинг, разрешителен режим, инвестиционни проекти, изследвания и др., ще се събира такса за издаване на разрешителни и такса водно право. Тя ще се определя въз основа на обема и качеството на ползваните и на отведените отпадъчни води. Таксите ще се събират от басейнови агенции в национален фонд “Водни ресурси”.
Предлагат се два варианта за райониране - с 6 или с 9 басейна. Границите на районите минават по вододелите на водосборните области на реките.
Басейновите управления ще издават разрешителни за ползването на водите, ще разработват планове за управлението на басейна, ще събират таксите водно право, ще формират фондове и ще определят правилата за тяхното управление.
Процедурите по издаване на разрешителни при тази система може да се окажат тромави, но тяхната прозрачност ще направи невъзможни водните далавери, е оптимистичното очакване на авторите на проекта. Съществува обаче опасност от появата на нов феномен - басейновия феодализъм. Според някои експерти екперименталните проекти дават повод за тази тревога, тъй като хората в съответния басейн, опиянени от възможността сами да взимат решения, често проявяват нихилизъм по отношение на националните приоритети.

Проблемът с трансграничните реки

След 30-годишно протакане на преговорите с Гърция преди две години правителството на Виденов подари водите на Места на Гърция срещу обещанието за три нови КПП на границата с южната ни съседка. Логиката беше следната - така и така нямаме съоръжения за съхраняването на водата и към Гърция изтичат не само исканите 30%, а 80 на сто от водите на реката, поне да спазарим гърците да ни построят гранични пунктове, което ще облекчи преминаването на пътници и товари и може да увеличи транзита през България. КПП още ги няма, транзитът не се е увеличил съществено, Места си изтича към язовирите на Гърция. През няколкото влажни години този проблем беше позабравен. Но зададе ли се суша, задължението да поим съседите, а сами да жадуваме, може да докара доста неприятности на управляващи и политици.
България продължава и в момента да изплаща репарации на Гърция за участието си във Втората световна война чрез трансфер на пресни води. Споразумението ни налага да подаваме по 180 млн. куб. м вода годишно по Арда, южно от язовир “Ивайловград”, които се използват за напояване в Гърция. Спогодбата за водните репарации е сключена за 60 години и изтича чак след 2030 г. От няколко години Гърция опитва да наложи изготвянето на планове за управление на другите две реки - Струма и Места. Целта е да бъдат фиксирани и за тях определени количества, с които нашата държава да се ангажира. Наши експерти предупреждават, че България трудно ще изпълнява подобни споразумения заради развиването на интензивно земеделие на наша територия, особено по поречието на Струма.
При всички досегашни преговори от българска страна въпросът за определяне на гарантиран обем на подаваните води по Струма и Места се отхвърляше. Тази година обаче Атина е успяла да издейства пред централата на Европейския съюз в Брюксел включването на три проекта, финансирани от програма ФАР, които се отнасят именно до южните ни реки. Първият предвижда разработване на план за управлението на Места и по-точно за актуализация на стария, който е бил готвен от гръцки експерти. Според наши експерти проучванията по Места са само повод Гърция да поиска увеличаване на количествата подавана вода. Другите два проекта са за защита на Струма от ерозията и за изграждане на система за ранно осведомяване при наводнения на реката.
Проблемите около запазването на водите от южните ни реки се задълбочават от това, че в преговорите от българска страна участват различни групи от учени. А е добре известно, че ведомствата у нас трудно взаимодействат дори и когато става дума за толкова важни аспекти на междудържавните отношения. Нищо чудно в крайна сметка Гърция да постигне своето и да ни наложи подписването на официални документи, фиксиращи обема на подаваните води по двете реки.
Грешка е и това, че в България все още никой не е формулирал какви са националните интереси по въпросите на водната политика, нито с какви средства могат да се изпълняват. Докато у нас продължават споровете с еколози за нуждата от нови язовири, Гърция продължава да изгражда хидротехнически съоръжения по долните течения на общите ни реки с помощта на финансиране от фондовете на ЕС. Малки язовири строи и Турция в сухите дефилета на Източна Тракия, където се събира вода от Марица. По принцип турският интерес е насочен главно към водите на граничните реки Резовска и Велека, в които южните ни съседи виждат потенциал за захранването на многомилионния и страдащ от хроничен недостиг на вода Истанбул.

Росица Николова, началник на отдел “Стратегия и политика за интегрирано управление на водите” към МОСВ

Какво трябва да направи човек, за да построи кладенец в частния си имот?

- По новия закон за водите, ако иска да ползва водата за собствени нужди, не е нужно да иска разрешително. То ще е нужно само ако собственикът пожелае да ползва водата за промишлени цели или да я доставя на други ползватели. Това се прави с цел да не се нарушава общото количество и качество на водите. Принципът е, че ако липсват водоемни съоръжения, тоест, когато дейността не е свързана с отнемане на води, ползването е свободно.

Какво следва, в случай че в частен имот бликне минерална вода?

- Ако се установи, че водата е минерална, тя задължително подлежи на концесиониране, като собственикът на имота се обезщетява. Собственикът също може да получи концесия, но по общия ред, не се предвиждат специални преференции за него. По принцип извор с минерална вода, бликнал в частен двор или земя, може да се отдава на концесия на друго лице само с писменото съгласие на собственика.

Водната криза през 1994 г. ни научи, че водата не е природна даденост, която можем да пилеем. Далеч по-трудно беше да се свикне с мисълта, че тя е ресурс, за който трябва да се плаща. Правителства и политици трудно се решаваха да сложат ред в ползването и заплащането на водата след епохата на единните водостопански планове и генералните схеми, които се оказаха абсолютно непригодни за условията на прехода и пазарното стопанство. Резултатът е липсата на поддръжка и контрол над голяма част от водните съоръжения, изборът на хаотични решения в управлението, значително изоставане в развитието на отраслите на водното стопанство, а за някои от тях, например напояването - връщане далеч в миналото.
България съвсем не е едемът на Европа - по водни запаси сме доста зад повечето от държавите на континента, показват данните от специализирани изследвания за водния ресурс на страната. За много от хората тези твърдения изглеждат нелепи след потопите, които удавиха цели села след по-обилните валежи тази пролет. Според водни експерти обаче това не е последица от изобилието на воден ресурс, а от занемаряването на язовирните съоръжения. А това пак е следствие от липсата на пари и

Неадекватната държавна политика

във водния сектор. Христоматиен е примерът с преструктурирането на ВиК-дружествата, което трябваше да ги превърне в нормални стопански структури, способни да работят на печалба.
Преструктурирането на собствеността на ВиК-дружествата в страната протече бавно през годините и все още не е приключило. Това трябваше да стане по линия на т.нар. воден заем на Световната банка. По него всяка държавна ВиК фирма трябваше да се преобразува в дружество с преобладаваща общинска или частна собственост, след което да представи инвестиционни програми пред експерти от банката и те да бъдат финансирани. Целта на преструктурирането на ВиК-дружествата беше да попаднат у собственици, които по-пряко да поемат грижата за управлението им, както и да подготвят ВиК-мрежата за концесиониране.
Водният заем стартира преди повече от четири години. Според статистиката на Министерството на териториалното развитие и благоустройството до края на юни е преобразувана около 80 на сто от досегашната държавна собственост във ВиК-дружествата. Изцяло държавните фирми са 9, смесените с държавно-общинско участие ВиК-компании са 20, а изцяло общинските фирми са 15. Общо 13 са дружествата, в които вече е извършено прединвестиционно проучване, а в процес на подготовка са още пет ВиК-компании. Подзаемни споразумения досега са сключени само с шест ВиК-дружества в страната. Само в тях на практика по линия на водния заем са финансирани доставки на машини и съоръжения, изградени са нови обекти на обща стойност около 6 млн. долара. В още около 6 ВиК- дружества в момента има одобрени инвестиционни планове и предстои подписване на подзаемни споразумения.
Дори и там, където вече има одобрени от банката инвестиционни програми, парите от заема не са усвоени в пълна степен. По принцип водният заем предвижда и съфинансиране на инвестициите във ВиК-мрежата от българска страна (30 на сто). Поради липса на достатъчно бюджетни средства съфинансирането от българска страна не може да се извърши равностойно, което налага скоро да бъдат променени подписаните споразумения.
Въпреки всичко вече стана ясно, че

Водата може да е добър бизнес

Печели се от риболова, от спортни, курортни и санаториални такси, от плажните ивици, но най-вече от продажбата на самата вода - за питейни, здравни, промишлени или за енергийни нужди. Единият от начините за това е концесионният принцип.
Първата концесия за поддръжка и експлоатация на ВиК- мрежа в страната се подготвя в столицата. След като преди месец бяха финализирани преговорите между столичната община и Европейската банка за възстановяване и развитие, която финансира тръжните процедури по избор на концесионера, и беше избран посредникът - Price Waterhouse, плановете предвиждат операторът да бъде определен през май догодина.
С концесията общината се освобождава да поддържа ВиК- мрежата, като запазва обаче собствеността върху инфраструктурата, както и поема контрола върху оператора. Концесионерът от своя страна поема ВиК-мрежата за определен срок и се задължава да направи в нея около 160-180 млн. долара инвестиции. Това вероятно при равни други условия ще повиши цената на водата спрямо сегашната й стойност до около 33 цента, показва базовият финансов модел за отдаване на водата на концесия. В момента водата в столицата струва около 20 цента, а след ревалоризация на активите цената ще достигне около 30 цента. Увеличението ще дойде от по-високите амортизационни отчисления на обновената ВиК-инфраструктура.
В цената на водата най-общо влизат стойността на питейната вода, канализационна и водопречиствателна такса. Общините сами определят методиките за изчисляване на цената на водата. В себестойността й се отчитат разходите за електроенергия, горива, химикали за пречистване, темпа на нарастване на работните заплати, както и други компоненти.
По принцип от март миналата година по искане на международните финансови институции цената на водата бе либерализирана. Цените на водата в определени райони вече не се субсидират и потребителите плащат за водата толкова, колкото излизат инвестиционните и експлоатационните разходи по производството й. Дотогава се определяше средна цена на водата и разликата до реалната й себестойност се покриваше за сметка на републиканския бюджет. По принцип тези субсидии се даваха в най-голяма степен за райони в Северна България, където за изпомпването на водата се използва много повече електроенергия, което повишава с пъти цената й. В момента само домакинства с ниски доходи могат да получат, и то целево, средства за покриване на сметките за вода, но само до определени нормативи.

Засега обаче

Kонцесията е непозната за държавните водни обекти

Проблемът е в липсата на законова рамка. Едва сега със закона за водите се прави опит да се регулира въпросът с плащането на водите, с тяхното концесиониране и с акумулирането на необходимите средства за управлението на ресурса и създаването на стратегически воден резерв.
Голямата трудност при разработването на закона е проблемът със собствеността. Водата досега няма статут на собственост. Това наложило експертният екип, подготвящ проекта, да се върне чак в далечната 1904 г., когато сме имали закон за имуществената собственост и сервитутите. По мнението на експертите в него има добра регламентация за собствеността и сервитутното право. На тази база водата в закона е определена като недвижима собственост (имот).
В голямата си част водите остават изключителна държавна собственост. Само тези, които трайно са привързани към нечий имот, се признават за частна собственост. Частно притежание могат да бъдат не само ручеи и бари, а дори езера и миниязовири, които не представляват публична собственост. С принципите на сервитутното право са наложени известни ограничения върху тази частна собственост.
Един от сериозните проблеми си остава собствеността на големите енергийни язовири и начинът на концесионирането им. Предвижда се концесия да се предоставя, когато дейността е свързана с големи инвестиции. В тези случаи концесията ще включва обекта като цяло и ще представлява разрешително за ползването на водата плюс право за електропроизводство. Подготвяната приватизация на 22 ВЕЦ постави този проблем особено остро. Когато енергийните обекти са на течащи води, проблеми практически няма. Там водата следва естествения си път, произвеждайки и електроенергия.
Друг е случаят, когато централата е включена в система с язовир. Ако се предоставят поотделно концесии на отделни лица за ВЕЦ-а и за язовира, твърде е вероятно поради разнобой на интересите да се стигне до ситуация, при която или ВЕЦ-ът ще пресуши язовира, справка - изпразването на “Искър” преди четири години, за което помогна и ВЕЦ “Кокаляне”, или ВЕЦ-ът да остане губещ.

Речният басейн - основен принцип за управление на водите

Ефективното управление на водите в голяма степен зависи от законовата база и механизмите за осъществяването му. Първото съвременно законодателство и управление на водите в България са Законът за водните синдикати и Общата държавна програма за водите от 1920 г. Общата държавна програма е разработена на принципа на речните басейни, а компетентният орган е Министерството на земеделието, което отговаря за хидроописателната служба и за разрешителните за водоползване, за които се води публичен регистър. Помощен орган на Министерството на земеделието е Върховният съвет по водите, а водостопанските планове са се реализирали от водните синдикати в съответствие с Общата държавна програма по водите с частни или смесени инвестиции. Законът за водното стопанство от 1953 г. прекратява дейността на водните синдикати, но повече от 10 години след това продължават да се изграждат обекти, които са предвидени в Общата държавна програма по водите.
През 80-те години се нарушава и традицията за планиране на водостопанската дейност по речни басейни и се прави опит за планиране по административни единици - окръзи, териториално-производствени комплекси, селищни системи и на национално ниво. Експериментът се оказва голяма несполука, защото e невъзможно да се отрази спецификата на формиране и ползване на водните ресурси, не може да се приложи и водостопанският баланс като инструмент за планиране и управление.
Фактор за разединеното управление на водите е и сегашната законова уредба. Сега водите и тяхното използване и управление се третират от Закона за водите, Закона за опазване на водите и почвите от замърсяване, Закона за здравеопазването, Закона за териториалното и селищно устройство и т.н.
Идеята е управлението на количеството и качеството на водите, както и други функции, свързани с водния ресурс, да се концентрират в едно ведомство - Министерството на околната среда и водите. То ще е оторизираният орган, който ще провежда националната политика за интегрирано управление на водите.
За постигането на единно управление са възможни два подхода. При първия всички функции по водите и ползването им се концентрират в едно ведомство. Това означава в него да се създадат структури по водни ресурси, опазване на качеството и на количеството на водите, водоснабдяване, напояване, защита на водите и така нататък със съответните регионални поделения, тоест би трябвало да се обособи отделно министерство на водите. Според експертите този модел е известен с изключително отрицателните си въздействия върху околната среда и водите. Другият му голям недостатък е, че е неприложим в условията на пазарно стопанство и раздържавяване.
Вторият подход, който се прилага в много от европейските страни, е свързан със създаването на механизми за децентрализация и самоиздръжка на управлението на водите. Този принцип е залегнал и в стратегията за институционално реформиране на управлението на водите.
Министерството на околната среда и водите ще провежда държавната политика в тази област. Отрасловите министерства и ведомства, териториалните единици и стопанските структури ще определят реда и начините за стопанисване и раздържавяване на водостопанските обекти и системи, ще участват в планирането на водните ресурси, ще финансират изграждането на обекти и др.
Цялата информация за водите ще се събира в Национална банка данни към МОСВ.
За самофинансиране на някои дейности - информация и мониторинг, разрешителен режим, инвестиционни проекти, изследвания и др., ще се събира такса за издаване на разрешителни и такса водно право. Тя ще се определя въз основа на обема и качеството на ползваните и на отведените отпадъчни води. Таксите ще се събират от басейнови агенции в национален фонд “Водни ресурси”.
Предлагат се два варианта за райониране - с 6 или с 9 басейна. Границите на районите минават по вододелите на водосборните области на реките.
Басейновите управления ще издават разрешителни за ползването на водите, ще разработват планове за управлението на басейна, ще събират таксите водно право, ще формират фондове и ще определят правилата за тяхното управление.
Процедурите по издаване на разрешителни при тази система може да се окажат тромави, но тяхната прозрачност ще направи невъзможни водните далавери, е оптимистичното очакване на авторите на проекта. Съществува обаче опасност от появата на нов феномен - басейновия феодализъм. Според някои експерти екперименталните проекти дават повод за тази тревога, тъй като хората в съответния басейн, опиянени от възможността сами да взимат решения, често проявяват нихилизъм по отношение на националните приоритети.

Проблемът с трансграничните реки

След 30-годишно протакане на преговорите с Гърция преди две години правителството на Виденов подари водите на Места на Гърция срещу обещанието за три нови КПП на границата с южната ни съседка. Логиката беше следната - така и така нямаме съоръжения за съхраняването на водата и към Гърция изтичат не само исканите 30%, а 80 на сто от водите на реката, поне да спазарим гърците да ни построят гранични пунктове, което ще облекчи преминаването на пътници и товари и може да увеличи транзита през България. КПП още ги няма, транзитът не се е увеличил съществено, Места си изтича към язовирите на Гърция. През няколкото влажни години този проблем беше позабравен. Но зададе ли се суша, задължението да поим съседите, а сами да жадуваме, може да докара доста неприятности на управляващи и политици.
България продължава и в момента да изплаща репарации на Гърция за участието си във Втората световна война чрез трансфер на пресни води. Споразумението ни налага да подаваме по 180 млн. куб. м вода годишно по Арда, южно от язовир “Ивайловград”, които се използват за напояване в Гърция. Спогодбата за водните репарации е сключена за 60 години и изтича чак след 2030 г. От няколко години Гърция опитва да наложи изготвянето на планове за управление на другите две реки - Струма и Места. Целта е да бъдат фиксирани и за тях определени количества, с които нашата държава да се ангажира. Наши експерти предупреждават, че България трудно ще изпълнява подобни споразумения заради развиването на интензивно земеделие на наша територия, особено по поречието на Струма.
При всички досегашни преговори от българска страна въпросът за определяне на гарантиран обем на подаваните води по Струма и Места се отхвърляше. Тази година обаче Атина е успяла да издейства пред централата на Европейския съюз в Брюксел включването на три проекта, финансирани от програма ФАР, които се отнасят именно до южните ни реки. Първият предвижда разработване на план за управлението на Места и по-точно за актуализация на стария, който е бил готвен от гръцки експерти. Според наши експерти проучванията по Места са само повод Гърция да поиска увеличаване на количествата подавана вода. Другите два проекта са за защита на Струма от ерозията и за изграждане на система за ранно осведомяване при наводнения на реката.
Проблемите около запазването на водите от южните ни реки се задълбочават от това, че в преговорите от българска страна участват различни групи от учени. А е добре известно, че ведомствата у нас трудно взаимодействат дори и когато става дума за толкова важни аспекти на междудържавните отношения. Нищо чудно в крайна сметка Гърция да постигне своето и да ни наложи подписването на официални документи, фиксиращи обема на подаваните води по двете реки.
Грешка е и това, че в България все още никой не е формулирал какви са националните интереси по въпросите на водната политика, нито с какви средства могат да се изпълняват. Докато у нас продължават споровете с еколози за нуждата от нови язовири, Гърция продължава да изгражда хидротехнически съоръжения по долните течения на общите ни реки с помощта на финансиране от фондовете на ЕС. Малки язовири строи и Турция в сухите дефилета на Източна Тракия, където се събира вода от Марица. По принцип турският интерес е насочен главно към водите на граничните реки Резовска и Велека, в които южните ни съседи виждат потенциал за захранването на многомилионния и страдащ от хроничен недостиг на вода Истанбул.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност.