Последната покупка на Стефан Тафров са два диска с музика - единият с оперни изпълнения на Джоан Съдърленд, другият, Морис Равел - сол мажорният концерт за пиано и оркестър с Марта Аргерич и Клаудио Абадо и Виенската филхармония.
„Луд съм на тема музика. Това, за което истински съжалявам, е, че никога не съм учил музика, макар че вкъщи имаше пиано и дрънках. Майка ми свиреше, леля ми беше пианистка...“ Радиото в дома му не мърда от станцията за класическа музика на New York Times, особено когато Робърт Дювал, професор от „Джулиард“, сравнява в своето предаване звученето на една и съща клавирна пиеса, изсвирена от различни пианисти. „Великолепни са. Невероятно разнообразие. Изпълнения на големи музиканти и точен баланс между познато и не толкова, така че човек да прави открития.“ Странно защо любопитството, настроено на честота „Стефан Тафров“, води до много подобно усещане.Family matters
Стефан Тафров е постоянен представител на България в ООН. Любимото му място в Ню Йорк е Сентръл парк („страхотно е да се тича сред природа и на фона на небостъргачите“), а в София - градинката на църквата „Св. Георги“ („където съм си играл като дете“).
Парле ву инглиш, пане
Стефан Тафров знае перфектно шест езика - френски, английски, италиански, испански, руски и полски. Превеждал е Франсоа Мориак, Андре Жид, Клод Симон, ЖанПол Сартр, Умберто Еко. „Да превеждаш текстовете на големи автори, позволява да влезеш в най-интимните механизми на езика. Най-добре може би говоря френски. В ООН всичките ми изказвания са на френски. Като цяло френски, английски и италиански говоря на почти едно и също ниво... изпитвам физическо удоволствие да говоря на италиански, но няма много с кого тук, в Ню Йорк. Напоследък все повече говоря испански (в съвета са Испания, Чили и Мексико, и тримата посланици са изключителни хора и приятели). Обичам много полски.“
Белотаж
Идва ред на две новини - една добра и една още по-добра. Първата е, че Стефан Тафров, този жив интелект, този светски, дълбок, одухотворен и невъзможно ерудиран човек, който вечеря с Кисинджър и пие кафе с Кофи Анан, е луд по бридж-белот. (Страстта към картите е семейно наследство.) Втората е, че не мами. (Но много се пали и се ядосва, като пада). „Честността е най-добрата политика.“ Тафров повтаря любимата си мисъл в няколко интервюта през годините. Използва често и други две думи - лоялност и кадърност.
Искрено и лично
Разговорите за личността на Стефан Тафров неизменно започват с езиците и съответно с търсене на прилагателни към общата му култура („смайваща“, „удивителна“, „впечатляваща“, „стряскаща“, „респектираща“). После се появяват свидетелствата за феноменалната му памет (можете да го изпитвате до припадък на столици, имена, дати, заглавия, политически събития; в Рим се разказва случката как на един прием посланик Тафров успял да изреди всички министър-председатели на Италия от обединяването до Романо Проди). Най-накрая, някак от само себе си, неговият образ просто отказва да бъде натъпкан в чекмеджето „България“. Заради мащаба, ежедневно съизмерим с най-качествения сегмент на висшата дипломация. А уникалното при него е, че made in Bulgaria означава self-made.
Българската дипломация, както много други неща в нашата държава, изобилства от самодейност. И от еднодневки. Хора, попаднали в онази схема, в която ти откриваш топлата вода, за да може някой друг да й въведе режим.
Затова едва ли ще е гражданска наглост да започнем да говорим за континюитет, за памет и за визия. Да търсим достойнства, професионализъм, адекватност, почтеност. И да уважаваме повече тези, които се появяват в кръстословиците, отколкото другите, които ги решават по време на работа.
Последната покупка на Стефан Тафров са два диска с музика - единият с оперни изпълнения на Джоан Съдърленд, другият, Морис Равел - сол мажорният концерт за пиано и оркестър с Марта Аргерич и Клаудио Абадо и Виенската филхармония.
„Луд съм на тема музика. Това, за което истински съжалявам, е, че никога не съм учил музика, макар че вкъщи имаше пиано и дрънках. Майка ми свиреше, леля ми беше пианистка...“ Радиото в дома му не мърда от станцията за класическа музика на New York Times, особено когато Робърт Дювал, професор от „Джулиард“, сравнява в своето предаване звученето на една и съща клавирна пиеса, изсвирена от различни пианисти.
1 коментар
Много истини,но не са достатъчни! Има още толкоз много да бъдат казани за величието на това "момче". Един забравен в световъртежа приятел Гери