Професия - българин

„Никога, ама никога недей да се вземаш прекалено насериозно. Това послание ми го завеща баща ми. Златно правило. Защото хората лесно се поддават на такива страсти и се самозабравят. Случва се много често за жалост с нашите управници. Я стане министър, вече не можеш да го докоснеш. После като падне - горкият, седи сам в кафенето и чака някой да му каже две думи. Това наистина ми прави впечатление тука - почувстват ли се важни клечки, стават просто недокосваеми.“
Дими Паница казва последното, хвърля поглед назад към изпълнения с млади политици автобус, след което избухва в смях. Онзи гърлен, шумен, нисък, кънтящ смях, който е първото, което ще посочиш, ако ти кажат - опиши Дими Паница само с едно съществително.
Седим на първите седалки в рейса, носещ се от Пампорово към Пловдив. Това е свободна, отредена за джаз концерт вечер за участниците в поредния курс на българското „Училище за политика“ и единственият възможен момент, когато можеш да откраднеш цял час от времето на неговия основател.
Дими Паница е един от най-заетите хора, които си срещал. И въпреки че де факто е пенсионер и според всички документи излиза, че е на 73 години, е и един от най-енергичните ти познати.
Малък детайл - на врата си Дими Паница носи съдийска свирка. С нейна помощ „конт-ролира ситуацията“, или по-скоро - групата от 40 разноцветни млади политици и представители на гражданското общество, които се обучават на толерантност в училището. „Най-големият ми кеф е общуването с хората. Всеки човек има нещо, което може да ти каже, нещо, с което да те обогати. Аз не помня в живота си да съм скучал и един ден. Постоянно научавам нещо ново.“
Според едно мнение много от емигрантите, завърнали се в страната след 1989 г., са се обърнали главно към собственото си поколение. А Дими Паница е един от малкото, които през цялото време се опитват да общуват с поколенията, които не познават.
И освен енергията това интелектуално любопитство е най-характерната му черта.

Историята

Ако трябва да разплетем нишката докрай, ще стигнем до родителите - Мика (внучка на Иван Ев. Гешов) и Евстати Паница (назначен през 1921 г. за първи почетен консул на Норвегия в София). На 9 септември 1944 г. семейството е обявено за „враг на народа“ заради политическите му предпочитания по време на Втората световна война. Норвежкото правителство обаче дава поданство на своя почетен консул и чрез ООН издейства разрешение от българските власти Мика, Евстати и Дими Паница да заминат за чужбина. През август 1948 тримата напускат България, в която Мика и Евстати никога повече не се завръщат.
След кратък престой в Швейцария семейството се установява в Париж. „През този период всеки трябваше сам да си печели хляба - спомня си Дими Паница (цитатът е от книгата на Е. Стателова „Прокудените“). В България съм завършил Пета мъжка гимназия, но за жалост не успях да продължа образованието си, трябваше да работя. Започнах в една от парижките банки благодарение на връзките на баща ми. Не беше лесно - баща ми беше на възраст и не го искаха навсякъде. Стана счетоводител в една химическа фабрика, а майка ми правеше шапки.“
Дими Паница е банков чиновник съвсем за кратко, след което се премества в САЩ и през 1952 г. постъпва на работа в редакцията на списание Reader`s Digest. Там достига до поста зам. главен редактор, като под негово ръководство се поставя началото на руско, унгарско, чешко и полско издание. По времето на Паница Reader`s Digest достига тираж от 32 милиона и на практика се превръща в най-влиятелното издание в света. Както казва политологът Иван Кръстев: „Малцина си дават сметка, че през 50-те и 60-те години за Reader`s Digest заедно с „Кока-Кола“ се мисли като за най-големия символ не само на Америка, но и на свободния свят.“ Дими Паница се оттегля от работа в Reader`s Digest през 1994 г. Казва, че онова, за което съжалява в своята журналистическа кариера, е неосъщественото му желание да види и българско издание на Reader`s Digest.
През онези години Дими Паница е в управителния съвет на емигрантската организация Free Bulgarian Center (FBC). Още през 1982 г. той и останалите членове на съвета си дават дума да не се връщат в България, докато Тодор Живков е на власт. Почти веднага след като „чудото става“ обаче (на 11 февруари 1990 г., или 42 години по-късно), Дими Паница пристига в страната. Същата вечер приятели го завеждат в полиграфическия комбинат, където се отпечатва първият брой на вестник „Демокрация“.
Ето нещо, което вероятно ще ви изненада. Впечатленията на Паница от едноседмичния му престой в България (а именно грандиозните трудности, пред които са изправени демократичните сили в страната) водят до решението на FBC за включване в предизборната борба чрез пряка подкрепа на опозицията. В Щатите и Европа центърът организира кампания за събиране на компютри, телефакси, копирни машини, хартия и пр., които впоследствие предоставя на СДС. С помощта на Дими Паница опозицията създава свой собствен пресцентър, а Иван Станчов финансира първите и пресконференции. Освен това Паница успява да убеди гуруто по политически маркетинг Жак Сегела да се заеме със съз­даването на привлекателния облик на СДС. Ако пък разпитате hardcore седесари за спомените им от дните преди изборите на 10 юни 1990 г., в тях със сигурност ще присъстват Дими Паница и Иван Станчов, които на практика не излизат от предизборния щаб на демократичните сили.

Другите за него

По повод последното авторът на „Голямата промяна“ Петко Симеонов казва: „Без Дими Паница и неговия кръг СДС по-трудно би станал значима политическа сила.“ Точно връзката на Паница със синята партия пък дава повод на бившия министър на вътрешните работи Николай Добрев да го обвини, че е финансирал януарските събития от 1997 г. „Изявленията на г-н Добрев, що се отнася до каквато и да било финансова и друга помощ, дадена на студентите по време на януарските събития от мен или от фондацията, която оглавявам, е абсолютна измишльотина и лъжа“, заявява на свой ред Паница пред радио BBC.
Збигнев Бжежински, съветник по националната сигурност на бившия американски президент Джими Картър, който дойде в България за пръв път през 1995 г. именно по покана на Дими Паница, го нарича един истински успял американец. Това става по време на вечерята след международния форум „Карнегиевата анкета и Балканите днес“, на която Бжежински е гост. В книгата си „Вторичен инстинкт“ шефът на М3 Communications Group (и бивш зам. главен редактор на в. „Стандарт“) Максим Бехар си спомня как след тази реплика Збигнев Бжежински дипломатично добавя: „Но в гърдите му тупти българско сърце. На всичко отгоре прекрасната му жена французойка говори български по-добре, отколкото моята говори полски.“
Самият Максим Бехар пък нарича Дими Паница най-добрият ми приятел извън България.
Двамата се запознават през 1993 г. „Тогава Паница дойде в „Стандарт“ да ме пита дали наградите „Паница“ биха имали успех - това беше около година преди да ги учреди. Досещате се какво съм му отговорил.“ Ако попитате Бехар какво е мнението му за Паница, ще чуете следното: „Аз се възхищавам на Дими. На тази възраст можеше да си стои в Париж, завит с топло одеяло на дивана, и да чете книги, вестници, да слуша CD-та и да си разглежда албумите... После два пъти на година да обикаля света по къси панталони и с пет апарата на врата си като редови US турист и останалите 11 месеца да цъка с език и да разказва измислени истории на пенсионерските сбирки в парижките кафенета. Вместо това той снове не само из България, но обикаля цялата Югоизточна Европа с една огромна чанта с бумаги и лаптоп и дава пример на мен, на теб, на сума ти още хора как трябва да се борим не за друго, а за свободно слово. Не за хляба си, бизнеса си, за свободното си време, за по-добрия си стандарт, а за свободно слово. Е, повече от това - здраве му кажи.“
Политологът Иван Кръстев определя Дими Паница като една от най-интересните обществени фигури в България след 1989 г. „Веднага след промените - казва Кръстев, - в страната се завърнаха три типа хора. Едните бяха запазили носталгията си към страната, но никога не се бяха опитали да променят нещо в нея. Вторите също през цялото време бяха живели извън България, но никога не я бяха напускали емоционално и политически. За тях тези 50 години по-скоро бяха замразени и те се върнаха с политическите си противници и идеи от края на 30-те и 40-те години. И третият, изключително рядък тип хора, са онези като Дими Паница - който беше успял да съчетае в себе си онова носталгично обожествяване на страната и в същото време беше успял да види „другия свят“ като свят, към който трябва да принадлежи и България.“
Според Кръстев „начинът, по който се върна Дими Паница - интелектуално, политически и физически; начинът, по който концентрира всичките си контакти, многобройни познанства и финансови възможности, е единственият модел, който свързва България със страни като Полша, Унгария, Чехия, в които политическата емиграция беше реална част от модернизацията на страната, от връщането и в Европа. Цялата разлика е, че в Полша имаше един колективен Дими Паница, в лицето на два-три милиона поляци, а в България Дими Паница беше просто един човек. Индивид“.
Разбира се, не всички харесват Дими Паница. Мнозина го обвиняват в „предателство“ и „шпионаж“, тъй като - твърдят те - именно от страниците на Reader`s Digest тръгва „българската следа“ в атентата срещу папата. Противниците на Дими Паница ще ви кажат още, че парите за въпросното разследване на американската журналистка Клеър Стърлинг са дошли от ЦРУ, както и че заради ненавистта си към комунизма българинът не е пропускал сгоден случай да плюе страната си. Самият Паница също не отрича, че „където и когато съм могъл да го правя, съм ги изобличавал тези ченгета - било чрез страниците на Reader`s Digest, било чрез мои изказвания“. Той обаче добавя още, че е пагубно да не прави разлика между България, Партията и Държавна сигурност. „Бях един от прокудените българи и над 40 години съм бил емигрант. Но никога не съм изпитвал ненавист към България. И камък не съм хвърлял срещу нея. Съвестта ми е чиста“, заявява той в интервю за в. „Труд“ отпреди година. Колкото до конкретната публикация на Стърлинг, Паница казва: „За т.нар. българска следа се заговори без каквито и да е недомлъвки в едно обширно документално предаване на английската телевизия от 3 септември 1981 г. Всекидневният печат в Европа и Америка беше пълен с публикации на тази тема. Статията на Клеър Стърлинг бе поместена в Reader`s Digest една година по-късно. Световно списание като нашето не можеше да мълчи по толкова злободневна тема.“

Той за себе си

Когато питаш Дими Паница за самия него, първоначално той не е склонен да каже нищо друго освен: „Винаги съм бил човек, който обича да действа. Човек, който е доста нетърпелив - спрямо себе си и спрямо другите. Изисквам от хората много, но се опитвам и да давам.“
След това обаче се отпуска и се оказва, че Дими Паница раздава доверие в аванс и често греши. Че е импулсивен, а понякога и много нахален. Че нерядко мисли своето решение за единственото правилно. Че въпреки че проповядва толерантност, му се случва да не спазва този принцип. И още - че е перфекционист, „но това е положителна черта, защото нещата трябва да са добре направени, не наполовина“.
Дими Паница чете „вестници като прахосмукачка. Обичам да чета, едно от нещата, които първо научих, е speed reading. И прекарвам много време в интернет да чета български вестници. Книги? Не чета класическа литература, чета current affairs“.
Дими Паница спи „нормално - по 6 часа на нощ“.
Дими Паница обича съпругата си: „Получавам неимоверна подкрепа от тази великолепна жена - Ивон, която винаги е стояла до мен във всички мои начинания. Която обикна България и която споделя изцяло моите мисли. Което е много важно. Ако това не беше така, щеше да бъде много трудно да прекарвам толкова време в България и да правя това, което правя.“
А Дими Паница прави много неща (за справка - карето). „Трябва да разберете, че всичко, което фондацията върши тук, е в рамките на скромни възможности. Когато си нахакан, ходиш и търсиш пари - това е единственият начин да се издържаш. С тези средства работим по програмата за бездомните деца и поддържаме двата дома в Надежда и Гара Подуене. Имаме и програмата за наркомании, в рамките на която издадохме Пътеводителя за родители и учители, който стана един национален хит - 45 000 - 50 000 брошури сме раздали. Другото, което е много важно за мен, е Училището за политика. Това е едно яйце, което 4 години го мътя, преди да се излюпи. И това ми е последната голяма амбиция - да осигуря бъдещето на това училище. Работим и по други програми - обмен на журналисти, присъждането на ежегодните журналистически награди... Това е. Иначе на международно ниво съм също доста зает...“
Разбира се, следва логичният въпрос откъде сили за всичко това.
„Вижте - става сериозен Дими Паница. Знам, че ако, недай си боже, утре ми се случи нещо и трябва да седна на стол, загивам. Това ще бъде един ужасен ден за мен. Това е моментът, в който Дими Паница можеш да го отпишеш.“ p