Изби, забравени от боговете
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Изби, забравени от боговете

Изби, забравени от боговете

Разколът и държавната политика изтласкаха българската винена индустрия в периферията на световния пазар

1463 прочитания

Някой, в края на миналия век, явно е проклел българската винарска индустрия. Този “някой” е разпокъсал на милиони парчета цялата земеделска земя у нас, включително лозята, обявил е виното за промишлена стока, обложил го е с акциз, всял е разкол сред производителите му, и накрая здраво е оплел конците при разбиването на социалистическия винарски монопол. Този “някой” в момента наблюдава безучастно как това, което трябваше да е основен експортен сектор в икономиката на България, все по-сигурно се запътва към задния двор на световния пазар. Вместо да завоюва нови позиции в чужбина, българското вино явно скоро ще изпадне и от нишата, която заема сега -

Нишата на нелуксозните градински партита

Така твърдят повечето специалисти по продажбите на вина на чужди пазари. Тези констатации явно не са достатъчни, за да обърнат внимание на държавата и някои браншови организации върху необходимостта да предприемат някакви мерки. Лозята продължават да са пръснати между десетки хиляди собственици, притежанието на някои основни търговски марки е неясно, виното не само че има акциз, но се обсъжда покачването му, а стратегията за развитие на винопроизводството е в зародишен етап.
При целия хаос няма нищо чудно, че износът на вино намалява драстично през последните години. По данни на НСИ, ако за 1998 г. експортът на тази стока е бил 152 209 000 литра, то през 1999 г. е намалял на 101 850 500 литра, а за 2000 г. е 76 550 000 литра (100 литра са равни на 1 хектолитър). Въпреки повишаването на преференциалните квоти на България за внос на вино в евросъюза през последните години износът за там спада, по данни на Агенцията по лозата и виното, от 62 516 хил. литра за 1998 г. на 53 057 хил. литра през 1999 г. и на 41 213 хил. литра през 2000 г. За 2001 г. квотата за безмитен внос на български вина в ЕС е 68 180 хил. литра. През тази година по споразумението ни за членство в Асоциацията за свободна търговия в Централна Европа (ЦЕФТА) на българските износители са дадени и квоти за внос на 5 млн. литра вино в Унгария с мито 40% от базовото и на 8.5 млн. литра в Полша с 50% намаление на приложимото мито. Пак за 2001 г. по споразумението ни с Турция за свободна търговия България има квота за внос на 500 000 хил. литра вино с мито 50% от базовото.
По данни на НСИ за първото тримесечие на 2001 г. са изнесени едва 16 747 хил. литра вина, от които над една трета са наливни, и още 98 хил. литра пенливи.
Според зам.-шефа на Агенцията по лозата и виното Димитър Гайдарски най-изнасяни са вината от сортовете грозде шардоне, совиньон блан, мускат отонел, каберне совиньон и мерло, а основните пазари са ЕС (основно Германия, Великобритания, Холандия, Швеция, Дания, Белгия), Русия, страните от ОНД, Япония, САЩ, Канада. Топ 10 на страните, в които се продава българското вино, по информация от НСИ, анализирана от Българската стопанска камара за 2000 г., се оглавява от Германия, Англия и Полша, където се пласират съответно 24.86%, 17.74% и 13.29% от износа ни.
Основните причини за спада на износа според Димитър Гайдарски са непостоянното качество, липсата на контрол върху него, както и на маркетингова и рекламна стратегия, и появата на висококонкурентна продукция от така наречения нов свят - Австралия, Нова Зеландия, Чили, Аржентина, ЮАР.

Голямата бариера

пред българския износ на вино всъщност се вижда съвсем ясно от сравнението между тенденциите в бранша в световен мащаб и ситуацията у нас.
Ако основното движение на международната сцена е към окрупняване на производителите, то у нас индустрията е раздробена и роенето на нови, малки винарни и изби продължава. Играчите на външните пазари, които търпят развитие през последните години, като Аржентина и Нова Зеландия, имат по няколко конгломерата, които държат 75-80 на сто от цялото производство на вино. Докато у нас производителите са около 90.
Ако всички пазарни анализи на капацитетите в бранша показват дългосрочен тренд към ръст в продажбите на вината от класа premium и по-горните от него, с цени над пет и над 14 долара, то основният български износ е на евтини вина - от класа basic, които са под три долара. Ако същите тези анализи показват насоченост на търсенето към вина с по-ясно изразени плодови вкусове и аромати, то българското вино продължава да се прави с опити за доминиране в него на дъбовите аромати.
“Истината е, че България преживява много труден преходен период на раздържавяване на лозята, който доведе до правенето на вина от неузряло грозде с много ниско качество”, смята Васил Рашков, винен консултант в Лондон. “Българските производители се опитаха да покажат как се прави вино от некачествено, неузряло, несортирано, понякога дори загнило грозде. На помощ се извикаха почти всички технологични умения, нови дъбови бъчви, есенции и какво ли не. Евтините и винаги вкусни мерло и каберне отпреди 10 години са само мит в главите на днешните 40 и няколко годишни почитатели на виното. И макар и с утвърдена класа вина като “Сакар Мерло” и “Сухиндол Каберне” имат нужда от подкрепата на уникалните български сортове мелник и мавруд”, твърди Рашков.
Ако тенденцията на външните пазари е към налагане на определени марки, то голяма част от търговските марки на българските вина са с неясен статут. Което води и до невъзможност за навлизане на българското вино в по-високи ценови категории, изискващи постоянство в качеството. Ако препоръките на всички анализатори са за осигуряване на дългосрочни договори за покупка на грозде, то българските винзаводи всяка година изкупуват различни количества суровина с променливо качество. Като резултат повечето заводи продължават да произвеждат такова вино, за което са успели да купят грозде, без да държат сметка къде ще го реализират.
Според последния анализ на БСК за производството и продажбите на вина и алкохолни напитки към първото тримесечие на тази година както производството, така и продажбите непрекъснато намаляват, като при продажбите спадът е по-голям на международните пазари, а най-съществена е редукцията на износа на по-скъпи червени вина - с 13.5 млн. литра през 2000 г. спрямо 1999 г. И то, при положение че именно в тази ниша световният пазар търпи най-стабилен, голям и дългосрочен възход. Намалението на производството на вино през 2000 г. спрямо 1999 г. е с 30 на сто - тенденция, която се затвърждава и през първото тримесечие на тази година. От началото на януари до края на март през 2001 г. у нас са произведени 8230 хил. литра вино или 69.5% от количеството за същия период на 2000 г. И ако през април и май се забелязва ръст с 11.5% на производството спрямо същите месеци на миналата година, то това покачване идва от белите вина, докато при по-търсените на външните пазари качествени червени вина има спад с 48 на сто.
Показателно е, че според анализа на БСК по-малкият експорт през 2000 г. идва основно от бутилираните вина. Което влияе отрицателно на ефективността на предприятията, тъй като степента на преработка при тях е по-голяма, а средната им цена - по-висока. Намалението на изнесените бутилирани вина пък идва най-вече от червените вина.

Колапсът на заводите

при това развитие на пазара е съвсем закономерен. Според някои финансови анализи предприятията от бранша влошават финансовото си състояние непрекъснато и като цяло са приключили 1999 г. със загуба, а рентабилността на бранша е отрицателна. Задлъжнялостта на предприятията е много голяма и по-голямата част от тях към края на 1999 г. са декапитализирани. По данни на стопанската камара, ако за 1998 г. общият финансов резултат на предприятията, произвеждащи алкохолни напитки у нас, е 15.1 млн. лв. печалба, за 1999 г. той е 16.2 млн. лв. загуба. В същото време към края на 1998 г. краткотрайните задължения на предприятията представляват 56.22% от продажбите им, а в края на 1999 г. те вече са 71.81 на сто. Сумата на дългосрочните и краткосрочните задължения на фирмите от бранша към края на 1999 г. е 75 млн. лв., или с 22% по-голяма спрямо тази година по-рано, а според някои специалисти към края на 2000 г. е над 60 млн. лв. В същото време оценките на виното, залежаващо в избите на предприятията, варират от 80 до 150 млн. тона.
Заводите ревниво пазят финансовите си данни, но за вътрешните хора в бранша не е тайна нито, че “Гъмза - Сухиндол” има крупни задължения към доставчици на грозде, че за “Черноморско злато” - Поморие, се търси купувач, нито пък, че банките (за сектора - основно ЦКБ и “Хипоферайзенбанк”) все по-трудно кредитират винзаводи.
Цялата картина ясно показва, че наближава моментът, когато заводите ще бъдат дотолкова притиснати от задълженията си, свитите си продажби и намалялата рентабилност, че ще се стигне до

Неизбежно окрупняване

Колко време има обаче, докато секторът удари дъното, едва ли някой може да каже.
На същия извод навеждат и анализите на една от международните банки със силно аналитично звено в областта на земеделието. Според тях българската винена индустрия е в упадък, заводите имат ниска продуктивност и слаб контрол върху качеството на гроздето, малко инвестиции и им липсва подходящо оборудване и организация за производство на модерни типове вина. Освен това българските винзаводи имат ограничени финансови ресурси за разработка, утвърждаване и разнообразяване на марките си, поддръжка на стабилно качество на продукцията си и изграждане на силни дистрибуторски мрежи. Според същия анализ, за да постигне оптимални резултати, една българска винарна, целяща да се конкурира в пазара на вина с цени между пет и седем долара, би трябвало да има девет милиона литра годишно производство, годишни продажби за 24 млн. долара и средно потребление на грозде от 15 000 тона.
Дори и когато се случи дълго отлаганата консолидация на винопроизводителите обаче, не е ясно дали ще е решен друг основен проблем -

Разпокъсаността на земята

и лозята и липсата на реален пазар на земеделските масиви. Според шефа на директорския борд на Винарска изба “Пълдин” Димитър Томов винзаводът в Перущица се опитва да купи 2000 декара земя за засаждане на лозя, което обаче се оказва изключително трудно, защото собствениците на площите са стотици и трудно могат да бъдат открити. Към засаждане на нови лозови масиви се насочват голяма част от винопроизводителите. Със собствени лозя вече разполагат “Винпром Свищов”, “Ловико”, “Домейн Бойар”, “Винал” и др. За създаване на лозя през 2000 г. са дадени земи от държавния поземлен фонд за замяна 15 714 декара, за дългосрочно ползване под наем - 18 032 декара, и за дългосрочно ползване под аренда - 848 декара. Фондът е отпуснал и 360 000 лв. кредити за засаждане на лозя. Всички тези мерки обаче стават неефективни, ако не се уреди законово комасацията на земята. Защото при 150 000 хектара лозя по данни на Агенцията по лозата и виното, според Националната лозаро-винарска камара гроздо- и винопроизводителите са близо 23 000. Очевидно е именно тази фрагментация води до нестабилно качество на гроздето. Заради този фактор се стига и до ситуация като сегашната, в която 32% от лозовите масиви са на възраст над 30 години, а 40% от тях - между 20 и 30 години.
От Националната лозаро-винарска камара признават, че фрагментацията на площите стои и в основата на проблемите с разплащането между гроздопроизводители и винзаводи. Веригата е сравнително проста, но води до хронична конфронтация между двете страни. Освен че увеличават разходите си, преработващите предприятия са принудени да използват посредници при изкупуването на гроздето, за да стигнат до всички собственици но лозя. В същото време някои от посредниците се оказват нелоялни и не изплащат на лозарите преведените им от винзаводите суми. В резултат голяма част от гроздопроизводителите настояват за незабавно разплащане. Това пък притиска заводите, които по принцип предлагат разсрочено плащане за една година на десет вноски.
“Страничните ефекти на поземлената реформа доведоха до разрушаване на каналите за доставка на грозде в заводите и до липса на диалог между производителите”, смята Елисавета Захариева от департамента по агроикономика и маркетинг на храните в университета “Нюкасъл ъпон Тайн” в Лондон. Според нея друга причина за ниската конкурентност и намалелия износ на българското вино е, че приватизацията на винзаводите не донесе необходимите инвестиции, а само частично обновление на технологичното оборудване в тях.
Другият фундаментален проблем, който по мнението на повечето производители изигра съществена роля за свиването на българския износ на вино и продължава да няма решение, е неясното разделение на собствеността върху някои марки вино.

Хаосът с търговските марки

според специалистите се корени в разделянето през 1991 г. на ДСО “Винпром”. При това разделение тогавашните поделения на “Винпром” са обособени в самостоятелни юридически лица, предназначени за приватизация. При подготовката на разделителните протоколи обаче притежанието на търговските марки не е третирано. В резултат при изтичането на сроковете на регистрация на тези марки през 1992-1993 г. винзаводите започват да регистрират като свои марките на вината, които се произвеждат при тях. Проблемът идва от онези марки, които означават продукт, произвеждан от повече от едно предприятие. Такива са марките “София”, “Манастирска изба”, “Меча кръв”, “Сребърни звънчета”, “Старият град”, “Вечерен звън”, последните от които са предназначени основно за руския пазар. Впоследствие създаденото през 1992 г. Сдружение на производителите и търговците на вино и спиртни напитки регистрира тези марки като своя собственост, а през 2000 г. ги прехвърля на Националната лозаро-винарска камара. Понастоящем марките се ползват от членовете на камарата, като тя има правилник за използване само на търговската марка “София”, а правила и контрол за производство на останалите вина от съответните марки няма. До момента марките са ползвани безплатно, но от близо месец има решение на управителния съвет на камарата, според което за него ще се плаща. Според главния секретар на организацията Гергана Христова размерът на таксата засега не е уточнен, но ще е минимален и приходите от него ще отиват в специален фонд, който ще се разходва за контрол дали заводите спазват правилата за производство на марките. Друга идея е камарата да обяви на търг марките, които притежава, за да се реши проблемът с нерегламентираното им използване.
Сходен е проблемът с търговските марки на българското вино за външните пазари. “Винимпекс” има регистрирани общо 40 марки в чужбина, от които повечето са в скандинавските страни, Полша, Чехия, Словакия, Беларус. Според източници от дружеството обаче то има проблеми с марките на българските вина в доста страни, ако изключим скандинавските, тъй като някои марки са регистрирани там от други фирми. В същото време дъщерните дружества на “Винимпекс” в Полша и Германия са в процедура по несъстоятелност, а това в Англия е обявено във фалит. Според източници от Министерството на икономиката процедурата за раздържавяване на дружеството ще стартира съвсем скоро, макар че евентуалната цена ще е доста по-ниска от постигнатата цена от близо три милиона долара при предишния опит за продажба, когато за купувач беше избрано РМД, близко до “Домейн Бойар”.
Хубавото в случая с “Винимпекс” е, че след като дружествата му в чужбина са в несъстоятелност, няма как бившият монополист да се продава на парче. Защото разпарчетосването на цялата останала винарска и лозарска индустрия у нас вече даде плачевните си резултати. Чието поправяне ще отнеме явно още доста години.

Най-големите български износители

Комисията за защита на конкуренцията започва разследване за действията на винзаводите по време на изкупната кампания, съобщиха оттам в понеделник. Комисията на Николай Павлов образува служебно производство по собствено решение, а повод са съобщенията в медиите за ниски изкупни цени на гроздето.
Разследването ще върви в две посоки, обясни пред “Капитал” член на комисията. Едната ще е за наличие на картелно споразумение между винзаводите за цените на суровината им, а другата - дали това е довело до изкупуване на грозде под себестойността му. “Имаме информация, че различни заводи в различни части на страната изкупуват грозде при едни и същи цени, което най-малкото навежда на съмнения”, аргументира решението на КЗК неин член.
Разследването на комисията ще продължи около три месеца. Евентуалните санкции за винзаводите при доказване на картел са между 5000 и 300 000 лв. и между 1000 и 5000 лв. за шефовете им.

Потреблението на вино на вътрешния пазар спада от 1999 до 2001 г., ако се съди по данните за постъпления в бюджета от акцизи. За 1999 г. те са били 8.101 млн. лв., а за 2000 г. са 7.658 млн. лв. Ако през 1999 г. продажбите на бутилирано вино у нас са били 27.003 млн. литра, то за
2000 г. те са 25.572 млн. литра. Информацията за приходи от акциз до края на юли тази година сочи, че тенденцията продължава. Най-рязък е спадът в приходите през първите четири месеца на годината спрямо този период на 2000 г. Стабилизиране има през май, а за юни и юли тази година акцизът, внесен за продажба на вино, вече е по-висок спрямо този през миналата. Традиционно обаче количествата вино, изпивани от населението, са много по-големи през зимата, така че ако няма драстичен скок на продажбите през ноември и декември, потреблението на бутилирано вино у нас за тази година ще е под 25 млн. литра. Което ще намали и потреблението на глава от населението под количеството за 2000 г. - 3.2 литра. Цифрите за приход от акцизи показват и че вносното вино почти не играе роля на вътрешния пазар. За 2000 г. от общо 7.658 млн. лв. акциз само 68 000 са платени за вносно вино.


  • Да се създаде единна маркетингова и рекламна стратегия и специален фонд за популяризиране на България като винарска страна
  • Да се премахнат изискванията за определяне на конкретен производствен микрорайон или масив за произхода на качествено вино.
  • Да се ограничат влиянието и правата на Националната-лозаро винарска камара
  • Да се премахне или намали до символична стойност ставката на акциза върху виното
  • Да отпадне изискването бутилките с вино да се облепват с акцизен бандерол
  • Да се премахне лицензионния режим за търговия с вино
  • Да се ускори комасацията на земеделската земя
  • Да се реорганизират научните и преподавателски звена в земеделието


Някой, в края на миналия век, явно е проклел българската винарска индустрия. Този “някой” е разпокъсал на милиони парчета цялата земеделска земя у нас, включително лозята, обявил е виното за промишлена стока, обложил го е с акциз, всял е разкол сред производителите му, и накрая здраво е оплел конците при разбиването на социалистическия винарски монопол. Този “някой” в момента наблюдава безучастно как това, което трябваше да е основен експортен сектор в икономиката на България, все по-сигурно се запътва към задния двор на световния пазар. Вместо да завоюва нови позиции в чужбина, българското вино явно скоро ще изпадне и от нишата, която заема сега -

Нишата на нелуксозните градински партита

Така твърдят повечето специалисти по продажбите на вина на чужди пазари. Тези констатации явно не са достатъчни, за да обърнат внимание на държавата и някои браншови организации върху необходимостта да предприемат някакви мерки. Лозята продължават да са пръснати между десетки хиляди собственици, притежанието на някои основни търговски марки е неясно, виното не само че има акциз, но се обсъжда покачването му, а стратегията за развитие на винопроизводството е в зародишен етап.
При целия хаос няма нищо чудно, че износът на вино намалява драстично през последните години. По данни на НСИ, ако за 1998 г. експортът на тази стока е бил 152 209 000 литра, то през 1999 г. е намалял на 101 850 500 литра, а за 2000 г. е 76 550 000 литра (100 литра са равни на 1 хектолитър). Въпреки повишаването на преференциалните квоти на България за внос на вино в евросъюза през последните години износът за там спада, по данни на Агенцията по лозата и виното, от 62 516 хил. литра за 1998 г. на 53 057 хил. литра през 1999 г. и на 41 213 хил. литра през 2000 г. За 2001 г. квотата за безмитен внос на български вина в ЕС е 68 180 хил. литра. През тази година по споразумението ни за членство в Асоциацията за свободна търговия в Централна Европа (ЦЕФТА) на българските износители са дадени и квоти за внос на 5 млн. литра вино в Унгария с мито 40% от базовото и на 8.5 млн. литра в Полша с 50% намаление на приложимото мито. Пак за 2001 г. по споразумението ни с Турция за свободна търговия България има квота за внос на 500 000 хил. литра вино с мито 50% от базовото.
По данни на НСИ за първото тримесечие на 2001 г. са изнесени едва 16 747 хил. литра вина, от които над една трета са наливни, и още 98 хил. литра пенливи.
Според зам.-шефа на Агенцията по лозата и виното Димитър Гайдарски най-изнасяни са вината от сортовете грозде шардоне, совиньон блан, мускат отонел, каберне совиньон и мерло, а основните пазари са ЕС (основно Германия, Великобритания, Холандия, Швеция, Дания, Белгия), Русия, страните от ОНД, Япония, САЩ, Канада. Топ 10 на страните, в които се продава българското вино, по информация от НСИ, анализирана от Българската стопанска камара за 2000 г., се оглавява от Германия, Англия и Полша, където се пласират съответно 24.86%, 17.74% и 13.29% от износа ни.
Основните причини за спада на износа според Димитър Гайдарски са непостоянното качество, липсата на контрол върху него, както и на маркетингова и рекламна стратегия, и появата на висококонкурентна продукция от така наречения нов свят - Австралия, Нова Зеландия, Чили, Аржентина, ЮАР.

Голямата бариера

пред българския износ на вино всъщност се вижда съвсем ясно от сравнението между тенденциите в бранша в световен мащаб и ситуацията у нас.
Ако основното движение на международната сцена е към окрупняване на производителите, то у нас индустрията е раздробена и роенето на нови, малки винарни и изби продължава. Играчите на външните пазари, които търпят развитие през последните години, като Аржентина и Нова Зеландия, имат по няколко конгломерата, които държат 75-80 на сто от цялото производство на вино. Докато у нас производителите са около 90.
Ако всички пазарни анализи на капацитетите в бранша показват дългосрочен тренд към ръст в продажбите на вината от класа premium и по-горните от него, с цени над пет и над 14 долара, то основният български износ е на евтини вина - от класа basic, които са под три долара. Ако същите тези анализи показват насоченост на търсенето към вина с по-ясно изразени плодови вкусове и аромати, то българското вино продължава да се прави с опити за доминиране в него на дъбовите аромати.
“Истината е, че България преживява много труден преходен период на раздържавяване на лозята, който доведе до правенето на вина от неузряло грозде с много ниско качество”, смята Васил Рашков, винен консултант в Лондон. “Българските производители се опитаха да покажат как се прави вино от некачествено, неузряло, несортирано, понякога дори загнило грозде. На помощ се извикаха почти всички технологични умения, нови дъбови бъчви, есенции и какво ли не. Евтините и винаги вкусни мерло и каберне отпреди 10 години са само мит в главите на днешните 40 и няколко годишни почитатели на виното. И макар и с утвърдена класа вина като “Сакар Мерло” и “Сухиндол Каберне” имат нужда от подкрепата на уникалните български сортове мелник и мавруд”, твърди Рашков.
Ако тенденцията на външните пазари е към налагане на определени марки, то голяма част от търговските марки на българските вина са с неясен статут. Което води и до невъзможност за навлизане на българското вино в по-високи ценови категории, изискващи постоянство в качеството. Ако препоръките на всички анализатори са за осигуряване на дългосрочни договори за покупка на грозде, то българските винзаводи всяка година изкупуват различни количества суровина с променливо качество. Като резултат повечето заводи продължават да произвеждат такова вино, за което са успели да купят грозде, без да държат сметка къде ще го реализират.
Според последния анализ на БСК за производството и продажбите на вина и алкохолни напитки към първото тримесечие на тази година както производството, така и продажбите непрекъснато намаляват, като при продажбите спадът е по-голям на международните пазари, а най-съществена е редукцията на износа на по-скъпи червени вина - с 13.5 млн. литра през 2000 г. спрямо 1999 г. И то, при положение че именно в тази ниша световният пазар търпи най-стабилен, голям и дългосрочен възход. Намалението на производството на вино през 2000 г. спрямо 1999 г. е с 30 на сто - тенденция, която се затвърждава и през първото тримесечие на тази година. От началото на януари до края на март през 2001 г. у нас са произведени 8230 хил. литра вино или 69.5% от количеството за същия период на 2000 г. И ако през април и май се забелязва ръст с 11.5% на производството спрямо същите месеци на миналата година, то това покачване идва от белите вина, докато при по-търсените на външните пазари качествени червени вина има спад с 48 на сто.
Показателно е, че според анализа на БСК по-малкият експорт през 2000 г. идва основно от бутилираните вина. Което влияе отрицателно на ефективността на предприятията, тъй като степента на преработка при тях е по-голяма, а средната им цена - по-висока. Намалението на изнесените бутилирани вина пък идва най-вече от червените вина.

Колапсът на заводите

при това развитие на пазара е съвсем закономерен. Според някои финансови анализи предприятията от бранша влошават финансовото си състояние непрекъснато и като цяло са приключили 1999 г. със загуба, а рентабилността на бранша е отрицателна. Задлъжнялостта на предприятията е много голяма и по-голямата част от тях към края на 1999 г. са декапитализирани. По данни на стопанската камара, ако за 1998 г. общият финансов резултат на предприятията, произвеждащи алкохолни напитки у нас, е 15.1 млн. лв. печалба, за 1999 г. той е 16.2 млн. лв. загуба. В същото време към края на 1998 г. краткотрайните задължения на предприятията представляват 56.22% от продажбите им, а в края на 1999 г. те вече са 71.81 на сто. Сумата на дългосрочните и краткосрочните задължения на фирмите от бранша към края на 1999 г. е 75 млн. лв., или с 22% по-голяма спрямо тази година по-рано, а според някои специалисти към края на 2000 г. е над 60 млн. лв. В същото време оценките на виното, залежаващо в избите на предприятията, варират от 80 до 150 млн. тона.
Заводите ревниво пазят финансовите си данни, но за вътрешните хора в бранша не е тайна нито, че “Гъмза - Сухиндол” има крупни задължения към доставчици на грозде, че за “Черноморско злато” - Поморие, се търси купувач, нито пък, че банките (за сектора - основно ЦКБ и “Хипоферайзенбанк”) все по-трудно кредитират винзаводи.
Цялата картина ясно показва, че наближава моментът, когато заводите ще бъдат дотолкова притиснати от задълженията си, свитите си продажби и намалялата рентабилност, че ще се стигне до

Неизбежно окрупняване

Колко време има обаче, докато секторът удари дъното, едва ли някой може да каже.
На същия извод навеждат и анализите на една от международните банки със силно аналитично звено в областта на земеделието. Според тях българската винена индустрия е в упадък, заводите имат ниска продуктивност и слаб контрол върху качеството на гроздето, малко инвестиции и им липсва подходящо оборудване и организация за производство на модерни типове вина. Освен това българските винзаводи имат ограничени финансови ресурси за разработка, утвърждаване и разнообразяване на марките си, поддръжка на стабилно качество на продукцията си и изграждане на силни дистрибуторски мрежи. Според същия анализ, за да постигне оптимални резултати, една българска винарна, целяща да се конкурира в пазара на вина с цени между пет и седем долара, би трябвало да има девет милиона литра годишно производство, годишни продажби за 24 млн. долара и средно потребление на грозде от 15 000 тона.
Дори и когато се случи дълго отлаганата консолидация на винопроизводителите обаче, не е ясно дали ще е решен друг основен проблем -

Разпокъсаността на земята

и лозята и липсата на реален пазар на земеделските масиви. Според шефа на директорския борд на Винарска изба “Пълдин” Димитър Томов винзаводът в Перущица се опитва да купи 2000 декара земя за засаждане на лозя, което обаче се оказва изключително трудно, защото собствениците на площите са стотици и трудно могат да бъдат открити. Към засаждане на нови лозови масиви се насочват голяма част от винопроизводителите. Със собствени лозя вече разполагат “Винпром Свищов”, “Ловико”, “Домейн Бойар”, “Винал” и др. За създаване на лозя през 2000 г. са дадени земи от държавния поземлен фонд за замяна 15 714 декара, за дългосрочно ползване под наем - 18 032 декара, и за дългосрочно ползване под аренда - 848 декара. Фондът е отпуснал и 360 000 лв. кредити за засаждане на лозя. Всички тези мерки обаче стават неефективни, ако не се уреди законово комасацията на земята. Защото при 150 000 хектара лозя по данни на Агенцията по лозата и виното, според Националната лозаро-винарска камара гроздо- и винопроизводителите са близо 23 000. Очевидно е именно тази фрагментация води до нестабилно качество на гроздето. Заради този фактор се стига и до ситуация като сегашната, в която 32% от лозовите масиви са на възраст над 30 години, а 40% от тях - между 20 и 30 години.
От Националната лозаро-винарска камара признават, че фрагментацията на площите стои и в основата на проблемите с разплащането между гроздопроизводители и винзаводи. Веригата е сравнително проста, но води до хронична конфронтация между двете страни. Освен че увеличават разходите си, преработващите предприятия са принудени да използват посредници при изкупуването на гроздето, за да стигнат до всички собственици но лозя. В същото време някои от посредниците се оказват нелоялни и не изплащат на лозарите преведените им от винзаводите суми. В резултат голяма част от гроздопроизводителите настояват за незабавно разплащане. Това пък притиска заводите, които по принцип предлагат разсрочено плащане за една година на десет вноски.
“Страничните ефекти на поземлената реформа доведоха до разрушаване на каналите за доставка на грозде в заводите и до липса на диалог между производителите”, смята Елисавета Захариева от департамента по агроикономика и маркетинг на храните в университета “Нюкасъл ъпон Тайн” в Лондон. Според нея друга причина за ниската конкурентност и намалелия износ на българското вино е, че приватизацията на винзаводите не донесе необходимите инвестиции, а само частично обновление на технологичното оборудване в тях.
Другият фундаментален проблем, който по мнението на повечето производители изигра съществена роля за свиването на българския износ на вино и продължава да няма решение, е неясното разделение на собствеността върху някои марки вино.

Хаосът с търговските марки

според специалистите се корени в разделянето през 1991 г. на ДСО “Винпром”. При това разделение тогавашните поделения на “Винпром” са обособени в самостоятелни юридически лица, предназначени за приватизация. При подготовката на разделителните протоколи обаче притежанието на търговските марки не е третирано. В резултат при изтичането на сроковете на регистрация на тези марки през 1992-1993 г. винзаводите започват да регистрират като свои марките на вината, които се произвеждат при тях. Проблемът идва от онези марки, които означават продукт, произвеждан от повече от едно предприятие. Такива са марките “София”, “Манастирска изба”, “Меча кръв”, “Сребърни звънчета”, “Старият град”, “Вечерен звън”, последните от които са предназначени основно за руския пазар. Впоследствие създаденото през 1992 г. Сдружение на производителите и търговците на вино и спиртни напитки регистрира тези марки като своя собственост, а през 2000 г. ги прехвърля на Националната лозаро-винарска камара. Понастоящем марките се ползват от членовете на камарата, като тя има правилник за използване само на търговската марка “София”, а правила и контрол за производство на останалите вина от съответните марки няма. До момента марките са ползвани безплатно, но от близо месец има решение на управителния съвет на камарата, според което за него ще се плаща. Според главния секретар на организацията Гергана Христова размерът на таксата засега не е уточнен, но ще е минимален и приходите от него ще отиват в специален фонд, който ще се разходва за контрол дали заводите спазват правилата за производство на марките. Друга идея е камарата да обяви на търг марките, които притежава, за да се реши проблемът с нерегламентираното им използване.
Сходен е проблемът с търговските марки на българското вино за външните пазари. “Винимпекс” има регистрирани общо 40 марки в чужбина, от които повечето са в скандинавските страни, Полша, Чехия, Словакия, Беларус. Според източници от дружеството обаче то има проблеми с марките на българските вина в доста страни, ако изключим скандинавските, тъй като някои марки са регистрирани там от други фирми. В същото време дъщерните дружества на “Винимпекс” в Полша и Германия са в процедура по несъстоятелност, а това в Англия е обявено във фалит. Според източници от Министерството на икономиката процедурата за раздържавяване на дружеството ще стартира съвсем скоро, макар че евентуалната цена ще е доста по-ниска от постигнатата цена от близо три милиона долара при предишния опит за продажба, когато за купувач беше избрано РМД, близко до “Домейн Бойар”.
Хубавото в случая с “Винимпекс” е, че след като дружествата му в чужбина са в несъстоятелност, няма как бившият монополист да се продава на парче. Защото разпарчетосването на цялата останала винарска и лозарска индустрия у нас вече даде плачевните си резултати. Чието поправяне ще отнеме явно още доста години.

Най-големите български износители


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK