По-ранното пенсиониране изправи генералите срещу НДСВ

УВО 2002:

Колко генерали са нужни за управлението на армия от калибъра на българската? Ако попитате бившия главнокомандващ ген. Добри Джуров, който винаги е мечтал да стане маршал и да командва войска от поне 250000 щика, отговорът ще е трицифрено число. Ако потърсите мнението на назначения с протекцията на експрезидента Желю Желев бивш началник на генщаба ген. Цветан Тотомиров, отговорът вероятно ще клони към 60. Ако попитате сегашния шеф на ГЩ ген. Михо Михов, със сигурност ще чуете тирада за “честта на пагона” и няма да разберете нищо конкретно. А ако говорите с шефа на военно-историческия музей о.з. полк. Петко Йотов, просто ще научите как в периода на най-високата си боеспособност армията ни се е командвала от 24-годишния началник на генщаба Рачо Петров и как 13 генерали са ръководили 900-хилядна войска в навечерието на Балканската война.
За жалост тази философия изглежда все още е леко чужда на армейското ръководство. Ръководството на генщаба шумно въстана срещу предложението на управляващите пенсионната възраст за висшите офицери да бъде смъкната с три години. Казано с други думи, окопалият се висш генералитет поведе ожесточена битка за собственото си добруване и оцеляване.
Въпреки че според План 2004 българската армия трябва да стане 45 хиляди души, в момента в нея служат 47 офицери на генералски длъжности. Намаляването на пенсионната възраст с три години обаче автоматично ще изпрати в запас още 16 генерали. Парадоксалното в случая е, че за последните пет години числеността на най-висшия команден състав е намаляла съвсем незначително. През 1997 г., когато Михо Михов зае мястото на своя предшественик Цветан Тотомиров, войската се води 104 хиляди души, на практика е 90-хилядна и се ръководи от 58 генерали, тоест само с 11 повече от сега. Както изглежда, съкращаването на поделенията и бройките за младши офицери се прави с доста по-бързи темпове, отколкото преструктурирането на висшите командни структури.
Въпросното разминаване във визията на цивилни и военни беше и причината за десанта на ген. Михо Михов и неговия мозъчен тръст при президента миналия вторник, където конфликтът около пенсионната възраст на генерали и полковници придоби видими измерения. Там шефът на Генщаба се скара с председателя на парламентарната комисия по външна политика и сигурност Станимир Илчев, който твърдо застанал зад намерението генерали и полковници да отиват в резерва три години по-рано. Михов се конфронтира и с военния министър Николай Свинаров, който също застана зад позицията как офицерите и генералите трябва да излизат в запас след 20 години стаж.
“Очаквах малко повече чуваемост от парламентарното мнозинство сега, когато предстои второто четене на Закона за отбраната и въоръжените сили”, обяви Първанов два дни по-късно. “Но този закон не би трябвало да поставя изисквания, по-големи, отколкото залегналите в План 2004. Имам предвид, разбира се, и постановката относно пенсионирането, намаляването на възрастта за пенсионирането на част от висшето командване, на полковниците и генералите”, добави президентът, но се въздържа да използва думата “вето” и предпочете да говори как вярва в зрелостта и мъдростта на генералите и полковниците.
След тази не много възторжена подкрепа на Георги Първанов за каузата на генералитета управляващото мнозинство направи миниатюрен компромис - смъкна пенсионната възраст с три години, но за сметка на това разпоредбата влиза в сила не веднага, а от юли.
В случая всички действия и реакции на ген. Михо Михов трябва да бъдат пречупени през призмата на предстоящото му освобождаване от шефския пост в Генщаба. Както изглежда, в момента той е загрижен доста повече за своя имидж сред офицерството и бъдещата си политическа кариера, отколкото за реформата във въоръжените сили преди срещата на натовските държави в Прага, където трябва да се вземе решението за евентуалното бъдещо разширяване на пакта. На Михов не му се иска лично да изпрати на трудовата борса своите колеги-генерали, тъй като съвсем скоро самият той ще се окаже извън системата. В този смисъл евентуалното отлагане на въпросното решение за момент, когато шефът на генщаба ще е друг, е добре дошло за усмихнатия авиационен генерал. Забавянето обаче би се изтълкувало от натовските аналитици като липса на желание за реформи.
В разразилия се скандал ген. Михов не се поколеба да използва нееднократно прилаганата от него стратегия да се оплаква на лично на президента през главата на военния министър. При Петър Стоянов въпросната схема работеше, тъй като държавният глава глава зорко бдеше за утвърждаването на своя имидж, особено във военните среди. С Георги Първанов обаче ситуацията е доста по-сложна и деликатна. От първия ден след избирането си досега той е принуден постоянно да доказва, че е скъсал с антинатовската философия на своята партия. Едно негово евентуално вето по промените в Закона за отбраната и въоръжените сили ще бъде изключително негативен сигнал. През погледа на западните политици подобно действие ще носи две послания: първо - потвърждение на опасението, че БСП само на думи е за приемане в НАТО, и второ - ще затвърди впечатлението, че военните само имитират реформи. Първанов не би могъл да си позволи подобен политически ход точно когато дебатите около кандидатурата на България за Северноатлантическия пакт се намират в критичната си точка. Затова и за момента държавният глава предпочита да остави нещата в рамките на стандартната реторика и да не заплашва с евентуално вето.
Скандалът с по-ранното пенсиониране изкара на преден план и още един проблем, назован съвсем между другото от шефа на ГЩ - поколенческият сблъсък в армията. Дори и в момента офицерството страда от мегаломанията, заложена по времето на Добри-Джуровото командване на въоръжените сили. На всички е ясно, че в армията има твърде много полковници и генерали. Те обаче заемат всички висши командни длъжности и нямат намерение да ги освободят доброволно. Това лишава от перспектива по-младите офицери, включително и онези, които са завършили западни военни академии. Неслучайно висшите представители на натовските армии всеки път питат къде са обучаваните от тях кадри, щом не са в армията. А въпросните офицери просто не са успели да се преборят с далеч по-обиграните в апаратни игри висши военни от старата генерация. Проблемът е, че сега точно тези полковници и генерали преценяват кой да си отиде и кой да остане. Едва ли може да се очаква, че някой от тях би съкратил сам себе си. В този смисъл ропотът на ген. Михов, че се освобождават близо 260 души, изнесли на гърба си армейската реформа, на практика носи съвсем конкретно послание: “Не можете просто така да уволнявате хората, които ви свършиха мръсната работа”.
Както изглежда обаче, пращането на армейския елит в запас е едно от онези “болезнени решения”, за чиято необходимост намекна генсекът на НАТО Джордж Робъртсън при последното си посещение у нас.


Четете неограничено с абонамент за Капитал!

Статиите от архива на Капитал са достъпни само за потребители с активен абонамент.

Абонирайте се

Възползвайте се от специалната ни оферта за пробен абонамент

1 лв. / седмица за 12 седмици Към офертата

Вижте абонаментните планове
Все още няма коментари
Нов коментар