„Никога, ама никога недей да се вземаш прекалено насериозно. Това послание ми го завеща баща ми. Златно правило. Защото хората лесно се поддават на такива страсти и се самозабравят. Случва се много често за жалост с нашите управници. Я стане министър, вече не можеш да го докоснеш. После като падне - горкият, седи сам в кафенето и чака някой да му каже две думи. Това наистина ми прави впечатление тука - почувстват ли се важни клечки, стават просто недокосваеми.“
Дими Паница казва последното, хвърля поглед назад към изпълнения с млади политици автобус, след което избухва в смях. Онзи гърлен, шумен, нисък, кънтящ смях, който е първото, което ще посочиш, ако ти кажат - опиши Дими Паница само с едно съществително.Статиите от архива на Капитал са достъпни само за потребители с активен абонамент.
Вече съм абонат Абонирайте се
