Прахосаха студентския кредит

Местни изводи ’99, или защо община “Студентска” пасува

В изборната вечер сигурно доста зрители са реагирали на информацията за ниския процент гласували в столичната община “Студентска”. Обявите на социолози и комисии течаха монотонно: “Средец”, “Илинден”, “Възраждане” и изведнъж - бам! Най-слабата активност на гласоподавателите се оказа засечена в най-младата община. Съобщение, което изкънтя в ушите дори на задрямалите пред телевизора.
Интерпретацията на сините, че избирателната вялост е комплимент за тях, защото страната е демократизирана и спокойна, не е много сериозна. Българите все още са ненормално политизирани, иначе миналата седмица нямаше да се чуе дружеския въпрос

“За кого не гласува?”

Обяснението, че местните избори не са важни, също издиша - тогава защо беше тази агресивна и кичозна кампания. Ако законодателите бяха намерили и начин вместо бюлетина да се пуска жълт картон, вероятно участието на изборите нямаше да е толкова анемично. Пасивността на избирателите носи послания. Едното е, че управляващите си повярваха. Другото, по-страшното е, че няма с кого да ги сменим.
За СДС би трябвало да е много болезнено, че точно студентите, които им подариха зимния си протест през 1997, днес обидено мълчат.
“Не виждам смисъл”, “Бях сигурен, че Софиянски ще спечели”, “Разочарован съм” са най-повтарящите се признания във вилаета на автобус 94.
“И аз, и приятелите ми не гласувахме. Непрекъснато се сблъскваме с проблеми, бюрокрация, лошо отношение. Ядосваме се от всички неуредици в държавата. Не виждаме шансове за себе си в България и аз лично не вярвам, че вече нещо може да се промени. Просто не виждам подходящ човек или партия”, казва студентка от УНСС. Неин колега-филолог задочно добавя, че “на България е нужен нов политически елит”. “Едно време бяхме най-лудите. Защо? Сега всичко си е по старому. Нека се стреснат”, е мнението на младок, изхранващ се от търговия с щепсели и отрова за хлебарки. Тези, които нямат барикадна памет и не се чувстват предадени, са локални в аргументите си: “Познавам тукашния кмет - Ненков. Ей го там, най-дебелия на плаката. Дето прилича на мутра. Никога няма да гласувам, като знам, че той ще отиде по-нагоре, в голямата община”.

Героите нямат кауза

Част от студентите, които са гласували, са свежи пълнолетници, поддали се на чара на гражданското “сефте” - “защо да не използвам едно от малкото права, които държавата ми е дала”. Нищо, че е на местни избори, и то във време, което вече не преживяваме като историческо. Немалко спестили своя вот млади избиратели твърдят, че при съдбовност на изборите и със същите кандидати биха застанали пред урните. Партийците от СДС едва ли могат да се гордеят с това, че двете им години във властта направиха така, че мотивът за гласуване да мутира от “вярвам им” в “те са по-малката злина”.
Студентите от окупационните стачки отдавна са завършили, на път да се дипломират сигурно са и фигурантите от антивиденовите шествия. “Не гласувах, защото този мач вече съм го гледал, защото Антоан Николов ми е по-неприятен от Велко Вълканов, защото няма алтернатива” - мнението е на млад мъж, който както много други добре помни нощта на Добревите сопи.
Държавниците прахосаха студентския кредит. Синият лидер неведнъж им обеща подмладяване на администрацията, възможности за реализация в България и т.н. Но стажантите на “Дондуков” 1, с които премиерът Костов си говори, премитането на администрацията в стила на Тагарински и трудоустрояването на няколко хиляди “заслужили” не е промяна на средата, не е създаване на условия, в които кадърните млади хора да се чувстват достойно, полезни и професионално предизвикани. “Аз съм асоцииран директор на банка в Лондон, никога няма да се върна, за да стана началник-отдел в Министерския съвет”, обобщи един от 700 000 българи, напуснали страната.

Спомените

за събитията, които доведоха СДС на власт, само вгорчават картината. На тогавашните мирни демонстрации студентите първи спечелиха доверието на улицата. Всъщност те бяха улицата дни наред. После сините лидери с пуловери и плетени ленти на главите се монтираха във фронт-линията на шествието, като по стар български обичай се опитаха да йерархизират протеста и да започнат да налагат условия. Новото в онази зима беше, че студентите не се изживяваха като политически субект, а като граждански фактор. Те обявиха, че предсрочните парламентарни избори няма да бъдат тяхната победа, а само началото на промяната, която искат. Преди преждевременния парламентарен вот най-радикалното искане на зрелостниците беше за операция “Чисти ръце”. Те настояваха настоящите депутати да подпишат декларация, че не са били, не са и няма да бъдат в отношения със силови застрахователни, охранителни фирми и икономически групировки, които нарушават закона”. Младите тогава декларираха, че едно от основните послания, оформило се в хода на протестите, е именно нуждата от морал в политиката. Тогава дори президентът Стоянов прие да бъде гарант на “законната и демократична политика в България, провеждана от некорумпирани и компетентни политици”. Уникалното в протестите през 1997 беше, че тийнейджърите дадоха заявка за по-добро бъдеще. Плакатите “Искаме да живеем в България -

Не ни гонете

“Омръзна ни да гледаме живота на другите”, “Не искаме да сме емигранти в собствената си страна”, “Искаме да живеем, не да преживяваме”, изместиха със сериозността си познатите класики на площадния фолклор. В правителствената “Програма 2001”, която студентите пък и авторите й едва ли препрочитат, сините са разсъждавали, че “един от главните проблеми на страната е, че държавата в условията на преход от тоталитарно към демократично общество не създаде условия за младите хора да намерят достойна реализация в страната...” Те са си записали като поръчение младите хора да се превърнат в постоянен участник в цялостния процес на реформата... Ето защо още през първата година ще извършим следното:... “ и започват да се точат обещанията за създаване на едни съвети, едни комитети, едни центрове, които да анализират проблемите и да предложат варианти за решаването им. Кога?
Преди две години бъдещи прависти, икономисти, политолози, журналисти поседяха в стола на президента, държавният глава им пя Imagine на Джон Ленън, а после изпроводи гостите си на студентския купон в клуб “Ялта”, където ди джей Ал Бож им пускаше музика, а просветният министър Веселин Методиев танцуваше. Играта с публиката вече не върви. Ако преди някого е трогвало да види отблизо масивния пръстен на Евгений или добре отгледания нокът на кутрето на Муравей, днес политическите и управленческите пасиви и на двамата министри не позволяват снизхождение.
Младите фенове имат нужда от нов отбор. Рейтингът на управляващите увяхна. Лошото е обаче, че те откраднаха вярата, че нещо може да се промени качествено, че един ден ще можем да избираме за мениджъри на държавата добронамерени професионалисти, които са чели книги, говорят езици и не са корумпирани.
Засега обаче няма други, които да привлекат младия вот. “Гергьовден” тепърва ще доказват, че са по-добрата партия, а не по-доброто шоу.
Вицепремиерът Бакърджиев обясни ниската избирателна активност на местните избори с това, че хората “отпрашвали от София с коли кой за гъби, кой на село”. “Всички гъби се ядат, някои - само веднъж” - това гласи стар мастилен надпис на една стена в студентско общежитие. Съвсем отвлечен от политическия момент, близък по-скоро до прозренията от лексиконите едно време, този графит може би скоро ще бъде преработен, пак в контекста на Бакърджиев. Примерно:
“Цялото доверие се печели. Губи се само веднъж.”


Четете неограничено с абонамент за Капитал!

Статиите от архива на Капитал са достъпни само за потребители с активен абонамент.

Абонирайте се

Възползвайте се от специалната ни оферта за пробен абонамент

2 лв. / седмица за 12 седмици Към офертата

Вижте абонаментните планове