Проф. Богдан Богданов - една от най-важните фигури в живота на Стефан Тафров - казва за него: „Той е градски човек, изтънчен. Това е една от липсите на нашата среда. Стефан носи всички добродетели, които градското поведение може да даде.“ Градското битие на Стефан Тафров започва на 11 февруари (значи водолей) 1958 г. в компанията на интересни и ерудирани личности. Неговият дядо, на когото е кръстен, като поручик е един от героите на битката за Одрин през Балканската война, след това, по време на Първата световна, служи в Главната квартира и след войната се уволнява като полковник. Започва работа в тютюневата индустрия и става представител на балканския филиал на „Табакус“ - голяма френско-швейцарска фирма. Франкофон. Неговата съпруга е една от най-добрите учителки по френски в София по онова време. „Баба ми Зора беше изключителна жена. Преподавала е на кого ли не, включително и на комунисти от калибъра на Вълко Червенков и Иван Башев. Спомням си я как гледаше по телевизията Башев да говори на френски в ООН и се гордееше. Знаеше цялата френска класическа поезия наизуст и ми я рецитираше по телефона до преди да умре. Почина на 96 години.“

Бащата на Стефан, Любомир Тафров, е бил блестящ юрист, адвокат, помогнал през войната на много евреи да си извадят паспорти за Палестина и да си спасят имотите. През 1947 е лишен от адвокатски права, тъй като е бил защитник в процесите на Народния съд и в процесите „Хан Крум“, „Неутрален офицер“ и срещу т.нар. укриватели на Гемето. Заличен за 12 години, адвокат Тафров е принуден да се препитава като строителен работник. До 1989 г. никой от фамилията (която между другото има дълги възрожденски корени, стигащи чак до Васил Левски - майката на Левски, Гина, е от Тафровия род, получил началото си от карловското село Вежен) не е могъл да пътува на Запад. Пътували са само навътре. В общуването, в книгите, в музиката.

Парле ву инглиш, пане

Стефан Тафров знае перфектно шест езика - френски, английски, италиански, испански, руски и полски. Превеждал е Франсоа Мориак, Андре Жид, Клод Симон, ЖанПол Сартр, Умберто Еко. „Да превеждаш текстовете на големи автори, позволява да влезеш в най-интимните механизми на езика. Най-добре може би говоря френски. В ООН всичките ми изказвания са на френски. Като цяло френски, английски и италиански говоря на почти едно и също ниво... изпитвам физическо удоволствие да говоря на италиански, но няма много с кого тук, в Ню Йорк. Напоследък все повече говоря испански (в съвета са Испания, Чили и Мексико, и тримата посланици са изключителни хора и приятели). Обичам много полски.“

Ценното при Тафров е, че той познава подробно историческия и културния контекст на езиците, които владее. Историята с неговия полски започва така: Едно лято студентът Тафров отишъл на гости при приятели в Полша, точно по време на стачките в Гданск. Домакините го закарали там в историческия ден, когато се подписвали Гданските споразумения, легализирали „Солидарност“. „Беше един от най-хубавите моменти в живота ми, бях в еуфория. Като се върнах в България, се записах в Полския център и започнах да уча езика.“ По-късно Стефан се запознал с видни поляци, сред които Адам Михник, Бронислав Геремек и... папата. „Беше много учуден и доволен, че говоря на полски.“ Има и нещо друго, за което нека се доверим на един доктор на филологическите науки, преводач от старогръцки и професор по класически филологии - отново Богдан Богданов: „Знам, че има много хора, които говорят добре чужди езици. Но не са ми известни много хора, които МИСЛЯТ на тях, при това с лекота и пълноценно.“

Стефан Тафров е дипломиран журналист. Работил е във в. „АБВ“, сп. „Съвременник“ и издателство „Народна култура“. Състудентите му от факултета го помнят с различни неща: „душата на компанията“, „чел много“, „разтреперва се за хубава музика и хубави книги“, „много смешно пееше френски шансони по бригадите, докато беряхме ябълки“. Днес „Стефчо“ се занимава с глобални дела в Града на голямата ябълка, но това по никакъв начин не променя старите приятелства. Застрашени са единствено традиционните карета. И това е бедствие, почти съизмеримо с кризата в Бурунди, която специална мисия на ООН (в т.ч. българският посланик) се опитва да разреши в момента.

Белотаж

Идва ред на две новини - една добра и една още по-добра. Първата е, че Стефан Тафров, този жив интелект, този светски, дълбок, одухотворен и невъзможно ерудиран човек, който вечеря с Кисинджър и пие кафе с Кофи Анан, е луд по бридж-белот. (Страстта към картите е семейно наследство.) Втората е, че не мами. (Но много се пали и се ядосва, като пада). „Честността е най-добрата политика.“ Тафров повтаря любимата си мисъл в няколко интервюта през годините. Използва често и други две думи - лоялност и кадърност.

Журналистката (и перфектен картоиграч!) Румяна Червенкова смята Стефан Тафров за съществена част от прехода, защото той нито за момент не е изоставил хората и каузата, с които е започнал. „Не обърка бизнеса с кариерата. Той се вдава и това вдаване му връща добро. Хем случайността, хем не толкова го извади под прожекторите на света в такъв момент. И само си мисля - добре, че беше той.“ Много отдалеч и лениво погледнато, професионалните постижения на Стефан Тафров изглеждат като едно голямо колело на късмета със сектори „външнополитически съветник на президента“, „първи заместник-министър на външните работи“, „Посланик в Рим“, „посланик в Лондон“, „посланик в Париж“, „постоянен представител при ООН в Ню Йорк“, с бонус „признаване на Македония“ и джакпот „война в Ирак“.

И почти няма българска фантазия, която да си обясни успеха с последователност, професионализъм и качества с ограничен тираж. „В чужбина го приемат с възхищение. Той впечатлява всеки със своите познания, интелект и начин на мислене. Наблюдавал съм го като посланик в Италия, Англия и Франция. Слушал съм дебати с негови колеги и опоненти на конференции и кръгли маси. Присъствах в залата на изказванията му в Съвета за сигурност, виждах след това с каква симпатия и уважение общуват с него останалите посланици. Това не беше малкият Тафров от малката България. Това е достоен млад човек, с когото България трябва да се гордее“ - Дими Паница познава Стефан Тафров от 1990, когато той е шеф на международния отдел на СДС и съветник на бъдещия президент Желю Желев. „Стефан ми хареса дълбоко с неговата сериозност, с онзи хъс да свърши нещо полезно, да бъде в услуга на България... Беше скромен, беше опърпан, но с пламък в очите.“ Единайсет години по-късно Тафров отново си тръгва от Париж, този път като Командир на „Ордена на Почетния легион“ - най-високото френско отличие, връчено на младия дипломат на официален обяд, даден в негова чест от френското външно министерство по повод отпътуването му.

Искрено и лично

Разговорите за личността на Стефан Тафров неизменно започват с езиците и съответно с търсене на прилагателни към общата му култура („смайваща“, „удивителна“, „впечатляваща“, „стряскаща“, „респектираща“). После се появяват свидетелствата за феноменалната му памет (можете да го изпитвате до припадък на столици, имена, дати, заглавия, политически събития; в Рим се разказва случката как на един прием посланик Тафров успял да изреди всички министър-председатели на Италия от обединяването до Романо Проди). Най-накрая, някак от само себе си, неговият образ просто отказва да бъде натъпкан в чекмеджето „България“. Заради мащаба, ежедневно съизмерим с най-качествения сегмент на висшата дипломация. А уникалното при него е, че made in Bulgaria означава self-made.

По тази причина, докато Стефан Тафров превключва с удоволствие на някой от шестте си езика, някъде другаде едни зли езици бъркат матерната си граматика.

Българската дипломация, както много други неща в нашата държава, изобилства от самодейност. И от еднодневки. Хора, попаднали в онази схема, в която ти откриваш топлата вода, за да може някой друг да й въведе режим.

Затова едва ли ще е гражданска наглост да започнем да говорим за континюитет, за памет и за визия. Да търсим достойнства, професионализъм, адекватност, почтеност. И да уважаваме повече тези, които се появяват в кръстословиците, отколкото другите, които ги решават по време на работа.