„Никога, ама никога недей да се вземаш прекалено насериозно. Това послание ми го завеща баща ми. Златно правило. Защото хората лесно се поддават на такива страсти и се самозабравят. Случва се много често за жалост с нашите управници. Я стане министър, вече не можеш да го докоснеш. После като падне - горкият, седи сам в кафенето и чака някой да му каже две думи. Това наистина ми прави впечатление тука - почувстват ли се важни клечки, стават просто недокосваеми.“
Дими Паница казва последното, хвърля поглед назад към изпълнения с млади политици автобус, след което избухва в смях. Онзи гърлен, шумен, нисък, кънтящ смях, който е първото, което ще посочиш, ако ти кажат - опиши Дими Паница само с едно съществително. Седим на първите седалки в рейса, носещ се от Пампорово към Пловдив. Това е свободна, отредена за джаз концерт вечер за участниците в поредния курс на българското „Училище за политика“ и единственият възможен момент, когато можеш да откраднеш цял час от времето на неговия основател.Историята
Ако трябва да разплетем нишката докрай, ще стигнем до родителите - Мика (внучка на Иван Ев. Гешов) и Евстати Паница (назначен през 1921 г. за първи почетен консул на Норвегия в София). На 9 септември 1944 г. семейството е обявено за „враг на народа“ заради политическите му предпочитания по време на Втората световна война. Норвежкото правителство обаче дава поданство на своя почетен консул и чрез ООН издейства разрешение от българските власти Мика, Евстати и Дими Паница да заминат за чужбина. През август 1948 тримата напускат България, в която Мика и Евстати никога повече не се завръщат. След кратък престой в Швейцария семейството се установява в Париж. „През този период всеки трябваше сам да си печели хляба - спомня си Дими Паница (цитатът е от книгата на Е. Стателова „Прокудените“). В България съм завършил Пета мъжка гимназия, но за жалост не успях да продължа образованието си, трябваше да работя. Започнах в една от парижките банки благодарение на връзките на баща ми. Не беше лесно - баща ми беше на възраст и не го искаха навсякъде. Стана счетоводител в една химическа фабрика, а майка ми правеше шапки.“ Дими Паница е банков чиновник съвсем за кратко, след което се премества в САЩ и през 1952 г. постъпва на работа в редакцията на списание Reader`s Digest. Там достига до поста зам. главен редактор, като под негово ръководство се поставя началото на руско, унгарско, чешко и полско издание. По времето на Паница Reader`s Digest достига тираж от 32 милиона и на практика се превръща в най-влиятелното издание в света. Както казва политологът Иван Кръстев: „Малцина си дават сметка, че през 50-те и 60-те години за Reader`s Digest заедно с „Кока-Кола“ се мисли като за най-големия символ не само на Америка, но и на свободния свят.“ Дими Паница се оттегля от работа в Reader`s Digest през 1994 г. Казва, че онова, за което съжалява в своята журналистическа кариера, е неосъщественото му желание да види и българско издание на Reader`s Digest.
Другите за него
По повод последното авторът на „Голямата промяна“ Петко Симеонов казва: „Без Дими Паница и неговия кръг СДС по-трудно би станал значима политическа сила.“ Точно връзката на Паница със синята партия пък дава повод на бившия министър на вътрешните работи Николай Добрев да го обвини, че е финансирал януарските събития от 1997 г. „Изявленията на г-н Добрев, що се отнася до каквато и да било финансова и друга помощ, дадена на студентите по време на януарските събития от мен или от фондацията, която оглавявам, е абсолютна измишльотина и лъжа“, заявява на свой ред Паница пред радио BBC. Збигнев Бжежински, съветник по националната сигурност на бившия американски президент Джими Картър, който дойде в България за пръв път през 1995 г. именно по покана на Дими Паница, го нарича един истински успял американец. Това става по време на вечерята след международния форум „Карнегиевата анкета и Балканите днес“, на която Бжежински е гост. В книгата си „Вторичен инстинкт“ шефът на М3 Communications Group (и бивш зам. главен редактор на в. „Стандарт“) Максим Бехар си спомня как след тази реплика Збигнев Бжежински дипломатично добавя: „Но в гърдите му тупти българско сърце. На всичко отгоре прекрасната му жена французойка говори български по-добре, отколкото моята говори полски.“
Той за себе си
Когато питаш Дими Паница за самия него, първоначално той не е склонен да каже нищо друго освен: „Винаги съм бил човек, който обича да действа. Човек, който е доста нетърпелив - спрямо себе си и спрямо другите. Изисквам от хората много, но се опитвам и да давам.“ След това обаче се отпуска и се оказва, че Дими Паница раздава доверие в аванс и често греши. Че е импулсивен, а понякога и много нахален. Че нерядко мисли своето решение за единственото правилно. Че въпреки че проповядва толерантност, му се случва да не спазва този принцип. И още - че е перфекционист, „но това е положителна черта, защото нещата трябва да са добре направени, не наполовина“.
„Вижте - става сериозен Дими Паница. Знам, че ако, недай си боже, утре ми се случи нещо и трябва да седна на стол, загивам. Това ще бъде един ужасен ден за мен. Това е моментът, в който Дими Паница можеш да го отпишеш.“ p
Curriculum Vitae Име: Димитрий-Иван (Дими) Евстатиев Паница |
„Никога, ама никога недей да се вземаш прекалено насериозно. Това послание ми го завеща баща ми. Златно правило. Защото хората лесно се поддават на такива страсти и се самозабравят. Случва се много често за жалост с нашите управници. Я стане министър, вече не можеш да го докоснеш. После като падне - горкият, седи сам в кафенето и чака някой да му каже две думи. Това наистина ми прави впечатление тука - почувстват ли се важни клечки, стават просто недокосваеми.“
Дими Паница казва последното, хвърля поглед назад към изпълнения с млади политици автобус, след което избухва в смях. Онзи гърлен, шумен, нисък, кънтящ смях, който е първото, което ще посочиш, ако ти кажат - опиши Дими Паница само с едно съществително.
0 коментара