Защо цените трябва да се определят единствено от свободния пазар
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Защо цените трябва да се определят единствено от свободния пазар

Защо цените трябва да се определят единствено от свободния пазар

2271 прочитания

Политическо управление, основано на неограничената демокрация, т.е. представителство, чието мнозинство може да приеме всякакъв закон, включително такива закони, които да гарантират запазване на мнозинството чрез конкретни мерки на правителството, насочени към конкретни групи избиратели, предполага формирането на натиск от страна на различни групи избиратели върху правителството и парламента. Различните групи са организирани около групов интерес, който не е нищо повече от колективен егоизъм (Виж Friedrich Hayek, “Law, Legislation and Liberty”, Volume III, 1979), чиито искания са насочени към властта. Това означава, че групата иска да използва правителствената възможност да принуждава други групи в обществото, чийто интерес (вероятно не така добре организиран) да бъде потърпевш.
Сред най-честите искания, насочени към властта, са тези за регулиране на цените. Някои от по-добре организираните групи, като тези на обединените в синдикат работници, са насочени към регулиране на цената на труда. Други също толкова добре организирани групи, като производителите на птиче месо например, изискват от държавата регулиране на цената на стоката, която те произвеждат, чрез налагането на вносни мита. Тези групи, борещи се за покачване на цената на това, което продават, обикновено изискват точно такава намеса от страна на държавата, която ще им осигури високи цени.
В същото време обаче повечето от същите тези групи (това важи в особено висока степен за профсъюзите) се борят за понижаване или поне непокачване на цените на стоките, които те купуват. Към добре организираните групи тогава се прибавят и не така добре организирани гласове и всички заедно започват да изискват от правителството намеса срещу покачването на определени цени, например на хранителните продукти.
Всъщност в условията на практически неограничена власт на мнозинството на държавата не е забранено да откликне на такива искания, макар те в своята същност да са противоположни. Важният въпрос е дали тя изобщо трябва да прави това.
Пазарните цени (доколкото изобщо може да има друг вид цени) в своята същност са носител на информация, която показва накъде трябва да бъдат насочени ресурсите в икономиката. Те са ориентир за всички участници на пазара, според който те осъзнават дали са били прави в миналото, когато са се захванали с конкретно нещо. Така в определен момент някои се оказват в губеща, а други в печеливша позиция. Губещите ще трябва да се адаптират към условията, за да оцелеят, а пък динамиката на пазарните отношения няма да позволи на никого да остане печеливш, ако не се адаптира постоянно към променящите се условия. Цените оказват безценна помощ в този процес на постоянна адаптация.
Въпреки че в отделни моменти отделни хора ще страдат от промяната на условията на пазара, в крайна сметка краткосрочният резултат от конкуренцията не може да бъде друг. По-важното е, че в процеса на конкуриране между отделните участници на пазара ще се открие по-високо ниво на качеството и по-ниско ниво на разходите. Така в последна сметка, въпреки че в отделни моменти ще има хора, чието положение да се влошава спрямо това на другите, тяхното положение ще е по-добро, отколкото е било преди. Ползата от конкуренцията като откривателски процес ще бъде полза за всеки член на обществото, дори за тези, чието положение за кратко или за дълго се влошава спрямо положението на другите.
За да функционира и ражда резултати конкуренцията, процесът на откриване, обаче е необходимо знанието да се предава чрез пазарните цени. Цените са тези, които ще покажат на кой пазар на каквo ниво на разходите може да се влезе. Така конкретното знание ще принуди конкретния участник на пазара да контролира по най-рационалния начин разходите си, ще го стимулира да прави нововъведения, за да придобие качествено или ценово предимство пред останалите.

Трябва ли тогава държавата да се намесва в определянето на цените

Оправданието за държавната намеса върху цените най-често се и ще се базира върху общосподеляни грешни, а често и безсмислени концепции за функционирането на обществото и икономиката като:
1. Политиката на доходите (частен случай на регулирането на цените) поддържа “социалната справедливост” (“социална справедливост” понякога се заменя със “социално равновесие” или “социален мир”).
2. Намесата в образуването на конкретни цени предотвратява “спекулата на търговците”.
3. Намесата в ценообразуването овладява инфлацията.
Важно е да се опровергаят тези три най-масови грешни схващания, оправдаващи държавното регулиране на цените, макар за някои от тях да се налага използването на не така популярни концепции от икономическата наука.
На първо място, вероятно винаги определени групи ще отправят искания за държавна намеса върху цените, които вълнуват членовете на групата. Винаги удовлетворението на едно такова искане ще носи ползи на едни и разходи на други. Именно затова нито едно такова искане не може да се счита за легитимно, тъй като няма принцип в свободното общество, който да задължава определени негови членове да понасят разходите на други. Всеки закон, който откликне на такива искания, ще противоречи поне на принципа на равно третиране от закона - един от фундаментите на свободното общество, както и една от границите на традиционно приетата справедливост, която толкова много е помогнала за изграждането на съвременната цивилизация. Нито едно искане към държавата за увеличаване на работна заплата, поддържане на минимална работна заплата или поддържане на долен праг на цените на дадени стоки не може да бъде защитено, без да се наруши този принцип. Така че “социалната справедливост”, ако бъде определена чрез целите, които се преследват в нейно име, не само е твърде далечна на традиционното схващане за справедливост, но е и в разрез с него.
Второ, знанието, което цените носят на участниците на пазара, е оценка на техния избор в миналото. Родили се от независещи от отделния участник обстоятелства, цените определят неговия избор като печеливш или губещ. Хората ще трябва да се адаптират според промените на пазара, за да се справят. “Спекулантите” (каквото и да означава това) са активни участници на пазара, които като всички участници помагат за бързото и гладко пренасяне на информацията, от която всички се нуждаят. Всяка намеса на държавата върху свободното формиране на цените ще означава изкривяване на информацията, която цените предават, за да може конкуренцията да функционира гладко и всеки член на обществото да се радва на нейните плодове. Изкривената информация вероятно ще попречи на процеса, в който постоянно се подобрява качеството и понижават разходите. В стремежа да се изгладят относителните неравенства в позициите на определени членове на обществото (нещо, което се възприема като един от основните атрибути на “социалната справедливост”) ще се пречи на всеки член на общество да подобрява своята позиция. Намесата на държавата върху цените ще означава вероятно краткосрочно решен проблем за едни (естествено на цената на краткосрочен проблем за други), но дългосрочно увеличаване на несигурността за всички, защото процесът на адаптация ще бъде спъван от държавната намеса.
На трето място, покачването на отделни цени не означава непременно инфлация. Инфлацията по своята природа е не само паричен феномен (виж Milton Freiedman, “Money Mischiefs: Episodes in Monetary History”,1992), но и паричен атрибут. Въпреки че повечето статистически агенции обозначават като инфлация среднопретегленото покачване на цените на група стоки, всъщност инфлацията в нейното оригинално значение има малко общо с това. Всъщност инфлацията е качество на парите, а не качество на цените. Тя е явление, при което обемът на парите в икономиката се променя спрямо обема на стоките и услугите, които се разменят срещу тях. Тогава естествената реакция на общото ценово равнище е да се повиши, когато парите растат по-бързо от стоките и услугите. Обаче промяната на отделни групи цени не означава непременно, че има покачване на общото ценово равнище. Това може да е просто промяна на относителните цени в икономиката - един от сигналите, които пазарът изпраща до участниците в него. Тогава работата на държавата е не да контролира определени цени, а да следи качеството на парите, върху чиято емисия тя има монопол, да не се променя (всъщност “работата” на държавата тук би следвало да се схваща в пасивен смисъл; всяка активна парична политика би променила качеството на парите).

Какво всъщност постига регулирането на цените

На първо място, регулирането на цените ограничава правото на разпореждане с частната собственост. Правото на частна собственост е неотменимо, както и правото на собственика да се разпорежда със собствеността си, включително да я продава или разменя при условия, определени от самия него. Сред условията на размяната е и цената на стоката, услугата или недвижимия имот. Регулирането на цената от държавата означава ограничаване на правото на разпореждане. Това означава и намеса в договорните отношения между индивидите, които в едно общество, основано на индивидуалните права и свободи, са доброволни. Няма общество в света, което да е достигнало висок просперитет без трайно зачитане на институцията на частната собственост и свободата на договаряне.
Важно е да се разбере, че хората стриктно отстояват това си право. Това означава, че желанието на правителството да определи дадена цена не означава, че засегнатите индивиди ще се съобразят с това желание. Ако това беше възможно, тогава от правителството се иска само да определи нулеви цени на основните стоки в потребителската кошница и така покупателната способност на хората ще се увеличи безкрайно. Но човешките индивиди страстно пазят правото си на собственост от посегателство. Резултат е, че всеки опит на държавата да регулира цените завършва или с масово неспазване на законите, т.е. черен пазар, или с масова конфискация.
На второ място, регулирането на цените най-често задълбочава проблемите, заради които правителството се намесва. Ако в даден момент предлагането на дадена стока е по-малко от търсенето или имаме дефицит, цената на пазара се вдига. Това може да е следствие от временна липса на налични запаси или на промяна в технологията на производството, която при равни други условия вдига цената. Но резултатът е, че търговецът/производителят е готов да предложи стоката на нова, по-висока цена. Ако правителството определи по-ниска цена, част от производителите няма да продават, като в средносрочен план ще се опитат да сменят дейността си с по-доходна. Тогава предлагането на пазара допълнително ще намалее, като предизвика още по-големи дефицити. В такъв случай започва да се развива и паралелен пазар с цени, различни от правителствените. Пример от българската ни действителност е регулирането на цените на олиото от правителството на Беров. Ако обаче цените се определят свободно, повишаването им е сигнал за предприемачите да увеличат предлагането. В кратки срокове (в зависимост от технологията) броят на играчите на съответния пазар се увеличава, като нараства и предлагането. Така, в търсене на печалба, предприемачите задоволяват търсенето, като цените спадат вследствие на конкуренцията. Подобна е логиката и при опитите на правителството да наложи цени, по-високи от пазарните.
Свободно определяните цени са необходими, за да се осъществи трансферът на знание в икономиката. Той прави възможен откривателския процес, наречен конкуренция, който подобрява благополучието на всеки член на обществото. В непрестанния процес на адаптиране благополучието на някои хора е в по-лошо състояние от това на други. Освен това се случват непрестанни промени в относителните позиции на хората. Някои хора губят в определени кратки или дълги периоди и единственият начин да не се случи това е други хора да се разделят със спечеленото. Затова такива групи на губещи или заплашени да станат губещи често оказват натиск върху правителството, като искат неговата принуда да бъде приложена спрямо други групи от обществото (най-често цялото останало общество). Техните искания често включват държавно регулиране на цените, като в отплата те предлагат избирателни гласове. Само че единствено нерационална икономическа политика би допуснала такива искания да бъдат удовлетворени. Тя би решила краткосрочен проблем за едни, но би лишила от дългосрочни шансове всички. Въпреки че в неограничената демокрация няма законова пречка политиката да откликва на такива желания, тя би нарушила основните принципи на свободното общество, ако го стори.

Политическо управление, основано на неограничената демокрация, т.е. представителство, чието мнозинство може да приеме всякакъв закон, включително такива закони, които да гарантират запазване на мнозинството чрез конкретни мерки на правителството, насочени към конкретни групи избиратели, предполага формирането на натиск от страна на различни групи избиратели върху правителството и парламента. Различните групи са организирани около групов интерес, който не е нищо повече от колективен егоизъм (Виж Friedrich Hayek, “Law, Legislation and Liberty”, Volume III, 1979), чиито искания са насочени към властта. Това означава, че групата иска да използва правителствената възможност да принуждава други групи в обществото, чийто интерес (вероятно не така добре организиран) да бъде потърпевш.
Сред най-честите искания, насочени към властта, са тези за регулиране на цените. Някои от по-добре организираните групи, като тези на обединените в синдикат работници, са насочени към регулиране на цената на труда. Други също толкова добре организирани групи, като производителите на птиче месо например, изискват от държавата регулиране на цената на стоката, която те произвеждат, чрез налагането на вносни мита. Тези групи, борещи се за покачване на цената на това, което продават, обикновено изискват точно такава намеса от страна на държавата, която ще им осигури високи цени.
В същото време обаче повечето от същите тези групи (това важи в особено висока степен за профсъюзите) се борят за понижаване или поне непокачване на цените на стоките, които те купуват. Към добре организираните групи тогава се прибавят и не така добре организирани гласове и всички заедно започват да изискват от правителството намеса срещу покачването на определени цени, например на хранителните продукти.
Всъщност в условията на практически неограничена власт на мнозинството на държавата не е забранено да откликне на такива искания, макар те в своята същност да са противоположни. Важният въпрос е дали тя изобщо трябва да прави това.
Пазарните цени (доколкото изобщо може да има друг вид цени) в своята същност са носител на информация, която показва накъде трябва да бъдат насочени ресурсите в икономиката. Те са ориентир за всички участници на пазара, според който те осъзнават дали са били прави в миналото, когато са се захванали с конкретно нещо. Така в определен момент някои се оказват в губеща, а други в печеливша позиция. Губещите ще трябва да се адаптират към условията, за да оцелеят, а пък динамиката на пазарните отношения няма да позволи на никого да остане печеливш, ако не се адаптира постоянно към променящите се условия. Цените оказват безценна помощ в този процес на постоянна адаптация.
Въпреки че в отделни моменти отделни хора ще страдат от промяната на условията на пазара, в крайна сметка краткосрочният резултат от конкуренцията не може да бъде друг. По-важното е, че в процеса на конкуриране между отделните участници на пазара ще се открие по-високо ниво на качеството и по-ниско ниво на разходите. Така в последна сметка, въпреки че в отделни моменти ще има хора, чието положение да се влошава спрямо това на другите, тяхното положение ще е по-добро, отколкото е било преди. Ползата от конкуренцията като откривателски процес ще бъде полза за всеки член на обществото, дори за тези, чието положение за кратко или за дълго се влошава спрямо положението на другите.
За да функционира и ражда резултати конкуренцията, процесът на откриване, обаче е необходимо знанието да се предава чрез пазарните цени. Цените са тези, които ще покажат на кой пазар на каквo ниво на разходите може да се влезе. Така конкретното знание ще принуди конкретния участник на пазара да контролира по най-рационалния начин разходите си, ще го стимулира да прави нововъведения, за да придобие качествено или ценово предимство пред останалите.

Трябва ли тогава държавата да се намесва в определянето на цените

Оправданието за държавната намеса върху цените най-често се и ще се базира върху общосподеляни грешни, а често и безсмислени концепции за функционирането на обществото и икономиката като:
1. Политиката на доходите (частен случай на регулирането на цените) поддържа “социалната справедливост” (“социална справедливост” понякога се заменя със “социално равновесие” или “социален мир”).
2. Намесата в образуването на конкретни цени предотвратява “спекулата на търговците”.
3. Намесата в ценообразуването овладява инфлацията.
Важно е да се опровергаят тези три най-масови грешни схващания, оправдаващи държавното регулиране на цените, макар за някои от тях да се налага използването на не така популярни концепции от икономическата наука.
На първо място, вероятно винаги определени групи ще отправят искания за държавна намеса върху цените, които вълнуват членовете на групата. Винаги удовлетворението на едно такова искане ще носи ползи на едни и разходи на други. Именно затова нито едно такова искане не може да се счита за легитимно, тъй като няма принцип в свободното общество, който да задължава определени негови членове да понасят разходите на други. Всеки закон, който откликне на такива искания, ще противоречи поне на принципа на равно третиране от закона - един от фундаментите на свободното общество, както и една от границите на традиционно приетата справедливост, която толкова много е помогнала за изграждането на съвременната цивилизация. Нито едно искане към държавата за увеличаване на работна заплата, поддържане на минимална работна заплата или поддържане на долен праг на цените на дадени стоки не може да бъде защитено, без да се наруши този принцип. Така че “социалната справедливост”, ако бъде определена чрез целите, които се преследват в нейно име, не само е твърде далечна на традиционното схващане за справедливост, но е и в разрез с него.
Второ, знанието, което цените носят на участниците на пазара, е оценка на техния избор в миналото. Родили се от независещи от отделния участник обстоятелства, цените определят неговия избор като печеливш или губещ. Хората ще трябва да се адаптират според промените на пазара, за да се справят. “Спекулантите” (каквото и да означава това) са активни участници на пазара, които като всички участници помагат за бързото и гладко пренасяне на информацията, от която всички се нуждаят. Всяка намеса на държавата върху свободното формиране на цените ще означава изкривяване на информацията, която цените предават, за да може конкуренцията да функционира гладко и всеки член на обществото да се радва на нейните плодове. Изкривената информация вероятно ще попречи на процеса, в който постоянно се подобрява качеството и понижават разходите. В стремежа да се изгладят относителните неравенства в позициите на определени членове на обществото (нещо, което се възприема като един от основните атрибути на “социалната справедливост”) ще се пречи на всеки член на общество да подобрява своята позиция. Намесата на държавата върху цените ще означава вероятно краткосрочно решен проблем за едни (естествено на цената на краткосрочен проблем за други), но дългосрочно увеличаване на несигурността за всички, защото процесът на адаптация ще бъде спъван от държавната намеса.
На трето място, покачването на отделни цени не означава непременно инфлация. Инфлацията по своята природа е не само паричен феномен (виж Milton Freiedman, “Money Mischiefs: Episodes in Monetary History”,1992), но и паричен атрибут. Въпреки че повечето статистически агенции обозначават като инфлация среднопретегленото покачване на цените на група стоки, всъщност инфлацията в нейното оригинално значение има малко общо с това. Всъщност инфлацията е качество на парите, а не качество на цените. Тя е явление, при което обемът на парите в икономиката се променя спрямо обема на стоките и услугите, които се разменят срещу тях. Тогава естествената реакция на общото ценово равнище е да се повиши, когато парите растат по-бързо от стоките и услугите. Обаче промяната на отделни групи цени не означава непременно, че има покачване на общото ценово равнище. Това може да е просто промяна на относителните цени в икономиката - един от сигналите, които пазарът изпраща до участниците в него. Тогава работата на държавата е не да контролира определени цени, а да следи качеството на парите, върху чиято емисия тя има монопол, да не се променя (всъщност “работата” на държавата тук би следвало да се схваща в пасивен смисъл; всяка активна парична политика би променила качеството на парите).

Какво всъщност постига регулирането на цените

На първо място, регулирането на цените ограничава правото на разпореждане с частната собственост. Правото на частна собственост е неотменимо, както и правото на собственика да се разпорежда със собствеността си, включително да я продава или разменя при условия, определени от самия него. Сред условията на размяната е и цената на стоката, услугата или недвижимия имот. Регулирането на цената от държавата означава ограничаване на правото на разпореждане. Това означава и намеса в договорните отношения между индивидите, които в едно общество, основано на индивидуалните права и свободи, са доброволни. Няма общество в света, което да е достигнало висок просперитет без трайно зачитане на институцията на частната собственост и свободата на договаряне.
Важно е да се разбере, че хората стриктно отстояват това си право. Това означава, че желанието на правителството да определи дадена цена не означава, че засегнатите индивиди ще се съобразят с това желание. Ако това беше възможно, тогава от правителството се иска само да определи нулеви цени на основните стоки в потребителската кошница и така покупателната способност на хората ще се увеличи безкрайно. Но човешките индивиди страстно пазят правото си на собственост от посегателство. Резултат е, че всеки опит на държавата да регулира цените завършва или с масово неспазване на законите, т.е. черен пазар, или с масова конфискация.
На второ място, регулирането на цените най-често задълбочава проблемите, заради които правителството се намесва. Ако в даден момент предлагането на дадена стока е по-малко от търсенето или имаме дефицит, цената на пазара се вдига. Това може да е следствие от временна липса на налични запаси или на промяна в технологията на производството, която при равни други условия вдига цената. Но резултатът е, че търговецът/производителят е готов да предложи стоката на нова, по-висока цена. Ако правителството определи по-ниска цена, част от производителите няма да продават, като в средносрочен план ще се опитат да сменят дейността си с по-доходна. Тогава предлагането на пазара допълнително ще намалее, като предизвика още по-големи дефицити. В такъв случай започва да се развива и паралелен пазар с цени, различни от правителствените. Пример от българската ни действителност е регулирането на цените на олиото от правителството на Беров. Ако обаче цените се определят свободно, повишаването им е сигнал за предприемачите да увеличат предлагането. В кратки срокове (в зависимост от технологията) броят на играчите на съответния пазар се увеличава, като нараства и предлагането. Така, в търсене на печалба, предприемачите задоволяват търсенето, като цените спадат вследствие на конкуренцията. Подобна е логиката и при опитите на правителството да наложи цени, по-високи от пазарните.
Свободно определяните цени са необходими, за да се осъществи трансферът на знание в икономиката. Той прави възможен откривателския процес, наречен конкуренция, който подобрява благополучието на всеки член на обществото. В непрестанния процес на адаптиране благополучието на някои хора е в по-лошо състояние от това на други. Освен това се случват непрестанни промени в относителните позиции на хората. Някои хора губят в определени кратки или дълги периоди и единственият начин да не се случи това е други хора да се разделят със спечеленото. Затова такива групи на губещи или заплашени да станат губещи често оказват натиск върху правителството, като искат неговата принуда да бъде приложена спрямо други групи от обществото (най-често цялото останало общество). Техните искания често включват държавно регулиране на цените, като в отплата те предлагат избирателни гласове. Само че единствено нерационална икономическа политика би допуснала такива искания да бъдат удовлетворени. Тя би решила краткосрочен проблем за едни, но би лишила от дългосрочни шансове всички. Въпреки че в неограничената демокрация няма законова пречка политиката да откликва на такива желания, тя би нарушила основните принципи на свободното общество, ако го стори.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK