С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
Вход | Регистрация
1 ное 2003, 0:00, 6906 прочитания

Начало на стопанските реформи в България: Лъкатушенето и заблудите в периода между 1990 и 1997

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Реформите на икономиките на бившите социалистически страни от Централна и Източна Европа започнаха почти едновременно и по същество се изразяваха в неизвестен преди като мащаб преход от централно планиране към пазарно ориентирана икономика. В най-общ смисъл той предполагаше либерализация на голяма част от дейностите в стопанството, макроикономическа стабилизация, структурна реформа, приватизация, установяване на нова институционална и правна рамка и създаване на благоприятни условия за развитие на бизнеса. Днес ще се опитаме да анализираме стопанското начало на реформите и да опишем тяхното провеждане до 1997 г. Случващото се след 1997 г. е отделен период от стопанската история на страната. Статистиката достатъчно ясно показва, че става дума за две различни икономики (виж таблиците).

Изходните условия

Посоката, темпът и последователността на стопанските реформи в България, както и подкрепата за тях до голяма степен бяха предопределени от условията (вътрешни и външни), при които започна преходът.

Стопанската структура

Завареното положение е следното: през 70-те и 80-те години, особено в периода 1983 - 1988 България заема междинно положение между Изтока и Запада. Икономиката и внася евтини суровини от бившия Съветски съюз и ги продава преработени на международните пазари. Разликата в цената се дели грубо на две - част отива за подкрепа на комунистически режими в далечни страни, а другата част - за внос обратно в СИВ на ембаргови стоки от областта на високите технологии.
Стопанската структура през 1989 г. е: 59.4% промишленост, 29.7% услуги, 12.9% земеделие. Тя наподобява тази на Чехословакия, но е по-изкуствена, защото България изнася повече за пазара на СИВ от която и да било страна. Този пазар се характеризира с парникови условия. Когато похлупакът на СИВ се вдига, икономиката начаса се оказва неконкурентна. В някои отрасли това ще се почувства особено силно. Например поради изкуствеността на пазара на СИВ българската електроника през 90-те години ще се намали 46 пъти, ако мерим отрасъла през заетост (поради липса на други приложими конвенционални измерители). Други страни ще започнат развитие на електрониката си почти от нула, за да разполагат днес с десетократно по-висок потенциал от България.

„Доброто старо време“ днес

Митът за силата на българската икономика се корени тъкмо в хитруването на БКП през 70-те и 80-те, осигурило на плановото стопанство на страната облаги от посредничеството, за което стана дума. Не една и две особености на стопанското и политическото развитие през 90-те произтичат от това стечение на обстоятелствата. „Старата“ промишленост („Кремиковци“, „Нефтохим“, „Девня“, КЦМ - Пловдив, „Химко“ и много други) работи на пълна пара, за да финансира с доходите от износ „новата“ икономика. За да захранва тази структура, екстензивно се развива енергетиката, планират се и започват да се изграждат АЕЦ „Белене“, ПАВЕЦ „Чаира“ и т.н., с което се засилва енергийната зависимост от Русия. България изглежда удобна за кредитиране, предполага се, че Съветският съюз вечно ще и доставя ресурси на субсидирани цени.
През 90-те години „новата“ икономика изчезва, а „старата“ произвежда предимно загуби. Опитите на различни правителства (но особено на това на Ж. Виденов) да поддържат държавната икономика водят до национализиране на тези загуби, докато малкото останали печеливши дейности се приватизират от приближени на властта. Онези, които присвояват печалбите, започват да финансират и други партии (за да се подсигурят при смяна на властта). През 90-те години новият, частен, но дребен бизнес често се групира около държавните предприятия и е крайно недоволен, когато през 1998 г. и 1999 г. започват да го ликвидират и преструктурират. Енергетиката произвежда средно с около 1/4 повече електроенергия, отколкото икономиката употребява. България е най-разпиляващата енергия икономика от страните - наследнички на бившия Източен блок, с изключение на Туркменистан, но без неговите ресурси. За възстановяване на международното финансово доверие ще са нужни повече от десет години. Затварянето на губещите предприятия чак в края на 90-те засилва безработицата точно когато икономиката започва да произвежда. Затова почти никой не забелязва, че реформите най-после поемат в правилната посока.

Заварената бизнес структура

През 80-те българското правителство създава малки фирми в чужбина. Те се занимават с арбитраж: продават преработени енергийни ресурси и суровини, закупени на ниски цени на СИВ, на международния пазар и купуват стоки, забранени за износ на Изток от КОКОМ. В основата на това е непубликувано решение на ЦК на БКП от 1984 г., което предвижда учредяването на малки и средни (държавни) предприятия и на тяхна асоциация - БИСА, и нарежда откриването на специална кредитна линия за „подкрепа на стопански инициативи“. (През 1987 г. тази кредитна линия е отделена в специална банка - Минералбанк, която БНБ затваря през 1996 г.) Според разделението на труда в СИВ за периода 1984 - 1986 г. е налице български монопол в компютърните и информационните технологии на този пазар. Правителството и (с негова гаранция) държавните фирми вземат заеми от частни кредитори, а явни и неявни държавни структури подпомагат трансфера на технологии и осигуряват гладкото протичане на операцията.
Точният брой на такива фирми не е известен. За да се загубят следите на парите (и тези за „помощи“, и на онези за забранен внос), самото естество на бизнеса изисква работа чрез филиали и свързани лица. Веднага след промените хората, обслужващи тази дейност, са сред малцината български граждани, които са имали привилегията да работят в пазарни условия. Иронията на историята е в това, че онези, които в душата си вярват, че капитализмът е грабеж, и са убедени от собствен опит, че плановото комунистическо стопанство е обречено, стават първите nouveaux riches*. Те създават първите частни банки и специализират в използването на чужди пари за собствени нужди, разпореждат се със средства и активи на държавата. Данъкоплатците все още нищо не подозират.

Външните шокове

В началото на 90-те години приемането и прилагането на стабилизационна програма се осъществи в контекста на следните външни шокове.
1. Свиване на външните пазари поради разпадането на СИВ. В края на 70-те и през 80-те години на миналия век делът на търговията на България със страните от СИВ възлиза на около 60% - това е най-високата степен на обвързаност. Нито една друга икономика освен тези на Монголия и Куба не е толкова глупава. Българският износ е предимно към бившия СССР, другите СИВ-овски страни търгуват по-активно една с друга**. Непосредственият резултат от разпускането на СИВ е намаляване на обема на износа с 34.6% през 1991 г. През 1990 г. износът за бившия Съветски съюз намалява с 56% (но все още възлиза на 52% от общия износ), а вносът - с 54% (достигайки 49% от общия внос) спрямо 1989 г. Загубата на тези пазари довежда до свиване на инвестициите и спад на брутния вътрешен продукт (само през 1991 г. регистрираният спад на БВП е 31% спрямо 1989).
2. Увеличаване на цените на петрола заради кризата в Персийския залив.
3. Силно ограничаване на външното финансиране като резултат от мораториума върху плащанията по външния дълг.
4. През 1992-1995 г. определено шоково въздействие оказва и ембарго на ООН върху Югославия и това на Гърция над Македония, но отваря и възможности за бизнес. Страничният ефект е, че то подхранва незаконни и/или полузаконни стопански дейности и оформя корупционни практики и аморални норми, наложили се в българския политически и стопански живот. От сегашните антикорупционна реторика и борци с корупцията тогава няма и следа.

Самооценка и действителност

Във вътрешен план началните условия изглеждат така: работеща (към 1992 г.) конституция, демократични принципи на обществено устройство и преодолени напрежения между българи и турци (наследени също от 70-те и 80-те години и, разбира се, от лятото-есента на 1989 г.) Важно влияние върху електоралната подкрепа и съответно върху политиката на правителствата до 1997 г. оказа фактът, че за разлика от другите страни докъм 1989 г. общественото възприятие за провал на социалистическия режим в България е относително притъпено***. Това вероятно се дължи на обстоятелството, че БКП успя да разтовари от себе си отговорността за икономическия крах точно преди той да стане очевиден за всички.
Няма начин през 1989 г. всичко да е наред, а да се скапе изведнъж с идването на демокрацията (многопартийната система и изборите) половин година по-късно. Когато никнат описаните по-горе фирми и се разгръщат „националните гордости“ - „Козлодуй“, електроника и „Правец 16“, страната трупа външен дълг. Неговата структура е 80% към съвета на частните кредитори (т.н. Лондонски клуб) и 20% към официалните кредитори от Парижкия клуб. Тази структура е огледално противоположна на полския дълг (20% към Лондонския и 80% към Парижкия клуб), но е по-удобна - частните кредитори по-малко питат.
Очаквайки демонтажа на СИВ, последното комунистическо правителство на България обяви едностранен мораториум на плащанията по външния дълг през март 1990 г. Заседаващата тогава кръгла маса е поканена да слуша сказки за „смесена пазарна икономика“.
Според годишния доклад на БНБ за 1991 г. тогава външният дълг на България възлиза на 150% от БВП и 271% от износа. В края на 1990 г. правителството на Попов завари във фискалния резерв 22 милиона щатски долара. Три дни след това Съветският съюз едностранно и без предупреждение вдигна цените на ядреното гориво за „Козлодуй“. Изведнъж се оказа, че за 1991 г. само за такова гориво ще са нужни 56 милиона долара.

Конструиране на стопанските реформи

Опит за програма за реформи бе направен от правителството на Луканов. Той бе представен на кръглата маса. Според него пазарната икономика е „икономика на многообразие на формите на собственост - държавна, кооперативна, частна, смесена - и още по-голямо разнообразие на формите на стопанисване“, както и „икономика на държавно икономическо регулиране на стопанската дейност... за създаване на гъвкави институционални структури за ефективно функциониране на пазара и регулиране на пазарните механизми в рамки, които позволяват съчетаване на икономическата ефективност с принципите на социалната справедливост“*. Ако изобщо имаше смисъл, това бе възглед за „плавен преход“. Към него съзнателно или не се придържаха и се придържат повечето български правителства.
Действително икономическите реформи започнаха една година по-късно. През февруари 1991 г. основните политически партии не възразиха срещу следните основни насоки на стопанската реформа:

  • Провеждане на ефективна парична и фискална политика, чрез които да се постигне финансова стабилизация, овладяване на инфлацията, регулиране на паричните агрегати и бюджетния дефицит.
  • Структурна реформа, целяща промяна на моделите на икономическо поведение чрез смяна на собствеността и бърза приватизация.
  • Постигане на ефективно управление на стопанството чрез: изграждане на необходимите за функционирането на пазарната икономика институции и упражняване на натиск върху предприятията да пригодят стопанското си поведение към новата икономическа среда.
  • Провеждане на ефективна и последователна икономическа политика.

Тези насоки бяха формулирани от Венцислав Антонов и Румен Аврамов в доклада им за стопанските реформи през 1991, озаглавен „В годината на желязната овца“.

От бързи реформи към „плавен преход“

Почти буквално така са формулирани и насоките на стопанските реформи в Полша, започнали година по-рано от българските. Разликата е, че там тези формули са гласувани от Сейма. У нас в заглавието на посочения доклад се прави алюзия с китайския календар: 1991 е година на овцата във века на желязото. Смисълът е, че въпреки желанието за „плавни, но достатъчно бързи реформи“ и стремежа към „възможно по-ниска, по-приемлива социална цена“ мероприятията на правителството на Димитър Попов (с министър на финансите Иван Костов) не оправдават очакванията за непоносимост на реформите за народа. Изводът е, че реформата на 1991 е една от най-успешните в Източна Европа (самият министър-председател ще осъзнае това с десетгодишно закъснение), но че тя спира към края на годината.

Първото начало

Обстоятелството, че няма възражения срещу реформите от 1991 г., се обяснява с кризата около дълга и нежеланието да се поеме отговорност за нея. ВНС се прави, че приема конституция. Група народни представители (от различни парламентарни групи, включително социалдемократи от СДС) се опитват да представят алтернативна програма, наречена „Равен шанс“, и предлагат раздаване на ваучери, легитимиращи права върху държавни активи. Един депутат либертарианец нарича програмата „равен мозък“ и с това дебатът приключва.
Поради наличието на такъв консенсус пазарните реформи се осъществяват успешно за период около половин година. Това е правителството, осъществило първата и най-мащабна (досега) либерализация на цените, оставяйки само около 14% от тях (на горивата, комуникациите, електричеството и обществения транспорт) под контрол. Лихвеният процент също бе адаптиран - от фиксираните преди 1 март 1991 г. 2% до 47%. Следващото правителство (1991-1992) на СДС, водено от Филип Димитров, е правителство на малцинството. То следва същата философия, но без достатъчно политическа воля за намаляване на ценовия контрол и осъществяване на бърза приватизация. То поставя началото на реституцията и приема банковото законодателство, поставяйки основата за модерна двустепенна банкова система. БНБ обаче надзирава предимно т.нар. популярни банки, затваря няколко естествено възникнали клирингови къщи и се грижи да не би „източваните“ да не бъдат рефинансирани. Особено любима на БНБ е Първа частна банка (но не само).
Макар и под натиск от МВФ, правителството на Филип Димитров поставя правната основа за осъществяването на приватизацията, прокарвайки в парламента Закона за преобразуване и приватизация на държавни и общински предприятия. Този закон е подробен и не съвсем задълбочен, променян е 29 пъти до отмяната му през 2002 г., но това е друга тема. Постигнато е още известно либерализиране на външнотърговския режим - отпадат импортните такси, прекратява се разрешителния режим, който е заменен с регистрационен.
В същото време това правителство на практика продължи да прилага възприетата вече политика за създаване на квазипазарна среда без наличие на ясно изразена частна собственост, среда, в която основен икономически субект е държавното предприятие - като повод и за декапитализация, и за намеса чрез паричната и фискална политика**...
След 1991 г. в реториката на българската реформа навлезе обяснението МВФ. МВФ е често използван инструмент за вътрешнополитически натиск, но и безспорно дисциплиниращ фактор при осъществяване на икономическата политика. Благодарение на тази двояка употреба на фонда разумността на финансовата политика се оказа винаги изнесена извън България.
Експертното правителство на проф. Любен Беров (1992 - 1994) успя да постигне преструктуриране на външния дълг на страната с 47%. Брейди сделката предполагаше постигането на ръст на БВП с около 4-5% през 1995 г. и 1996 г., за да бъде страната в състояние да изпълнява задълженията си. Такъв ръст не бе постигнат най-вече поради липсата на мнозинство, което да иска пазарни реформи.

Спирачките на Виденов

Стопанските реформи на практика бяха спрени след 1994 г. от правителство на Жан Виденов. То получи мандат за провеждане на „социалноориентирана“ икономическа политика, плавен преход, или поне така го разбра.
Неговата политика бе опит за повторно въвеждане и модифицирана форма на централно планиране. Делът на контролираните от правителството цени нарасна от 18.9% през 1994 г. до 49% през 1995 г. и до 52.4% през 1996 г. Административният контрол върху цените изоснови изкривява информационните сигнали за съотношението между търсенето и предлагането в икономиката. Комбинацията от контролирани цени на произведената продукция и световните цени на ресурсите, влагани в това производство, доведе до влошаване на финансовото състояние на все още държавните предприятия, чийто производствен процес се основаваше на внос на ресурси.
Нарасна значително и подкрепата за губещите предприятия. Едновременно с продължаващото пряко субсидиране правителството оказваше силен натиск върху големите държавни банки за кредитиране на губещи предприятия. Банките, дори и да не знаеха, се научиха как да клинчат рефинансиране от централната банка. За да задържи парите на спестителите в банките, БСП обеща със закон 100-процентно бюджетно покритие на влоговете. Цената на този натиск се оказа доста висока: източване на банковия сектор, висока инфлация, спад на БВП, финансова криза и в крайна сметка икономически колапс.
Социалноориентирана се оказа и приватизацията. Правителството на Виденов „измисли“ и така проведе масовата приватизация, че почти никой не разбра, че е получил права върху бившите държавни активи освен управителите на приватизационните фондове. Неговото правителство разписа в закон и феномена РМД, но не му остана време да го приложи в живота. Това направи следващото правителство, този път на СДС.

Стопанските ефекти

Въздействията на политиката на Виденов бяха ясни още преди настъпването на стотния ден от неговото управление. Предупреждението за тях се появи в едно издание на „Капитал“, озаглавено „Началото на лявото управление“, публикувано в края на май 1995 г. Дългата рецесия и повторна криза, които преживяха населението и бизнесът на България до 1997 г., се основават на заблудата, че е възможна пазарна икономика с преобладаващата държавна собственост и повсеместна намеса на правителството. В началните години бързо беше премахната институционалната рамка на плановата икономика, но изграждането на институционалната рамка на свободното пазарно стопанство се оказа непосилна задача за поредицата от български правителства до 1997 г.

Повторен плонж

Непоследователната икономическа либерализация, бавният темп на реформите и следващите един след друг неуспехи на опитите за централно планиране и намеса доведоха до траен спад на БВП. Икономиката на страната успя само два пъти да регистрира символичен и конюнктурен ръст (през 1994 и през 1995). Намесата и неестествените процеси в икономиката доведоха до втори в историята на реформите спад на БВП - сумарно за периода от 1989 до 1997 г. той е 32%.
Икономиката на страната на два пъти се гмурка, за да стигне дъното. Вторият път е отново с доброто намерение да се намери „приемливата социална цена“. Прави впечатление още, че след 1997 периодът на обръщане на тенденцията е значително по-кратък. Резултатът от социалноориентираните реформи бе, че към 1997 бедността се увеличава три пъти в сравнение с 1995 г. Равнището на доходи от 1995 е достигнато едва през 2001 г. Може с увереност да се твърди, че сиромасите днес биха били по-малко при по-бързи реформи.

Локомотивът

За силата на пазара и частната собственост, дори и по времето на г-н Виденов, може да се съди по почти линейното развитие на частния сектор и неговата роля в икономиката. Преструктурирането на индустрията, макар и половинчато, чрез приватизацията и ликвидацията на държавните предприятия, връщането на земята и появата (макар и бавна) на частен сектор постепенно доведоха до намаляване на добавената стойност в „старата“ промишленост, но увеличиха дела на селското стопанство и на услугите.
През 1992 г. в частния сектор работеха едва 17% от заетите, но крайната производителност на частния сектор беше 74% по-висока от тази в публичния сектор. Към края на 1997 г. делът на частния сектор в брутната добавена стойност достигна 63.7%, стартирайки от почти нулево равнище през 1989 г.
През периода след първия старт на реформите и дори през 1996 и 1997 г. частният сектор продължава да расте и да има по-висока производителност. Естествено той не може да компенсира разложението в държавния сектор (виж таблицата Дял на частния сектор). Днес може само да се мечтае какво би се случило, ако не бяха се случили колебанията на 1991 -1994 и социалноориентирания преход на БСП.

Плавният преход и „борбата“ с инфлацията

Както вече беше споменато, една от изходните цели на икономическите реформи беше постигането на финансова стабилизация. „Борбата“ с инфлацията беше общ знаменател в икономическата и монетарната политика на всички правителства до 1997 г. Реалните резултати обаче чувствително се различаваха от заявените намерения на правителствата.
В началните години високата инфлация се обясняваше предимно с ефекта от поетапното либерализиране на цените и с процеса на приспособяване на съвкупното търсене и предлагане чрез цените. През 1994 г. и особено 1995 г. (със закона за цените) се появи нов фактор - увеличената пряка намеса на държавата в ценообразуването, която доведе до изкривяване на ценовите сигнали и в крайна сметка до засилване на инфлационните очаквания. България влезе в омагьосан кръг: за да финансира „национално важни приоритети“, правителството разширява паричното предлагане; но разполагането с пари не може да се контролира. За да канализира тяхната употреба, правителството започна да си играе с цените и да ги превръща в заместител на паричното предлагане. Както се вижда от таблицата за контролираните цени, България все още не се освободила от тази болест.
През 1995 г. средногодишният темп на инфлация достигна 96%. Повторното въвеждане на централно планиране, съчетано със спирането на структурните реформи и източването на банковия сектор, доведе до нов инфлационен тласък. Акумулираната инфлация за 1997 г. беше 310%, а за първите четири месеца на 1997 г. достигна до 438%.
Цялостното представяне на икономиката най-ясно може да се онагледени чрез паралелното проследяване на динамиката на стопанския растеж и инфлацията.
Както е видно от графиката (стр. 33, Динамика на БВП и инфлацията) България е класически пример за отрицателно влияние, което инфлацията оказва върху растежа в икономиката. Когато правителството започва да води „активна“ парична и друга политика, производството и доходите намаляват. Когато инфлацията е ниска - те растат. Приносът на тази политика към социалната ориентация е изсмукването на доходите чрез т.нар. инфлационен данък. От всеки свой лев в периода от 1990 г. до 1997 г. гражданите са загубили по 55 стотинки, най-вече благодарение на правителството на Жан Виденов.

Валутен курс и парична политика

В началото управляемият плаващ курс се смяташе за привлекателна политика, защото се смяташе, че ще позволи защита на икономиката от външни и вътрешни шокове. Едновременно с освобождаването на валутния курс беше въведена и вътрешна конвертируемост на лева. Докъм средата на 1993 валутният курс беше стабилен и черният валутен пазар почти изчезна. През този период темпът на обезценка на националната парична единица изоставаше от инфлационния темп. Това се смяташе за един от най-важните резултати от икономическата политика, който до голяма степен допринесе за стабилизиране на текущата сметка*. В края на 1993 г. и началото на 1994 г. левът се обезцени значително. Тази обезценка беше резултат от неравновесията между търсенето и предлагането на чужда валута, както и от намалените парични потоци от чужбина (поради липса на инвестиционен интерес и поради намаляването на външното финансиране). Щом като липсваха пари, БНБ в крайна сметка реши да ги печата.
През 1994 г. за пръв път след либерализирането на валутния курс външните и вътрешните движения на местната валута бяха напълно независими. Независимо от интервенциите на централната банка флуктуациите на валутния курс достигнаха изключително високи нива през 1996 - 1997, когато левът се обезцени спрямо долара съответно с 589.3% и 264.5% . В номинално изражение обезценката на националната валута изглеждаше така: в края на 1995 г. един долар можеше да се закупи за 71 лв., докато през февруари 1997 г. същият долар вече струваше три хиляди лева. За да задържи парите на населението в банките, правителството дори прие закон за 100-процентова бюджетна гаранция на депозитите.
Значителната обезценка на лева, съчетана с хиперинфлационния шок от началото на 1997, отрицателните реални лихви и загубата на доверие в банковата система, в крайна сметка доведоха до бягство от лева, практическа доларизация на икономиката, отлив на капитал и рязко намаляване на официалните резерви. Крайният резултат от тези развития беше остра финансова криза, която изглеждаше логичният край на целия период на непоследователна парична и фискална политика, забавени структурни реформи и липса на реално приведена в действие стабилизационна политика.

Трудното раждане на частния сектор

Както вече беше споменато, стопанските реформи в страната започнаха и до голяма степен се осъществиха при доминираща държавна собственост, поддържана с преки и косвени субсидии (т.е. чрез изкуствени цени на електроенергията, евтини кредити през Държавния фонд за реконструкция и развитие, опрощаване на дългове и т.н.). При такива ясни облаги, финансирани с чужди пари, именно държавната собственост стана основата, върху която се изградиха много от частните фирми в страната. В голяма част от случаите декапитализацията на държавните за сметка на частните фирми имаше формата на откровен грабеж, в друга формите на преразпределяне на активи бяха по-елегантно завоалирани. Често използваният (главно от управителите на държавните фирми и други заинтересувани групи) сценарий за формиране на частен бизнес за сметка на държавния се изразяваше най-общо в следното: създаване на паралелни структури, прехвърляне на загубите към държавното предприятие и канализиране на печалбите към собствените частни фирми. Днес непорочното зачатие на бизнеса в страната е обект на всеобщо съмнение. Вината за това носят правителствата, които създадоха и упорито поддържаха тези стимули за поведение. От тази система най-много сметка имаха онези нови богаташи, които първи влязоха на пазара и съз­дадоха банки.

Криворазбраната либерализация

За да защити този интерес, стопанската политика до 1997 г. се характеризира с една закономерност: никакви или почти никакви ограничения на стопанската инициатива при боравене с парите на другите (независимо дали те са просто спестители в банките или само данъкоплатци) и безкрайни пречки, когато се опитваш да правиш бизнес за своя сметка.
Банките използваха съществуващите „дупки“ в действащото тогава законодателство и активно отпускаха кредити на акционерите си или на свързани с тези акционери фирми. В крайна сметка се оформи и намери успешна реализация схемата за източване на пари от банковата система чрез рефинансиране от централната банка и ДСК (тази схема ще бъде разгледана подробно по-нататък в поредицата).
Не толкова известна е защитата на „правото“ да грабиш от данъкоплатците. Правила за съставяне на държавен бюджет са приети в средата на 90-те, прилагат се фактически от 1998 г., но бюджетът (с изключение на 2000 г.) не е публичен преди приемането му. Макар и крайно несъвършени, законови правила в държавните поръчки (наричани обществени) се прилагат от 1999 г. насам. Статистиката на държавния дълг е публична от 1999 г. насам, но не съвсем. Първият консолидиран бюджет е публикуван през 2000 г., впрочем след решение на ВАС, че правителството не е длъжно да го публикува. Покрай цялата борба с корупцията правителствата крият проектите за закони, не анализират техните въздействия и разглеждат като служебна тайна докладите на Сметната палата и вътрешния финансов контрол.
В същото време разходите за започване и излизане от бизнеса непрекъснато се увеличават. Същото става и с разходите за спазване на законите и работа със самото правителство. Делът на тези разходи в БВП е около 2.5 пъти по-висок от разходите на фирмите в ЕС, но за сметка на това непрекъснато се оправдават с присъединяването към ЕС. Налагането на нови административни бариери се активизира след 1993 г, като особена активност в това отношение беше регистрирана по времето на Виденовото управление през 1995 г. и 1996 г. Налагането на значителен брой нови режими става и след 1997 г., като само през 2000 г. има целенасочено усилие за тяхното намаляване.

Някои сравнения и изводи

Когато през 1996 г. България се гмурка във втората си криза от началото на прехода, икономиките на бившите комунистически страни от Централна Европа растат средно с около 5% годишно. За целия период от 1990 до 1997 Полша, Унгария, Чехия и Словакия (т.е. включително годините на първоначален спад и рецесия) растат средно с около 2.3 на сто на година. По същото време спадът в Прибалтика е също 2.3 на сто.
България се бори за „поносима цена на прехода“, следва плавни реформи и обеднява. Доходът съзнателно и скришно се изземва от гражданството и се насочва към приятелски настроени към правителството фирми и банки. Стопанското развитие на България през този период е аналогично на това на страните от бившия Съветски съюз. Разликата е само в това, че там спадът е средно 4% на година, докато в България е 4.5 на сто.

(За това как стана преориентирането на търговията и какво помогна да се преодолеят външните шокове четете в следващия брой.)

* (фр.) буквално „нови богаташи“, нарицателно име за бързо забогатели предприемачи
** Rumen Dobrinski, Transition Failures: Anatomy of the Bulgarian Crisis, Vienna, WIIW, 1997, p.7 a.f.
*** Тази тема е развита в детайли от Илиян Михов в Economic Transition in Bulgaria 1989-1999; INSEAD, September, 1999.
* Виж: Румен Аврамов, Венцислав Антонов. Преходът. София, АИПР, 1994.

Стопанските развития преди и след 1997 г.
(средногодишна стойност)
 Показател  1990 г. - 1997 г.  1998 г. - 2002 г.
 Инфлация (%)  210.1  5.7
 Инфлационен данък (%)  54.9  5.3
 Реален ръст на БВП (%)  -4.6  4.1
 Ръст на инвестициите (%)  -8.8  20.1
 Бюджетен дефицит (% от БВП)  -6.3  -0.1
 Държавен дълг/БВП (%)  168  75

Източник: БНБ, НСИ, МФ (изчисления на ИПИ)

Преки чуждестранни инвестиции преди и след 1997
(средногодишна стойност)
 1990 г. - 1996 г.  1997 г. - 2002 г.
 63,2 млн. долара  692,4 млн. долара
 0,8% от БВП  5,6% от БВП

Източник: АЧИ

Дял на контролираните цени
 1991  14.0%
 1992  13.4%
 1993  16.5%
 1994  18.9%
 1995  49.0%
 1996  52.4%
 1997  45.0%
 1998  18.2%
 1999  20.7%
 2000  19.4%
 2001  18.5%
 2002  18.5%

Източник: НСИ, изчисления на ИПИ

Дял на частния сектор (%)
 Дял в:  1992  1993  1994  1995  1996  1997  1998  1999
 БВП  25.6  35.3  39.4  48.0  50.0  56.5  56.7  57.1
 Брутна добавена стойност  26.5  37.9  42.3  50.7  51.9  63.0  63.8  65.3
 Заетост  17.2  28.3  36.0  40.7  42.0  52.6  58.6  63.3


  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Пътната агенция удължи срока на ГБС и "ПСТ груп" за работа по "Струма" Пътната агенция удължи срока на ГБС и "ПСТ груп" за работа по "Струма"

АПИ още не е сключила договори с надзорните фирми, което бави работата по отсечките преди и след тунела "Железница"

20 фев 2019, 133 прочитания

Депутатите отхвърлиха ветото на Радев върху опасен за медийната свобода закон 1 Депутатите отхвърлиха ветото на Радев върху опасен за медийната свобода закон

Законът за личните данни бе тринадесетият норматив, върнат от президента за две години

20 фев 2019, 257 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "България" Затваряне
Идва ново време в политиката

Партиите вече трябва да търсят съюзници, вместо да сочат врагове

Опитай по-дигитално

Colibra разработва платформа, базирана на блокчейн, която прави по-лесна и прозрачна обработката на искове

Сложното уравнение - пари за обществени медии

Време е за модел на финансиране на БНТ, БНР и БТА, който да им осигурява нормално развитие и независимост

"Слънчо" поглежда отвъд хоризонта

С проект по "Конкурентоспособност" за 1.6 млн. лв. компанията ще започне да изнася детски храни в региона

"Агрия груп" купува производител на слънчогледово олио

Базираната в Лясковец "Кехлибар" ще е първата компания за преработка на слънчоглед в портфейла на холдинга

Sisters аre doin' it for themselves

Първият македонски филм на Берлинале "Господ съществува, името й е Петруня" спечели публиката с позицията си за ролята на жената

Кино: "Трафикантът"

Митът няма възраст в най-негероичния филм на Клинт Истууд

K:Reader

Нов и модерен инструмент, който пренася в дигитална среда усещането от четенето на хартия.

Прочетете целия вестник или списание без да търсите отделните статии в сайта.
Капитал, брой 7

Капитал

Брой 7 // 16.02.2019 Прочетете
Капитал PRO, Чуждите инвестиции скочиха временно заради банкова сделка, Карина Караиванова напуска КФН

Емисия

DAILY @7AM // 20.02.2019 Прочетете