Бизнесът на синдикатите
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Бизнесът на синдикатите

Бизнесът на синдикатите

След 10 ноември 1989 г. профсъюзното пространство постепенно и без особени трусове беше поделено между КТ „Подкрепа“ и КНСБ

Галина АЛЕКСАНДРОВА
8160 прочитания

„От синдиката до мафията има само една крачка“ - това неудобно твърдение е останало още от времето на Ал Капоне. В България за тринадесет години се смениха осем министър-председатели (част от тях не без помощта на профсъюзите), четири пъти се подменяха лицата в парламента, доста бизнес лъвове от началото на прехода прескочиха в отвъдното или изпаднаха в немилост пред партньори и съдебни власти. Профсъюзите обаче си остават същите. С изключение на няколко придвижвания към корпорации или към политиката водачите на синдикатите също са почти непроменени.

През последните седмици три събития направиха отново актуална темата за синдикатите и тяхната роля в политиката и икономиката на страната. При тежка авария в „Кремиковци“ загинаха трима работници, а 22-ма пострадаха тежко. Проверка на Главната инспекция по труда категорично показа неспазване на правилата за безопасност на труда. Трагедията в металургичния гигант предизвика вълна от взаимни обвинения между лидерите на синдикатите, представени в „Кремиковци“. От Националния синдикат на металоработниците обвиниха директно КНСБ и „Подкрепа“ в корупция и съглашателство с шефовете на завода за сметка на работниците. Шефовете на двата представителни синдиката, разбира се, заеха поза на обидени. Но все пак признаха, че въртят търговия в „Кремиковци“. Седмица след този случай национално представителните синдикати поискаха мораториум върху сделката за приватизация на седемте електроразпределителни предприятия. Това се случва, след като преди няколко месеца правителството отстъпи под натиска на КНСБ и „Подкрепа“ и подписа с двата синдиката меморандум, с който на практика им даде статут на страни при преговорите с бъдещите инвеститори.
Почти по същото време се заговори, че отново само КНСБ и „Подкрепа“ ще представят работниците в тристранката и на местно равнище. Това показвали резултатите от новото преброяване, което се проведе в края на миналата година. Преброяването трябваше да приключи още през ранната пролет на 2003 г., но по неясни причини няма окончателни резултати и до момента. От социалното министерство преди дни обявиха някакви междинни резултати, но има основателни причини за съмнения в тяхната достоверност. Според зам. социалния министър Валери Апостолов засега само КНСБ и „Подкрепа“ отговаряли на критериите за национална представителност и могат да участват в тристранката. При проверка на някои от представените списъци обаче се оказало, че има голямо разминаване между реалното членство и списъчния състав на синдикатите в отделни предприятия. Според Апостолов при КНСБ и „Подкрепа“ разминаването било в рамките на около 10% и това нямало да попречи на тяхната представителност. От социалното ведомство признават, че в повечето случаи са приели за чиста монета информацията от синдикалните списъци. Информация от „Кремиковци“ и други големи и вече приватизирани индустриални предприятия обаче показва друго - след като шефовете на вече частните фирми са спрели събирането на членския внос по ведомост, броят на синдикалните членове е намалял значително. От синдикалните централи обясниха, че много работници наистина спрели да плащат членски внос, но това било поради ниските им доходи и затова не ги изваждали от списъците и продължавали да ги броят за членове на синдикалните организации. На прост език тази ситуация има само едно име - документна измама.

Синдикална география

След 10 ноември 1989 г. профсъюзното пространство постепенно и без особени катаклизми беше поделено между КТ „Подкрепа“ и КНСБ. През 1990-1991 г. „Подкрепа“ беше обявен за „щурмовия отряд на демокрацията“ със статут на наблюдател в СДС. След това обаче топлата връзка между сините и профсъюза на Тренчев постепенно изтъня и заприлича на враждебност. На „Раковски“ 134 още припомнят за 1992 г., когато „лобито на Тренчев разбило управляващата синя коалиция и довело до падането на Филип Димитров“. По времето на второто правителство на СДС - на Иван Костов, сините припомняха също, че освен „политическите грехове“ синдикатът имал и неблагонадеждни бизнес връзки с „Мултигруп“ (бившият лидер на „Подкрепа“ Радослав Ненов известно време беше вицепрезидент на групировката). „Мулти“-връзката запази дистанцията между централата на Тренчев и кабинета на Костов. Тогава „щурмовият отряд на демокрацията“ свиреше втора цигулка на сцената на синдикалното влияние, а в правителството на СДС като социален министър влезе не човек на Тренчев, а един от лидерите на казионния му конкурент КНСБ. Затова не е странно, че Константин Тренчев стана един от застъпниците на идеята за връщането на Симеон Сакскобургготски в страната и подкрепяше първите стъпки на царя-премиер и назначеното от него правителство. КНСБ е различен от КТ „Подкрепа“ най-малко поради това, че е наследник на казионен профсъюз. Въпреки това синдикатът имаше свой човек именно в синьото правителство на Иван Костов - социалния министър Иван Нейков. В опитите да се съхрани през годините КНСБ заложи на „мероприятия“, свързани с приватизацията и социалното осигуряване. Това обаче, изглежда, не е достатъчно, защото преди време - непосредствено преди извънредните парламентарни избори, тогавашният председател на синдиката проф. Кръстьо Петков регистрира и партия. Обединеният блок на труда (ОБТ), замислен като центристка формация, в действителност влезе в сговор с левицата на базата на „Общи социалдемократически идеи“. В момента Кръстьо Петков е депутат в групата на парламентарната левица. На лидерския пост в КНСБ го смени Желязко Христов.

Във времето на демократичния преход на страната се споменаваха и други синдикати. Някои от тях - Асоциацията на демократичните синдикати, Общността на свободните синдикални организации в България, Националният професионален съюз - до 1998 г. дори участваха в Националния съвет за тристранно сътрудничество. Впоследствие обаче представителният им статут беше анулиран от правителството на Иван Костов въз основа на проведеното по това време синдикално преброяване. Регистрираната междувременно синдикална организация „Промяна“ не участва в последното преброяване поради несъгласие с процедурите, заложени в наредбата за установяване на представителност. При проведеното през 1998 г. преброяване на синдикатите беше установено, че на критериите за представителност отговарят единствено КНСБ и КТ „Подкрепа“ и с акт на правителството те бяха признати за представителни. Оттогава до днес темата „представителност“ на синдикалните организации е една от най-горещите, свързани с институционализирането на социалния диалог на национално, местно и дори на микроравнище. Отлагането на преброяването на синдикалните и работодателските организации без основателни причини показва, че и трите страни, участващи в момента в тристранката - управляващи, синдикати и работодатели, имат интерес да запазят колкото се може по-дълго статуквото в социалното сътрудничество. „Представителите на наемния труд послушно гласуваха всички предложения, без да отстояват компенсации, срещу пазарлъка да получат поредната облага - имот, място в надзорен съвет, смяна на директор, опълчил се срещу поредния синдикален натиск, участие в делегация, заминаваща в чужбина, и пр. Упадъкът на самодискредитиралите се синдикати продължава, а доверието в тях е спаднало под критичните 10%. Терминът „синдикализъм“ започва да се асоциира с „бандитизъм“ и „корпоративен интерес“, се сочи в анализ на синдикални експерти, разглеждащ състоянието на трипартитните отношения в България.

„Сенчестите“ синдикати

По замисъл работата на синдикатите е да преговарят с работодателите и да защитават интересите на работниците в предприятията. Досега обаче у нас синдикатите процъфтяваха в смутни времена, а звездните им мигове бяха стачките и различните протести, особено когато трябва да се сваля някое правителство или да се защитават нечии корпоративни интереси. В условията на валутен борд, при финансова и политическа стабилност нещата се променят и това поставя началото на края на силовата биография на синдикатите. Установеният от години двуполюсен модел и липсата на синдикална конкуренция обаче забавя процеса на преструктуриране на синдикалното пространство. В резултат профсъюзните централи и лидерите по места все по-често забравят истинските си задачи и залитат към тъмната страна на синдикалния бизнес.

През последните години КНСБ и „Подкрепа“ успяха да си осигурят, включително по пътя на националното представителство, сигурни лостове за влияние в съвета за тристранно сътрудничество, в НОИ, здравната каса и в държавните фирми, което им позволява чрез периодични заплахи за социални вълнения да влияят и върху политиката на изпълнителната власт. В същото време зад паравана на призиви за социална справедливост профсъюзните лидери на централно и на местно равнище успяха да си издействат много благини за лична употреба, които на места носят всички белези на корупция. Схемите, по които синдикалната игра успява в условията на държавно регулираната икономика, са разнообразни (виж текста „Синдикални бизнес схеми“).

Равносметката от профсъюзната „активност“

на КНСБ и „Подкрепа“ през последните години е следната: - Натрупаха допълнителни приходи от отдаване на имущество под наем - Представителите им се включиха в управлението на различни държавни фондове, от които натрупаха най-вече лични облаги - надзорните и управителни съвети на НОИ, НЗОК и др.

- Създадоха приватизационни, пенсионни и инвестиционни фондове, при което се превръщат и в работодатели - Директно лобираха за едни или други търговски субекти и заставаха на входа и на изхода на предприятия, като по този начин участваха в разпределението и изземването на печалбата - Участваха чрез свои представители в търгове и конкурси с предизвестен резултат, в това число и в работническо-мениджърската приватизация
- Използваха като параван колективните трудови договори, за да си осигурят редица привилегии, а нерядко и да уговорят участието си в източването на предприятията. Допреди пет години синдикатите с основание претендираха да са сериозен фактор в политическия и икономическия живот на България. Те бяха в състояние да спрат цели предприятия до назначаването на харесания от тях директор. Или да изведат на улицата хиляди души, за да свалят правителството на Андрей Луканов например. Сега те не могат да назначават директори, нито да свалят правителства. Оказа се обаче, че могат ефективно да спъват работата на правителството. Както направиха това преди време със събарянето на правителствено решение за повишаване на цените на тока и парното, с уличния натиск срещу акциза за пропан-бутана, с атаките срещу сделките за „Булгартабак“ и БТК, а сега и с искането за мораториум за приватизацията на ЕРП-тата.

Синдикати, разбира се, има навсякъде по света, включително в страните с много силен частен сектор. И те не се издържат само от членски внос. Но там всеки работник знае, че има право да изисква и да получи защита от своя синдикат. У нас системата е друга - профсъюзите основно спекулират с големите групи работници, които са във възлови отрасли и в същото време се манипулират лесно - миньори, металурзи, енергетици и т.н. С преструктурирането на икономиката тези лесно манипулируеми маси силно ще се стопят и синдикатите очевидно усещат, че постепенно губят основния си инструмент за натиск върху правителството. Всичко това би могло да обясни нервното поведение на синдикалните централи. Но не е достатъчно като обяснение за бездействието на правителството, което очевидно не си дава сметка, че всички негови по-значителни решения и мерки в предприятията във всеки момент могат да се окажат минирани от синдикалните претенции.

В Европа съществуват различни модели на социално партньорство. Доста популярен е германският. При него на най-ниското - фирменото, ниво работниците и служителите се представляват от т.нар. работнически съвет. В него влизат техни колеги, избрани на общо събрание на колектива. Дейността на синдикатите на територията на предприятията е забранена, освен ако техен представител не е изрично поканен да присъства на заседание на работническия съвет.
Самите синдикати пък са структурирани на национално, регионално и браншово равнище. Най-силна е ролята на браншовите съюзи, които преговарят със съответните работодателски организации и подписват т.нар. тарифни договори. Те приличат на колективни трудови договори и определят рамката на трудовите правоотношения в отрасъла - минимално заплащане и добавки, условия на труд, работно време, отпуски.
На национално ниво действа Закон за минималните условия, който регламентира минималната отпуска, най-ниското почасово заплащане и т.н. в цялата Федерална република. Всички допълнителни условия се договарят на равнище провинция, бранш, фирма или в индивидуалните договори.
В колективното договаряне на ниво предприятие от страната на работниците участва работническият съвет. Подписваното между съвета и ръководството на компанията фирмено споразумение не може да засяга тарифната политика. То се занимава със специфичните условия за конкретното предприятие - организация на смените и отпуските, дотиране на храната, осигуряване на почивка за децата на работниците и др. Договорените във фирменото споразумение параметри не може да бъдат по-лоши от заложените в тарифния договор на браншово равнище.
Синдикатът влиза в предприятието само в случаите, когато то изпадне в тежко икономическо състояние и не може да спазва условията на тарифния договор. Тогава не работническият съвет, а профсъюзът преговаря с ръководството. Те се споразумяват за клаузи, близки до тези от тарифния договор, и разработват план за постепенно стопроцентно изпълнение на първоначалните условия.

@@table:[email protected]@

@@table:[email protected]@

„От синдиката до мафията има само една крачка“ - това неудобно твърдение е останало още от времето на Ал Капоне. В България за тринадесет години се смениха осем министър-председатели (част от тях не без помощта на профсъюзите), четири пъти се подменяха лицата в парламента, доста бизнес лъвове от началото на прехода прескочиха в отвъдното или изпаднаха в немилост пред партньори и съдебни власти. Профсъюзите обаче си остават същите. С изключение на няколко придвижвания към корпорации или към политиката водачите на синдикатите също са почти непроменени.

През последните седмици три събития направиха отново актуална темата за синдикатите и тяхната роля в политиката и икономиката на страната. При тежка авария в „Кремиковци“ загинаха трима работници, а 22-ма пострадаха тежко. Проверка на Главната инспекция по труда категорично показа неспазване на правилата за безопасност на труда. Трагедията в металургичния гигант предизвика вълна от взаимни обвинения между лидерите на синдикатите, представени в „Кремиковци“. От Националния синдикат на металоработниците обвиниха директно КНСБ и „Подкрепа“ в корупция и съглашателство с шефовете на завода за сметка на работниците. Шефовете на двата представителни синдиката, разбира се, заеха поза на обидени. Но все пак признаха, че въртят търговия в „Кремиковци“.

Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK