Тодор Живков - щастливият диктатор
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Тодор Живков - щастливият диктатор

Тодор Живков - щастливият диктатор

5577 прочитания

Тодор Живков не би трябвало да е недоволен от съдбата си. Той беше щастлив диктатор, който успя да задържи здраво властта до деня, в който заедно със символа си - Берлинската стена, окончателно рухна социалистическата система. Колкото и да изглеждаше жалък и неадекватен с полуотворена уста на ноемврийския пленум на БКП, Живков се спаси от горчивата участ на някои от своите колеги. Горбачов беше затрупан жив под отломките на собственото си творение - перестройката, Чаушеску беше застрелян като куче, Едвард Герек беше изкомандван от Ярузелски да сдаде властта, смъртоносен тумор покоси Хонекер, който трудно замени затвора с емигрция в Чили.
Бившият български партиен лидер и държавен глава в крайна сметка не беше принуден и не прие да отговаря за катастрофалното състояние на страната в края на едноличната си власт. Вероятно защото успяваше да поддържа в управлението, както и в обществото, критичното и деликатно равновесие между недоволните и облагодетелстваните от управлението му.
Политическата причина за оцеляването на генсека и спокойната му есен в Бояна беше, че дълго след 10 ноември истинската власт в България остана в ръцете на старателно отгледания от самия него първи и втори партиен ешелон, които предпочитаха да не използват при разчистването на таените си с години противоречия ножа с две остриета, наречен Живков.
В икономически план облагодетелстваните от историческия указ 56 не искаха обществото да научава истината за “първия им милион”, която от устата на най-добре информирания човек в тоталитарна България щеше да бъде със силата на присъда над прохождащия “националноотговорен капитал”. Икономическата тема беше изчерпана с няколко задочни реплики между Живков и кръстника на новите бизнесмени Андрей Луканов за истинския размер, причините и годините, в които е натрупан българският външен дълг. Далеч по-важните въпроси за авторството и отговорността за “тезисите”, за “юлската концепция”, за “смяната на собствеността”, за “ограничаването на атрибутите на властта” и за всички екзотично звучащи днес експерименти бяха спестени на Живков. Просто защото разговорът би трябвало да бъде по същество - за избора на икономическите приоритети на България, за специализацията й в СИВ, за качеството на управлението, за убийствените икономически и народопсихоложки последици от миграционната вълна от селото към града, за унищожаването на корените на родното земеделие.
Всичко това за късмет на Живков беше по-малко интересно на народа, който вече предпочиташе шоуто на синьо-червения дуел и все още държеше в ръцете си спестяваното от десетилетия. Постепенно намаляващият гняв на хората беше изпуснат в една зле скалъпена съдебна сага, от която в крайна сметка Живков излезе оправдан, но не заради смехотворните откровения за единственото одеяло и кърпените чорапи. Както призна по-късно едната от адвокатките на бившия първи Рени Цанова, още от самото начало е било ясно, че повдигнатите обвинения няма да могат да издържат в съдебната зала. Което вероятно е било предвидено...
Още там - пред камерите в залата на Темида, започнаха да се появяват първите, плахи отначало, кълнове на неугасващата любов към Тато. Аня Пенчева и други нейни колеги заявиха, че не се срамуват, че са получили от партийния лидер нови апартаменти. Дългогодишният флирт на автора на априлската линия с ревниво наглежданата от него “социалистическа художествено-творческа интелигенция” даваше плодове. От ловната писателска дружинка с Емилиян Станев, Йордан Радичков и целуващия ръката му “бард” на семейство Живкови Любомир Левчев през съпругите на писателите, които чакаха реда си, за да танцуват с Първия на почивната станция на Съюза на писателите край Варна, до любимите му златни момичета на Нешка Робева - никой не беше забравен от вниманието на Живков. Другото, дисидентско поведение, беше противопоказно - гневът на Т.Ж. беше страшен и много е вероятно Георги Марков да е заплатил с живота си за измяната към приятелското обкръжение на Живков.
Дори приближения по спиритическа линия на Людмила Живкова художник Светлин Русев беше анатемосан за участието си в Русенския екологичен комитет заедно със Соня Бакиш - “другарката” на съратника на Живков от партизанските години Станко Тодоров.
Макар нелегалният Янко да не е бил в първата линия на комунистическата съпротива, безспорно тогава, а и по-късно, му помагат изключително комбинативният ум, правешката хитрост и здравата психика. Железните нерви позволиха на Тодор Живков да преодолее без видими последици смъртта на скромната си съпруга д-р Мара Малеева, загадъчната кончина на амбициозната си дъщеря Людмила, грандиозните планове за чиято кариера бяха започнали да се осъществяват, и провала на сина си Владимир. В личен план компенсация за тежките удари на съдбата бяха обичта на преуспяващата му внучка Евгения и бонвиванският живот на зет му Иван Славков, който с олимпийско спокойствие дразнеше и продължава да дразни властниците.
Управленското си дълголетие Тодор Живков дължеше в голяма степен и на умението да бъде дорогой товарищ за няколко последователни господари на Кремъл - от Хрушчов през Брежнев (най-вече) до Андропов и Черненко. Сделката с тях беше дълготрайна, защото беше проста - българският лидер получаваше легитимност за властта си, евтина енергия, сигурни пазари за некачествени български стоки. Срещу това той заплащаше с пълна подкрепа за Москва на идеологическия и дипломатическия фронт, което осигури на България зловещия прякор 16-а съветска република. Живков винаги следваше исканата от МИД (руското външно министерство) външнополитическа линия, която парадоксално, но само на пръв поглед, му позволяваше да се прегръща с “другаря Караманлис”, но не и с идеологическите му братовчеди от съседна Югославия.
“Медените” десетилетия с Кремъл завършиха, когато на власт дойде Михаил Горбачов. Тогава Живков произнесе крилата фраза “да се снишим, докато бурята отмине”, и издаде нечуваното дотогава указание медиите да не следят отблизо перестройката, тъй като “ние вече имаме юлската концепция, ха-ха”. Политическата присъда на Живков беше издадена от Кремъл и Петър Младенов и Андрей Луканов бяха тези, които я донесоха в София преди пленума на 10 ноември.
Живков беше щастлив диктатор, защото след свалянето му имаше рядката привилегия да чува и да вижда около себе си отново величаещи го, но вече без оркестрация и изгода, българи. Наистина наследниците на убитите в Скравена и Белене или на Георги Марков, както и изпратените на “екскурзия” български турци не бяха сред хората, които на Предела целуваха ръка на Живков и го наричаха бащице, или сред политиците и журналистите, които отново изпитваха тръпката да бъдат поканени от Тато на чаша кафе във вилата на ул.”Секвоя”, за да признават след това, че той “наистина си е човек от народа”. И днес същите тези хора да казват: “За починалите - добро или нищо...”

Тодор Живков не би трябвало да е недоволен от съдбата си. Той беше щастлив диктатор, който успя да задържи здраво властта до деня, в който заедно със символа си - Берлинската стена, окончателно рухна социалистическата система. Колкото и да изглеждаше жалък и неадекватен с полуотворена уста на ноемврийския пленум на БКП, Живков се спаси от горчивата участ на някои от своите колеги. Горбачов беше затрупан жив под отломките на собственото си творение - перестройката, Чаушеску беше застрелян като куче, Едвард Герек беше изкомандван от Ярузелски да сдаде властта, смъртоносен тумор покоси Хонекер, който трудно замени затвора с емигрция в Чили.
Бившият български партиен лидер и държавен глава в крайна сметка не беше принуден и не прие да отговаря за катастрофалното състояние на страната в края на едноличната си власт. Вероятно защото успяваше да поддържа в управлението, както и в обществото, критичното и деликатно равновесие между недоволните и облагодетелстваните от управлението му.
Политическата причина за оцеляването на генсека и спокойната му есен в Бояна беше, че дълго след 10 ноември истинската власт в България остана в ръцете на старателно отгледания от самия него първи и втори партиен ешелон, които предпочитаха да не използват при разчистването на таените си с години противоречия ножа с две остриета, наречен Живков.
В икономически план облагодетелстваните от историческия указ 56 не искаха обществото да научава истината за “първия им милион”, която от устата на най-добре информирания човек в тоталитарна България щеше да бъде със силата на присъда над прохождащия “националноотговорен капитал”. Икономическата тема беше изчерпана с няколко задочни реплики между Живков и кръстника на новите бизнесмени Андрей Луканов за истинския размер, причините и годините, в които е натрупан българският външен дълг. Далеч по-важните въпроси за авторството и отговорността за “тезисите”, за “юлската концепция”, за “смяната на собствеността”, за “ограничаването на атрибутите на властта” и за всички екзотично звучащи днес експерименти бяха спестени на Живков. Просто защото разговорът би трябвало да бъде по същество - за избора на икономическите приоритети на България, за специализацията й в СИВ, за качеството на управлението, за убийствените икономически и народопсихоложки последици от миграционната вълна от селото към града, за унищожаването на корените на родното земеделие.
Всичко това за късмет на Живков беше по-малко интересно на народа, който вече предпочиташе шоуто на синьо-червения дуел и все още държеше в ръцете си спестяваното от десетилетия. Постепенно намаляващият гняв на хората беше изпуснат в една зле скалъпена съдебна сага, от която в крайна сметка Живков излезе оправдан, но не заради смехотворните откровения за единственото одеяло и кърпените чорапи. Както призна по-късно едната от адвокатките на бившия първи Рени Цанова, още от самото начало е било ясно, че повдигнатите обвинения няма да могат да издържат в съдебната зала. Което вероятно е било предвидено...
Още там - пред камерите в залата на Темида, започнаха да се появяват първите, плахи отначало, кълнове на неугасващата любов към Тато. Аня Пенчева и други нейни колеги заявиха, че не се срамуват, че са получили от партийния лидер нови апартаменти. Дългогодишният флирт на автора на априлската линия с ревниво наглежданата от него “социалистическа художествено-творческа интелигенция” даваше плодове. От ловната писателска дружинка с Емилиян Станев, Йордан Радичков и целуващия ръката му “бард” на семейство Живкови Любомир Левчев през съпругите на писателите, които чакаха реда си, за да танцуват с Първия на почивната станция на Съюза на писателите край Варна, до любимите му златни момичета на Нешка Робева - никой не беше забравен от вниманието на Живков. Другото, дисидентско поведение, беше противопоказно - гневът на Т.Ж. беше страшен и много е вероятно Георги Марков да е заплатил с живота си за измяната към приятелското обкръжение на Живков.
Дори приближения по спиритическа линия на Людмила Живкова художник Светлин Русев беше анатемосан за участието си в Русенския екологичен комитет заедно със Соня Бакиш - “другарката” на съратника на Живков от партизанските години Станко Тодоров.
Макар нелегалният Янко да не е бил в първата линия на комунистическата съпротива, безспорно тогава, а и по-късно, му помагат изключително комбинативният ум, правешката хитрост и здравата психика. Железните нерви позволиха на Тодор Живков да преодолее без видими последици смъртта на скромната си съпруга д-р Мара Малеева, загадъчната кончина на амбициозната си дъщеря Людмила, грандиозните планове за чиято кариера бяха започнали да се осъществяват, и провала на сина си Владимир. В личен план компенсация за тежките удари на съдбата бяха обичта на преуспяващата му внучка Евгения и бонвиванският живот на зет му Иван Славков, който с олимпийско спокойствие дразнеше и продължава да дразни властниците.
Управленското си дълголетие Тодор Живков дължеше в голяма степен и на умението да бъде дорогой товарищ за няколко последователни господари на Кремъл - от Хрушчов през Брежнев (най-вече) до Андропов и Черненко. Сделката с тях беше дълготрайна, защото беше проста - българският лидер получаваше легитимност за властта си, евтина енергия, сигурни пазари за некачествени български стоки. Срещу това той заплащаше с пълна подкрепа за Москва на идеологическия и дипломатическия фронт, което осигури на България зловещия прякор 16-а съветска република. Живков винаги следваше исканата от МИД (руското външно министерство) външнополитическа линия, която парадоксално, но само на пръв поглед, му позволяваше да се прегръща с “другаря Караманлис”, но не и с идеологическите му братовчеди от съседна Югославия.
“Медените” десетилетия с Кремъл завършиха, когато на власт дойде Михаил Горбачов. Тогава Живков произнесе крилата фраза “да се снишим, докато бурята отмине”, и издаде нечуваното дотогава указание медиите да не следят отблизо перестройката, тъй като “ние вече имаме юлската концепция, ха-ха”. Политическата присъда на Живков беше издадена от Кремъл и Петър Младенов и Андрей Луканов бяха тези, които я донесоха в София преди пленума на 10 ноември.
Живков беше щастлив диктатор, защото след свалянето му имаше рядката привилегия да чува и да вижда около себе си отново величаещи го, но вече без оркестрация и изгода, българи. Наистина наследниците на убитите в Скравена и Белене или на Георги Марков, както и изпратените на “екскурзия” български турци не бяха сред хората, които на Предела целуваха ръка на Живков и го наричаха бащице, или сред политиците и журналистите, които отново изпитваха тръпката да бъдат поканени от Тато на чаша кафе във вилата на ул.”Секвоя”, за да признават след това, че той “наистина си е човек от народа”. И днес същите тези хора да казват: “За починалите - добро или нищо...”


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK