Светът след войната в Ирак
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Светът след войната в Ирак

Светът след войната в Ирак

1222 прочитания

На 7 април в редакцията на в. „Капитал“ се проведе среща разговор на тема „Светът след войната. Ще има ли нов международен ред и какво е мястото на България в него?“ В разговора участваха Огнян Минчев - политолог, Андрей Бунджулов - социолог, Ивайло Дичев - културолог, Тодор Тагарев от Центъра за изследване на националната сигурност и отбрана към БАН, Владимир Филипов - координатор на България към Пакта за стабилност, Владимир Кисьов - бивш преговарящ от страна на България с Европейския съюз, и Александър Кьосев - културолог. Както и представителите на „Капитал“ - Станка Тошева и Илин Станев.

СТАНКА ТОШЕВА:

Идеята за Клуб „Капитал“ е на толкова години, колкото е в. „Капитал“ - десет, като през 2003 г. имаме символичен юбилей. Както е нашата традиция, това не е дебат, чиято цел е различните мнения да се обединят зад една обща теза в края да дискусията. По-важното за нас е разговорът да бъде съдържателен.

ИЛИН СТАНЕВ: Въпросът е защо говорим за нов международен ред, след като, след края на студената война, е имало много опити за формулиране на нещо подобно. В България такова усещане имаше и след войната в Косово. Сега все повече се налага тезата, че войната в Ирак е манифестация на нов тип политика, породена от нов тип заплахи, които неизбежно ще преформулират международната политика.

Някои могат да кажат, че за разлика от Европа американците едва сега са разбрали каква заплаха е тероризмът. Така или иначе войната с терора започна преди две години. Към това трябва да се прибавят непреставащите граждански войни, които неизбежно ще произвеждат още тероризъм. Напредъкът на технологиите в близко бъдеще може да ни изправи пред много по-големи зап­лахи, пред които кибер войните ще бъдат само романтичен спомен от научната фантастика. Третият момент в мозайката е очевидното желание на САЩ да се възползват от статуса си на хиперсила, което вече внася съвсем нов дневен ред в света. Някои могат да кажат, че за разлика от Европа американците едва сега са разбрали каква заплаха е тероризмът. Така или иначе войната с терора започна преди две години. Към това трябва да се прибавят непреставащите граждански войни, които неизбежно ще произвеждат още тероризъм. Напредъкът на технологиите в близко бъдеще може да ни изправи пред много по-големи зап­лахи, пред които кибер войните ще бъдат само романтичен спомен от научната фантастика. Третият момент в мозайката е очевидното желание на САЩ да се възползват от статуса си на хиперсила, което вече внася съвсем нов дневен ред в света. Разбира се, всички ние едва ли можем да отговорим на въпроса как точно ще изглежда новият световен ред, всички наши разсъждения по-скоро целят да организират параметрите, около които той ще се гради, за да се опитаме да намерим мястото на България в него. Оттук следват няколко важни въпроса.
Първо - дали наистина ще се стигне до замразяване на трансатлантическите отношения? Ще има ли някакъв нов тип глобален сблъсък или по-скоро глобално противоборство? За България конкретно това означава как ще изглежда НАТО, когато ние най-накрая влезем в пакта през 2004 г. Вторият въпрос е ще стане ли Европейският съюз суперсила или ираксата криза ще се превърне в поредния пропаднал опит за еманципация от САЩ? И трето, как изобщо ще се води глобалната политика. Бих си позволил да цитирам Робърт Кейгън, който преди година попита: къде ще живеем - в света на европейците, в който всеобщите ценности се налагат от международните институции, или в света на американците, в който силата, патриотизмът, суверенитетът и военната мощ поддържат мира.

ВЛАДИМИР ФИЛИПОВ:

Въпросът, който виси във въздуха, е какво ще стане с ООН след иракската война? Едва ли някой около тази маса има съмнение как ще свърши тази война и кой ще победи. Може малко да варираме във времевите рамки.

Въпросът, който отчетливо вече застава, е какво става с ООН след това като една световна организация с отговорност за опазването на международния мир и сигурност? В случая се мисли за следвоенното уреждане на Ирак - администриране, управление и т.н. Ще си позволя да изкажа една провокативна теза, която не ми прилича на функцията на дипломат, но пък все ми се струва, че е по-близка до това, което може да се нарече здрав разум. Ще се администрира ли Ирак с нарочна резолюция на ООН? Ако такава резолюция бъде постигната, тогава проблем няма - т.нар. международна общност ще си поеме ангажиментите и всичко ще тръгне нормално. Но съществува реалният шанс да не се стигне до такава резолюция, особено ако отново, както преди да започне войната, започнат да надделяват егоистичните интереси на някои страни. И тогава мога да кажа следното: ако не се приеме такава резолюция от ООН, толкова по-зле за ООН!
Войната в Косово започна без нарочна резолюция, но ООН успя да се адаптира, а впоследствие навакса. От способността на ООН да направи това сега ще зависи може би и неговата съдба. Аз смятам, че ако организацията не се окаже на нивото на тези събития, лека-полека ще трябва да се мисли за нещо друго. Не ме притеснява да го кажа - нещо подобно се е случило и с Обществото на народите. Другият въпрос, който също много отчетливо се налага, е въпросът какво става с НАТО и въобще с трансатлантическите отношения, около които, особено преди началото и в първите дни на войната, витаеха прогнози за смърт или край.
Позволявам си да припомня някои факти около това що е то трансатлантическата връзка, защото от тях могат да се направят изводи за бъдещето. Общо взето съвременна Европа със своя стандарт и ниво на демокрация беше създадена с американска помощ - военна, разузнавателна и икономическа. Заради това да се мисли оттук нататък, че Европа в бъдеще може да се гради на антиамериканска основа, на мен ми се струва вятър работа. А пък ако някоя от тези страни не желае, в което аз силно се съмнявам, да приеме това, както и при ООН - толкова по-зле за нея! Но не смятам, че ще се стигне дотам. С една дума, аз смятам, че НАТО ще служи като еманация на трансатлантическата връзка. Вероятно ще настъпи адаптиране, осъвременяване на НАТО, тъй като пактът много малко се е променил от 1989 г. насам. Приканването да отговори на новите заплахи този път ще бъде приложено и участието на новите страни членки, чието приемане точно преди този конфликт може би беше шанс, само ще означава свеж полъх за алианса. Къде стои България в тази схема? Аз мисля, че обективно България си постла добре! Буквално всеки изминат ден доказва, че позицията ни е правилна. Въпросът е да не проявим способността си, която неведнъж сме демонстрирали, да съсипем това, което имаме или по някакъв начин сме получили. Неизбежна е аналогията с косовската криза. Аз смятам, че българската външна политика еволюира като стил. Защото, ако при Косово нашата позиция ферментира горе-долу малко преди да свършат военните действия, в дадения случай България влезе във фазата на военните действия с готова позиция, което ú даде възможност да договаря в по-благоприятна среда по-нататъшните си стъпки. Наблюдаваме една тенденция, която е хубава - позицията ни да се превръща все повече от реактивна, мотаеща се след събитията, в активна и изпреварваща.

ВЛАДИМИР КИСЬОВ:

Най-оптималният вариант би бил да има нова резолюция на ООН за следвоенното устройство на Ирак. От своя страна липсата на такава резолюция, която да дава възможност за ефективно управление в Ирак, ще докаже още веднъж, че ООН не функционира ефективно.

Колкото до трансатлантическите връзки, в тях може да има някакво охладняване, но всичко в света е икономика! Икономиките на държавите, членки на ЕС, и особено на някои от тях са така свързани със САЩ, че е абсурд да има прекъсване на връзките. Подобно е и положението с НАТО. Европа не е готова и няма да бъде скоро готова със собствено НАТО даже и в елемента борба с кризи във всякакъв вид независимо от това дали те са военни или друг вид кризи, дали са борба с тероризма и т.н. Ако се погледне на приноса на ЕС в НАТО и като икономически, и като военен потенциал, става ясно, че най-малко европейските държави са заинтересувани от дестабилизиране на НАТО като система за сигурност. Говорим за еволюция в НАТО, защото създаването в реагирането и управлението на кризи би трябвало да има оптимизация на действията. Тази оптимизация на действията обаче минава и през общата политика в областта на външните отношения и сигурността на ЕС, която е свързана изключително много със сантимент в европейските държави - отношението към суверенитета е все още много силно изразено. Не можем да очакваме една ефективна система за действия и противодействия на всякакъв вид кризи, ако не се отиде към общностен метод в областта на правосъдието и вътрешните работи, което да осигури и да гарантира една ефективна обща външна и политика за сигурност. Скоро не може да има такова нещо и идеята за ЕС като суперсила или явен глобален конкурент на САЩ е празна. Но колкото по-късно Европа се изгражда като някакъв конкурент, толкова повече ще губи сила. В това е голямата дилема.
Мисля, че Косово е пример на поведение, в който правим опит за първи път да се произнасяме от гледна точка на собствен национален интерес. Случаят с Ирак е същият - да вземеш някаква позиция, в която не става въпрос за постконфликтни дивиденти, а става въпрос за това действително да имаш някаква ориентация в контекста и на новия световен ред, и на бъдещия интерес на страната. След кризата България ще получи достатъчно и в политически, и в икономически план от тази си позиция, макар и не толкова ясно изразена, както при другите постсоциалистически държави. Те имат по-ясна подкрепа за антитерористичната коалиция, артикулирана поне по-ясно!

ИВАЙЛО ДИЧЕВ:

В момента съществува ясен конфликт между Америка и Англия за това каква да бъде ролята на ООН. Блеър се опитва с всички сили да убеди Буш да даде някаква значителна роля на ООН в този конфликт. Конфликтът тече и в самата американска администрация - на едната страна седят външно министерство и Колин Пауъл, а на другата страна е позиция на Ръмсфелд - твърдост, сила и поврага международната общност. Много ми е странно, че българската десница не прави тази разлика и застава безрезервно на позиция „Ръмсфелд - Шарон“. Това е политическо самоубийство. Светът се промени, стана непредсказуем, волунтаристки. Позицията на преждеговорившите за ООН звучи ницшеански: „Това, което се клати, най-добре е да бъде бутнато!“ ООН не работи, дайте да го унищожим! И на негово място какво? Не чух нито едно американско предложение за нови световни институции. Просто политическа целесъобразност, така ли? ООН поне на два пъти в историята свърши работа - корейската война и първата война в Залива през 1991, когато вече се появи надеждата, че след студената война най-после ще можем да имаме едно сътрудничество на големите играчи поне от северното полукълбо, които да регулират някакви международноправни рамки. Формулата проработи и по време на Афганистан. И днес Вашингтон бута онова, което се клати - ООН. Ясно е, че войната ще бъде спечелена, но не е ясно дали ще бъде спечелен мирът. Шест­дневна война през 1967 г. създава 36 години проблеми на Израел с окупираните територии. Дали Америка е толкова силна, дали може вече да мине без световно обществено мнение, без арабския свят, без своите съюзници? САЩ е военна хиперсила, но тя не е икономически сравнима с Европейския комплекс. Оказаха се скромни и нейните дипломатически способности. Дали няма някакво разминаване вътре в самата Америка между огромната военна мощ и, от друга страна - гигантско задлъжняване? Никой не знае колко ще струва реконструкцията, доларът пада, борсите се срутиха. Какво ще стане, ако Китай изтегли своите 9 на сто инвестиции в американски ценни книжа и ги обърне в евро (през 60-те години Дьо Гол обърна френските долари в злато в знак на протест срещу виетнамската война).

Не искам да влизам в ценностен дебат, по който няма да се разберем. Кой би повярвал, че САЩ ще похарчат половин трилион долара, за да установят демокрация в една далечна страна? Има много политически интерпретации на ставащото. САЩ очакват, че, удряйки Багдад, като къщичка от карти ще нападат, ще се срутят всички други околни режими, възприемани като недемократични. Ето ви един цитат от Буш (26 февруари): „Един освободен Ирак ще покаже как свободата може да промени целия регион, който е от толкова голямо значение за света, и да даде надежда на милиони хора по света. За другите народи от региона един нов режим в Ирак ще послужи като внушителен и впечатляващ пример за свобода.“ Ирак се превръща в плацдарм на експанзия, в който Америка слага крак. Ударът е насочен, от една страна, срещу Иран, който просто е посочен в т.нар. ос на злото (бог знае какво ще стане, ако решат утре да нападнат и него...), но има една по-невидима цел - Саудитска Арабия. Тя има 25% от петролните резерви на света, а 14 от 19-те терористи от 11 септември бяха саудитци. Режим, който екзекутира всяка седмица по двама-трима души за „престъпления“ от типа на хомосексуализъм, проповядване на християнство, изневяра. Една хипотеза: Ирак се поставя под американска окупация, излиза от ОПЕК, цените на петрола спадат и бива разклатена саудитската династия. Бжежински го беше предвидил в „Голямата шахматна дъска“ - американските „жизнени интереси“ се пренасят в района на нефта. Но нефтът не е основната цел на тази война. Той носи 28 милиарда годишно, което значи, че дори целият нефт да се изпомпва и да се носи в Америка, за да се изплати войната, трябват примерно 10 години. Ами има и по-добри инвестиции. Класическият колониализъм вече отдавна е невъзможен по чисто прагматични съображения.
Целта е и политическа. Първо, вътрешно всяка нация се солидаризира около лидера си и не случайно Буш подхвана тази история два месеца преди изборите и около финансовите скандали, в които бяха замесени хора, близки до Белия дом. Във външнополитически план това е знак за всички правителства по света (Северна Корея, Иран, Сирия, Йемен...) - или слушате, или бомби. Светът се латиноамериканизира, доктрината Мънроу от ХIХ век за жизнените интереси се разпространява по цялата планета - всеки режим по света може да бъде сменен във всеки един момент по решение на американската администрация. Тази война е удар по всички елити по света (вкл. българските), принуждава ги да вървят против общественото мнение. Какво по-лесно в тази ситуация да си купуваш едни плаващи коалиции? Не Белгия, а САЩ искат да се отърват от НАТО, защото институционалната му рамка почна да тежи на основния спонсор на организацията. Коалиция от желаещи без уставни принципи излиза по-евтино и действа по-бързо. Войната сплашва европейските лидери - целта е да се спре проектът за изграждане на една политическа Европа. Ето защо съпротивляват се неговите адепти (Франция, Германия), подкрепят го либералните му противници (Англия, Холандия). Резултатът: ЕС ще се разпадне на различни кръгове (това е против интереса на една бедна страна като България), чуваме вече идеи за задълбочаване на европейския отбранителен проект по линията Франция - Германия - Белгия - Гърция (къде отива тогава НАТО? За какво ядохме жабето?).

ВЛАДИМИР ФИЛИПОВ:

Само едно разграничаване искам да направя. Аз лично не съм против ООН, просто казах, че трябва да еволюира. В този си вид не може да функционира. Това са две различни неща.

АЛЕКСАНДЪР КЬОСЕВ:

Ще преместя логиката, която чухме, в друга област, за да проличи нейната странност, да не кажа абсурдност. Ако това, което господата Филипов и Кисьов казаха, е вярно, в България трябва да бъде въведено военно положение по следната причина - българската съдебна система не работи, всички знаят това, българската съдебна система се е разпукала по шевовете, включително главният прокурор не си върши задълженията, между институциите има война, но това достатъчно основание ли е тази система, понеже е лоша и не работи, да бъде отменена със сила и по някакъв начин в България да се въведе военно положение и действащите закони да не работят?

Въпросът е как да бъде променена ООН или системата на международните отношения и защо се променят постфактум? Тоест можеше ли да си представим стартиране на един бавен и мирен процес на реформиране на международното право и на реформиране на международните организации? В скоби казано, този процес тече години наред, а можем да си представим и друго - ако Ал Гор беше спечелил изборите и ако администрацията на Ал Гор дефинираше ситуацията и задаваше дневния ред на света, нещата вероятно нямаше да изглеждат чак толкова ужасни, дори след 11 септември. Аз не съм пацифист, не съм антиамериканист, държа да го кажа това, защото с тези неща се спекулира. Аз съм противник на войната и противник на тази политика. Това няма нищо общо с американския народ.
Връщам се към това, че ако една друга администрация - администрацията на демократите, беше на власт, вероятно международната ситуация и нейните проб­леми щяха да бъдат дефинирани по друг начин, щеше да се действа по друг начин, в резултат на което евентуално нямаше да се стигне до тази ситуация, до която се стигна в момента. Сега всички противници на войната са принудени да казват изречението: какво щеше да стане, ако… Наличните факти са тези, че ООН ще трябва наистина да се реформира, в това няма никакво съмнение, но ще трябва да се реформира от позицията на силата. Но сега аз съм принуден да направя това в обстоятелствата на превантивен удар, който промени реалността, и хората трябва да се съобразяват с наличните факти. Оттук нататък има едно много важно разграничение - или ние говорим на езика на интересите и стратегиите, пресмятанията за световната сигурност и нейните опасности, нейните заплахи, нейните възможни дисбаланси, кризи и т.н. - това е единият език, а другият език е езикът на ценностите. В настоящата дискусия двата езика се смесват по непростим начин.
От една страна, се говори непрекъснато какво България ще извлече, дали е на правилната страна, дали в случая сме нап­равили, каквото трябва - да, хубаво. Ако говорим на този език, който е ценностно неутрален и в този смисъл е циничен, тогава, разбира се, че когато застанем на страната на силните, които реформират света със сила, е по-добре. Обаче досега историята е доказала, че световният ред никога не се базира на баланси на сили. Всичките илюзии на ХIХ в. за европейския концерт, за баланса на силите, които доведоха до огромни две войни, се базираха на тази идея, че световният ред се базира на някакъв вид баланс на силите. Истината е друга - световният ред винаги се базира, той се легитимира чрез някакви ценностни основания.

ВЛАДИМИР ФИЛИПОВ:

Мен малко ме притесни тази дискусия заради това, че започна лепене на етикети. Въпросът е, че идва време, в което се натрупва една критична маса от режими, които имат, да кажем, достъп и възможност за производство на оръжие за масово поразяване. Има и даже възможност терористични групи да получат достъпа до същото, особено когато те се намират в някаква връзка. Северна Корея е другият режим, който отказва да играе по правилата. Според мен датата 11 септември ферментира занижената толерантност вече към този тип режими, може би и заради това, което беше споменато, че в някакъв смисъл преди те са били толерирани - както Саудитска Арабия, така и някои други, може би като наследство от времената на студената война.

ОГНЯН МИНЧЕВ:

Аз искам да започна оттам, откъдето завърши А. Кьосев, с обратната теза - всяка досега съществуваща в човешката история система от международни отношения е претендирала да се базира върху ценностни основания и нито една система на международни отношения не се е базирала върху ценностни основания. Някои от тях са се базирали върху баланс на силите, други от тях са се базирали на монопол на силата, но нито една система на международни отношения досега не се е базирала реално върху ценностни основания. Има вътрешно противоречие в едната идеологическа теза - не можеш днес да плачеш за ООН, при положение че вчера си казвал и си пропагандирал „края на националната държава“, края на „лошия национализъм“ в „добрия глобален свят“ и т.н. Тези приказки ги слушаме десет години, включително по повод и на Косово, за което европейската левица не протестира, напротив - пряко участва в организацията и провеждането на войната. Същите хора днес плачат за ООН. Ами като дезинтегрираш националната държава, дезинтегрираш базата, върху която съществува организация като ООН. ООН е организация, която се базира върху диалог между суверенитети. Не можеш да се противопоставиш пълноценно и морално на война, която води Джордж Буш понастоящем, при положение че не си се противопоставил на война, която води предишният американски президент Бил Клинтън заедно с Герхард Шрьодер и Йошка Фишер. Tогава идеологията, която легитимира тази война, беше лява - човешките права. Сега спрямо кампанията в Ирак идеологията е дясна и, изглежда, това е големият морален проблем на пацифистите и левите интелектуалци.

С две думи - моралистичният и легитимисткият дискурси на разглеждане на иракската криза според мен са непълноценни в този дебат. Спомнете си колко пъти налагаха двете суперсили вето върху една или друга проекторезолюция в ООН по време на студената война? Тогава защо не се говореше за безпомощност на ООН? Тя и тогава беше безпомощна, без да има основание да се говори, че е безполезна. Има десетки, стотици резолюции на ООН, включително и на Съвета за сигурност, не само на oбщото събрание, които никога не са били опредметявани поради простата причина, че силата в международните отношения не е позволила те да бъдат осъществени на практика - било американска сила, било съветска сила, било някаква друга сила. Затова по-ефективно би било да тръгнем с друг подход, за да стигнем до ООН, а да не започваме с ООН и с международното право, защото по този начин идеологизираме и захвърляме дебата в сфера от кухи фрази.
Първо, трансатлантическите взаимоотношения и тяхната криза - трансатлантическите взаимоотношения винаги са били доминирани също така от силата. Да оставим студената война настрана, когато нещата са пределно ясни. Винаги решенията, които са се вземали във Вашингтон, особено в областта на сигурността, но и в областта на политическите отношения като цяло, са доминирали трансатлантическите решения. Съвсем различно е положението, когато става дума за търговски дебати. Там никога Вашингтон „не удря по масата“, въпреки че също има преобладаващо въздействие върху Световната търговска организация, но това е съвършено друг дебат, там има съвършено други позиции. Когато става дума за сигурност, тук вече силата наистина решава и от 1990 г. насам Вашингтон е този, който казва какво става, а другите с малка или по-голяма отстъпка се адаптират и се съгласяват с това.
Какво е различното спрямо това, което се случва в последните месеци? Различното е, че общо взето беше спазвано едно приличие, една стилистика - приличието и стилистиката на съобразяване с ритуалите на егалитарно партньорство, колективно обсъждане и приемане на решения и т.н. Проблемът днес е, че доминиращата част от сегашната американска администрация (по-точно „кръга Ръмсфелд“) скъса с тази стилистика и се опита едностранно да налага решения, без да се съобразява с приличието и установените норми - ритуали на трансатлантическия дебат. Този кръг твърди, че вече е толкова драматична разликата в степента на военната сила, която се конт­ролира от двете страни на Атлантическия океан, толкова е несравним приносът на Европа и Америка към общата отбрана, толкова е непоносима безотговорността на Европа да неглижира своите и общите проблеми на атлантическата отбрана, че това драматично разминаване повече не може да се прикрива с изкуствена любезност и протокол. Разбира се, отказът от стилистиката и от ритуалите на трансатлантическите отношения беше до голяма степен причинен и от трагедията на 11 септември, радикализирала американската политика, и от идеологическата определеност на администрацията на Буш. Да не забравяме, че това е първата консервативна администрация, в която има пряко и изключително силно въздействие религиозната десница. А религиозната десница в САЩ отдавна привижда сатаната в Европейския съюз. Другата страна на нещата е, че, използвайки ситуацията на тази нарастваща арогантност от страна на Вашингтон, в Европа също се правеха редица тънки сметки. Не е случаен фактът, че в Париж и в Берлин точно сега решиха да се противопоставят на американския унилатерализъм, сякаш от 1990-1991 г. насам важните решения в областта на сигурността не са взимани едностранно от Вашингтон. Сякаш, когато се провалиха същите тези Париж, Берлин и Лондон в Босна, не беше Вашингтон този, който изработи Дейтънското споразумение пак като едностранно решение. Сякаш, че за Косово не беше взето решението във Вашингтон, ами някъде в Залцбург или в Брюксел. Просто Париж и Берлин прецениха, че сега е удобна ситуацията да се създаде прецедент на еманципация на Европа от САЩ във важната сфера на сигурността и на граничните на сигурността политически решения. Дали това е добро или лошо аз няма да коментирам сега. Аз също съм привърженик на европейското обединение, на способността на Европа да взема интегрирани политически решения, но ми се струва, че това желание е до голяма степен утопично на този етап. Това се прояви отчетливо в реакцията на останалите европейски страни извън тройката Франция-Германия-Белгия. „Втората редица“ европейски страни използваха ситуацията на свой ред да се противопоставят на френския и германския унилатерализъм във вземането на решения, което показва, че Европа като политическа общност не е зряла в степента, в която бихме искали, за да взема наистина интегрирани федерални решения. Това, между впрочем, не е изненада. Европа не можеше да взема такива решения и по време на югославската криза, заради това се върна Америка в бивша Югославия. Защото бившите „велики сили“ на Европа - и Германия, и Франция, и Великобритания, доста безсрамно играеха своята собствена национална игра в югославската криза, като по този начин я задълбочиха.
Същевременно обаче съм напълно съгласен с тезата, че въп­реки днешната ситуация абсолютно е немислимо да се очаква, че в перспектива трансатлантическите отношения ще продължат да се влошават и ще доведат до скъсване на трансатлантическата връзка. Това би било съвършено безотговорно от гледна точка на европейските интереси, а и от гледна точка на американските интереси. Вече споменах, че механизмите на обединение на Европа едва ли са дос­тигнали до тази степен на политическа зрелост, при която можем да имаме интегрирана Европа без присъствието на Америка в уравнението на европейската сигурност и на европейския политически интегритет. Оттук бих искал накратко да дефинирам позицията на България, която според мен е идентична с позицията на всички посткомунистически страни. За нас двата приоритета - трансатлантическата връзка, тоест членството в НАТО и добрата форма на НАТО, и членството в ЕС, добрата форма и развитието на ЕС са еднакво важни поради простата причина, че ако един от тези приоритети отпадне, вторият приоритет ще се модифицира неузнаваемо. Ако ние опрем дотам да тръгнем в геополитическите лабиринти на една разпадаща се на „велики сили“ Европа, за да защитаваме своите интереси, пази боже от това наистина възраждане на ХIХ век! А на мен ми се струва, че засега основната гаранция срещу подобно възраждане на Европа на великите сили е трансатлантическата връзка и присъс­твието на Америка в уравнението на европейската сигурност и на европейския политически интегритет.

АНДРЕЙ БУНДЖУЛОВ:

Иракският конфликт не е някакво абсолютно начало, а е по-скоро продължение на един процес, който трябва да отговори на въпроса как ще се господства в съвременния свят, как ще се упражнява легитимно сила в един свят, в който двуполюсното противопоставяне се е разпаднало?

Първата война в Залива се движеше все още в рамките на ОOН и на разбирането, че ООН поддържа и колективните системи на сигурност, поддържа този ред и че перспективата е в усъвършенстването тъкмо на тези механизми и процедури. По-нататък започна да се говори за хуманитарна интервенция, като под хуманитарна се имаше предвид спасяване от глад и от масови социални проблеми, спасяване от етническо прочистване. Втората ключова дата наистина се оказа 11 септември. Но тя се оказа такава не защото някой е имал план как да проектира новите системи на сигурност и как да решава проблема с легитимния начин на употреба на сила, а затова, че изигра ролята на отключващ пункт на едно друго, коренно различно от досегашните виждане. Започна да става съвършено ясно, че обективният факт на обезсилване на старите методи, подходи на определяне, на налагане на сила, трябва да бъде използван, за да оправдае една нова стратегия на защита на националните интереси на една свръхсила - победител в студената война. Зад „войната срещу световния тероризъм“, която не може да се води в полето и с модерните представи за ненакърнимост на националния суверенитет на националните държави, прозират други залози.
Очевидно някакъв съвършено нов подход трябва да се прилага, за да може да се противопоставяме на един фактор, който не е национално положен и който заплашва в една или друга степен световната сигурност. Но какъв да бъде той? Едната линия на консолидация се очертава. Тя е, че ролята на световна държава, на световен консолидиращ фактор ще изпълнява една хиперсила. Интересно е да си зададем хипотетичния въпрос: а какво ще стане след залеза на тази сила, защото някога този залез ще настъпи? Единият модел е този - ражда се някаква наддържавна инстанция, която обаче е най-силната държава. Тя създава коалиции, води войни, налага този ред и т.н. Другата линия е сложният и, трябва да кажа, най-проблематичен, най-труден, най-крехък път и това е пътят на създаването на балансирана, универсална, колективно поддържана система на световна сигурност. Ако сериозно се замислим върху този въп­рос, ще видим, че ООН има бъдеще, ако се трансформира тъкмо в тази посока. Тогава едни нейни елементи ще се запазят и усилят, други коренно ще се променят. Общата посока и принцип на промяната е усилването на баланса на представителството, усилването на възможностите да се представят по-малките и по-бедните страни и региони. И ако това е вярно, възниква следващият въпрос: на какво равнище и как да се балансират тези сили - на национално, на регионално и на глобално равнище?
Другата възможност е, разбира се, да кажем: о, това не ни трябва вече, тази световна организация изигра своята роля, ще създаваме по-големи или по-малки системи на сигурност, които ще ни решават проблемите. Те помежду си ще се противопоставят за налагане в световен мащаб. Целият въпрос според мен на близките десетилетия ще бъде въп­росът за това кой е онзи цент­рален политически субект, който ще се изгражда. Но тук има вече факт и фактор и той се нарича Европейски съюз. Между другото, от това как този фактор ще се консолидира ще зависи в решаваща степен и бъдещото, бъдещият модел на световна сигурност.

ТОДОР ТАГАРЕВ: Моето изказване ще прозвучи доста прагматично. Ясно е, че има нови предизвикателства към сигурността. Някои от тях може да не са толкова нови, но излизат на качествено ново равнище. Например, ако трябва да се справяме с терористите, които притежават оръжие за масово поразяване, това вече е качествено ново предизвикателство.

България има нужда да съз­дава и поддържа способности, за да неутрализира тези предизвикателства, рискове и заплахи. България няма да посреща тези рискове сама. Това мисля, че е изключено и всички го разбират. Тя може да ги посреща в рамките на НАТО, отчасти в рамките на ЕС, може би в рамките на някаква коалиция или хлабав съюз на желаещите. Но, както вече разбрахме, не е достатъчно България или която и да било страна да бъде част от коалиция на желаещите, важно е тя да бъде част от коалиция на можещите. И тук моето изказване ще продължи с това може ли България да допринася с нещо в разрешаването на такъв тип конфликти? От много време говорим за рота, говорим за допълнителни десетки милиони левове, десетки милиони долари. Къде отиват тези долари, за какво са тези пари изобщо не е ясно. Ротата все още си е тук и ако до 2-3 дни не замине, почти можем да считаме, че България няма да бъде част от военната операция. Може да бъде част от една следваща операция за поддържане на мира, но не и част от военната операция. Докато Украйна, която нито се стреми пряко към НАТО, нито се стреми пряко към Европейския съюз, вече е изпратила батальон там.
За тези хора, които трябва да мислят в държавата дали България има или няма способност да се справи с новите предизвикателства, добрата новина е, че няма значение дали тези способности ще бъдат развивани в рамките на НАТО или в рамките на Европейския съюз, или в рамките на някаква коалиция. Важно е да се знае, че тези заплахи вече са по-размити по характер, нямаме ясно отграничени военни заплахи, ясни заплахи от гледна точка на организирана престъпност и тероризъм. В същото време се размива и границата между отговорите към тези заплахи. Вече не трябва да говорим за военни способности, а трябва да говорим за способности на националния сектор за сигурност, трябва да говорим за много по-тясна интеграция между организациите в сектора за сигурност вътре в България и специализация на отделните органи. На нас тепърва ни предстои много сериозен дебат, много сериозен национален дебат за трансформацията на сектора за сигурност и от гледна точка на този дебат това какво точно и как ще се развива ООН мисля, че няма отношение. По първия конкретен въпрос, какво ще стане с НАТО, аз мисля, че пактът ще се адаптира и след войната в Ирак тази адаптацията на НАТО ще бъде ускорена така, че НАТО да остане релевантен, но НАТО ще остане като важна международна организация и България ще бъде неин, надявам се, достоен член.
По другия конкретен въпрос - ще стане ли ЕС суперсила, само ще припомня, че с решението от Хелзинки от 1999 г. съюзът се стреми към изграждане на възможности за провеждане на операция с контингент около 50-60 хиляди души. Не е ясно кога точно ЕС ще достигне тези способности, но тази цел може да бъде сравнена със сегашната операция в Ирак, която ангажира около 250-300 хиляди военнослужещи, тоест четири-пет пъти повече. С което подкрепям тезата на г-н Кисьов. Все пак трябва да се има предвид, че възможностите на ЕС и на НАТО могат да се допълват, и то по един много добър начин, без да се говори за някакво „разпределение на труда“ по принцип, примерно НАТО провежда въоръжените военните операции, ЕС поддържа сигурността на границите, борбата с организираната престъпност, оказва и се занимава с икономическото въздействие и т.н. От това България като член на тези две организации и като страна, която трябва да се грижи за своята собствена сигурност, само може да спечели.

АЛЕКСАНДЪР КЬОСЕВ:

Първо, студената война беше идеологически конфликт - конфликт на ценностите. Разбира се, това беше конфликт и на сили, които не биха се консолидирали по този начин, ако нямаше някакви общи ценности, превърнати в институции. Какво се случи с тези ценности е друг въпрос и аз съм последният защитник на комунизма. Само искам да кажа, че, от една страна, имаше една демократична визия, а от друга страна, имаше една сталинистка визия. Силата в колективния, в социалния смисъл на думата, тя не е биологическа, физическа величина, а тя винаги е една, така да се каже, социална величина, тоест вътре в нея има вече морално основание. Няма сила без морално основание.

Говоря в този смисъл, че игрите на сили в международен план са игри на сложни колективни субекти, които имат и дипломатическо, и военно изражение естествено. Само че международната ситуация от Просвещението насам винаги е била владяна от някакви, да кажем, утопични визии за световен ред. Колкото и да искаше да избяга от подобни легитимационни детайли, Огнян Минчев, описвайки ситуацията, каза, че американската администрация се държала арогантно и е нарушила приличието. Е, добре де, питаме сега, ако наистина в международен план действа само сила, защо тогава е било нужно това приличие? Каква е била неговата функция? Въобще цялата тази риторика на демокрация, на ценности защо е била тя нужна? Тя толкова ли е била димна завеса, под която действат реалните интереси и реалните сблъсъци? В момента риториката на сигурността измества факта, че социалният ред винаги е представлявал някакъв вид ползване на неотнемане на права и за които във всички декларации, идващи от Френската и Американската революция насам, се говори за тези неотнемаеми права и централното в тези права са, разбира се, свободите и достойнствата на човека. Това не е ляв дискурс, това е просвещенски дискурс! В този смисъл онова, което отсъства от сегашната публична дискусия за бъдещия световен ред, е връзката между ценностите на Просвещението и новите, изтълкувани от американската десница, християнски ценности и до каква степен те се радват на някакъв консенсус.
За съжаление в християнския свят те не се радват на консенсус. Това се вижда и с просто око. В този смисъл настоящата ситуация представлява наистина конфликт на ценности и колкото и американският президент Буш да говори срещу прочутата книга на Самюел Хънтингтън „Война на цивилизациите“, много е вероятно той да доведе света до състояние, близко до война на религиите, макар вероятно целите да са му други. Това се дължи и на факта, че съотношението между интереси и ценности тук е сбъркано.

ОГНЯН МИНЧЕВ:

Никога не съм твърдял, че ценностите не са важни при легитимиране на определена позиция в рамките на международните отношения. Това, което твърдях, е, че досега не е имало и е много трудно да се постигне ценностно-морално единство, на базата на което да се регламентират международните отношения. А иначе, разбира се, всяка позиция, всеки интерес в международните отношения бива легитимиран и бива изнесен на пазара на международните отношения, в специфична ценностна обвивка и съвременната американска позиция не прави изключение от тази гледна точка. Междувпрочем, макар и свързана с религиозната десница, администрацията във Вашингтон легитимира своите позиции и в иракската криза, и като цяло от 11 септември насам с напълно секуларизирана и гражданска ценностна позиция. И ако погледнем през техните очи на ситуацията, ще видим, че те са напълно убедени, че имат легитимното право да действат по този начин. За първи път в историята на Америка е извършено огромно посегателство върху граждански обекти - Световния търговски център в Ню Йорк. Предишното голямо и единствено посегателство е в Пърл Харбър и е върху военни обекти.

След като Америка вече не е неуязвима за подобен тип нападения, тя има силата, има ресурса, има и моралното право според нейната администрация и според голяма част от нейните граждани да гарантира навсякъде по света предпоставките за собствената си сигурност. Разбира се, ако тази теза бъде анализирана, ще се стигне до въпросите къде спира това право, къде това право бива посрещнато от суверенитета и правото на другите да отстояват собствените си национални интереси и т.н., но аз нямам за цел да дебатирам тази страна на нещата в момента. Това, което искам да кажа, е, че едно е да считаш - и напълно нормално - всяка международна позиция за легитимна тогава, когато тя е базирана върху определени ценности, а друго е да смяташ за възможно определена ценностна схема да доведе до единство в системата на международните отношения, което е утопично. Това са две различни неща. Искам да мина на проблем, който ми се струва по-важен - къде се корени цялата тази дилема, която преживяваме понастоящем? Много важен аспект на проблема е обстоятелството, че през последните 30 години - от 1973 г. насам, точно когато беше открит микропроцесорът като технология, светът преживя гигантски процес на технологична, комуникационна и икономическа глобализация. Много малко се обръща внимание на проблема, че през този период не бяха развити или бяха развити в много малка степен институциите, които трябва да гарантират интегритета на този глобален свят, най-малко от гледна точка на сигурността.
Липсата на подобна институционална структура е поразителна. Ако ООН бъде отстранена от сцената в подобна ситуация, наистина ние се изправяме пред две ясно очертани възможности - от една страна, международните институции, които са призвани по някакъв начин да рамкират и да интегрират процеса на глобализация, да бъдат заменени с една не просто суперсила, а с една империя, тоест глобалният свят да се превърне в една глобална империя. Определено искам да кажа, че, доколкото познавам САЩ, самите граждани на Съединените щати няма да допуснат това да се случи - да заменят своята свобода с ролята на световен жандарм или световен легионер. Това е абсурд! Тоест аз не мисля, че самата Америка като културен, като политически потенциал, като традиция ще се съгласи да приеме такава роля. Другата възможност, другата алтернатива е не да се обезсмислят международните институции, а, напротив, да се тръгне към целенасочено създаване на различни типове институции в рамките на глобалния свят, които по някакъв начин да компенсират тази огромна динамика на технологична и на икономическа глобализация, да я уравновесят. Тези институции трябва и да компенсират обстоятелството, че националната държава - основната гаранция за нормален човешки живот - беше по безобразен начин разкъсана през последните 15 - 20 години от този процес на глобализация и легитимиращите го интернационалистични идеологии на много места в света - в Африка, в Азия, в посткомунистическа Европа и бившия Съветския съюз.

АЛЕКСАНДЪР КЬОСЕВ:

Съвсем доскоро либералният ред, който работи с негативни, а не с позитивни ценности, беше общоприета визия на ООН. И сега изведнъж за него никой не говори. И въобще се подменя. Като се каже ценности, се разбира утопия.

Утопията е нещо дълбоко остаряло и никой не говори за възраждане на утопии.

ИВАЙЛО ДИЧЕВ:

Реакцията на европейците срещу Америка се дължи на една история, която започна с въвеждането на брутални протекционистки мерки от господин Буш малко след като взе властта, за да успокои своите стоманодобивници, след което отказът му да подпише Протокола от Киото, отказът му да се включи в Международния наказателен трибунал (който утре можеше легитимно да съди иракските престъпници). Може ли да се управлява света, без той да бъде разделен (темата на г-н Минчев) на национални държави, които да имат правителства, полиция, ред, закони и т.н., и между тези държави да има някаква постройка, регионална, и т.н.? Кой друг ще лови терористите, ако не държавните институции? Може ли да се управлява светът директно от Вашингтон? Технически това е невъзможно днес. Америка не е толкова силна, тя просто може да рухне вследствие на тези авантюри и тогава горко на всички ни. Спомнете си 11 септември - американското разузнаване е имало всички сведения за това, което ще стане, но не е могло да се справи с лавината от информация. Имперският аутизъм, на който сме свидетели, вместо приятели им печели врагове. Това е империя, която налага не ред, а налага имперски хаос. Тя не строи пътища, укрепления и крепости. Тя събаря бариерите пред капитала - това ú е работата. Бомбардира и ви оставя после да се справяте.

АЛЕКСАНДЪР КЬОСЕВ:

Искам да кажа нещо във връзка с глобализацията на света и нуждата от глобални институции, за които говори Огнян. Тези институции на бъдещия глобален свят едва ли могат да възникнат от един център, какъвто е Америка, била тя имперска или не, те трябва да възникнат едновременно от много точки в света и моделът за тези международни институции е световната мрежа на интернет, тоест те трябва да имат мрежов вид по някакъв начин, но за тях не съществува все още ясна визия.

Във всеки случай не могат да възникнат глобални институции без за това, отново ще се върна на своята любима теза, да има ценностна визия. Те не могат да възникнат като технически регулаторен механизъм на бъдещия глобален свят. Добра или лоша, ООН, Съветът за сигурност, ЕС разполагаха с такава ценностна визия. С войната в някакъв смисъл се извърши символично насилие над утопията за Европа и над утопията за единен световен ред под егидата на ООН, тъй като в международните отношения има не само реални интереси, капитали, военни сили или дипломатически ресурси, а има и този чисто символичен момент.
В този аспект имаше унижение на Европа. Може би Шрьодер и Ширак са се опитали, както каза Огнян, да извоюват временен суверенитет в ситуацията, но беше ясно, че те се оказаха част от превантивния удар, част от възникването на новия световен ред. Но един нов световен ред, в който винаги има по-универсални от другите, по-силни от другите, не може да бъде базиран на солидни легитимационни основания. Аз не мога да си представя как в един глобален свят могат да възникнат глобални институции, които да нямат за себе си ценностна визия.

АНДРЕЙ БУНДЖУЛОВ:

Големият проблем всъщност е в това не дали светът ще се върне към някакви квазирелигиозни или същински религиозни китайски стени и противопоставяния между цивилизациите, дали ще се превърне в някакво множество от регионални конфигурации, които ще воюват помежду си за монопол върху ресурсите и налагането на своите интереси, а дали ще намери пътища за тяхната хармонизация. Норбърт Елиас казваше, че за да се пацифицира Земята, трябва да се съз-даде земен монопол върху насилието. Очевидно през целия ХХ век представите за световен ред са кръжали някъде около националната държава. Сега те започ-ват да кръжат около Земята. Но същественото е, че за разлика от монопола, който бе осигуряван от националната държава, този световен монопол трябва да реши коренно различни проблеми. Това са проблеми, свързани с регулирането на растежа, с устойчивото развитие като съчетаване и баланс между икономическите, социалните и екологичните му аспекти. Как да се регулира в мащабите на глобалната икономика надскочилият всички (не само националните, но и икономическите, социалните и екологическите) граници капитал.

Може ли и как една световна организация да регулира такъв възел от отношения, и какво трябва да се промени в нея, за да получи тя нов потенциал? Или тя ще бъде окончателно разрушена от една следваща война в името на „демокрацията“, а всъщност на необузданите капиталови интереси. Как да се решава този въпрос трябва да дадат отговор следващите мъгляви, неясни десетилетия. И си мисля, че този отговор няма да бъде привлекателен за човечеството, ако го даде неолибералната доктрина, която привидно спечели след падането на Берлинската стена. В крайна сметка това, което Норбърт Елиас ни казва, е, че процесът на цивилизация се състои в пацифицирането на националната държава, а след това и на света. Но как да се отговори на това предизвикателство, без да се постигне социален баланс в този свят между бедните и богатите, свърхпечелещите и свръхгубещите от играта, наречена пазарна икономика и демокрация?

ТОДОР ТАГАРЕВ:

Tук толкова време говорихте за ценности, че те трябва да са в основата, да дефинират рамката, да са водещи и т.н. На мен ми направи впечатление, че когато се формираше разделението в западния свят около месец преди да започне операцията в Ирак, от една страна застанаха кои - Съединените щати, Великобритания, Испания и Италия от големите страни. Това са все страни, които са си патили много от тероризма. Те знаят колко много жертви могат да се понесат, ако терористите придобият оръжия за масово поразяване, и лесно те намериха общ език - да, има там един враг, този враг е тероризмът, той трябва да бъде елиминиран. Този избор също може да се разглежда като ценностен избор с основна ценност животът на гражданите на техните страни.

Очевидно е, че САЩ считат, че, когато техните интереси се засягат пряко и пряко са застрашени, те ще имат право да се намесват под една или друга форма във всяка точка на света. Ключовият въпрос тук е как трябва да се тълкува тази тяхната нова стратегия за национална сигурност от края на миналата година? В нея се говори за изпреварващите действия. От това и доколко Съединените щати ще успеят да постигнат някакво общо разбиране, първо, със своите най-близки съюзници, а после и в по-широк кръг държави, ще зависи развитието на редица процеси в системата на международните отношения. Това са ключовите въпроси според мен.

СТАНКА ТОШЕВА:

Този път за разлика от многото дебати, които сме провели, а тук присъстват ветерани от наши срещи, оставяме темите доста отворени. Надявам се обаче тъкмо тази отвореност да провокира и други мнения, които да поместим на страниците на нашия вестник.

Благодарим ви за участието.

На 7 април в редакцията на в. „Капитал“ се проведе среща разговор на тема „Светът след войната. Ще има ли нов международен ред и какво е мястото на България в него?“ В разговора участваха Огнян Минчев - политолог, Андрей Бунджулов - социолог, Ивайло Дичев - културолог, Тодор Тагарев от Центъра за изследване на националната сигурност и отбрана към БАН, Владимир Филипов - координатор на България към Пакта за стабилност, Владимир Кисьов - бивш преговарящ от страна на България с Европейския съюз, и Александър Кьосев - културолог. Както и представителите на „Капитал“ - Станка Тошева и Илин Станев.

СТАНКА ТОШЕВА:

Идеята за Клуб „Капитал“ е на толкова години, колкото е в. „Капитал“ - десет, като през 2003 г. имаме символичен юбилей. Както е нашата традиция, това не е дебат, чиято цел е различните мнения да се обединят зад една обща теза в края да дискусията. По-важното за нас е разговорът да бъде съдържателен.

ИЛИН СТАНЕВ:


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

Ще съмне ли след НОЩ?

Ще съмне ли след НОЩ?

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност.