Коронавирус в България и по света
Коронавирус в България и по света
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
17 юли 2004, 0:00, 656 прочитания

Хората ще търсят изкупителни жертви сред политиците

Иван К. Иванов, психолог, пред „Капитал“

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Какво прави смъртта на българските заложници по-различна от всяка друга смърт? Защото, погледнато черно-бяло, те са били в Ирак по свой избор и вършейки своята работа, като не би трябвало да има разлика между тяхната смърт и смъртта на всеки шофьор на ТИР, загинал на пътя. Но все пак такава разлика има. Тази смърт е сякаш по-важна за хората.

- Тя не е по-важна. По-интересна е.

Единствено чист интерес ли съзирате? Няма ли и доза персонален страх за личното бъдеще? Не мислите ли, че българите разпознаха себе си в пленниците?

- Моето допускане е, че се разпознаха. При това по няколко начина. От една страна, повечето българи са в подобно положение. Притиснати от икономическата ситуация, чувствайки се недостатъчно добри родители, служители и граждани, за тях този рисков курс на шофьорите е ежедневният им курс на живеене.
От друга страна, хората се идентифицираха със заложниците и по страха от смъртта, който всеки от нас преживява в ситуация на криза. Той е много по-силен сега, след като човек „от нас“ беше екзекутиран. Още от 11 септември насам хората са изправени пред един съвсем нов тип заплаха. Докато при предишните войни човек е можел да се ориентира откъде идва опасността и чисто физически да отреагира по някакъв начин, днес заплахата е невидима, а несигурността - много по-голяма. Директното предаване по телевизията на врязващи се в сгради самолети направи хората много по-чувствителни към темата за насилието, за разрушението, за агресията и като цяло - за смъртта. И в момента всичките ни защитни механизми срещу смъртта, като отричане и рационализация например, вече не вършат работа. Човек много по-лесно може да се окаже в ситуация, в която не знае как да реагира.

Тоест засиленият страх от смъртта е този, който кара хората да проявяват огромен интерес към случващото се със сънародниците им в Ирак.

- Не само. Според мен нездравият интерес към този проблем се обяснява още и със затруднените отношения между граждани и държава. Любопитството на хората е свързано с някакъв вид удовлетворение от това, че държавата е притисната. Българите интерпретират нещастния инцидент до голяма степен като следствие от приоритета борба с тероризма, който държавата е поела. Те седят пред телевизорите си вкъщи и някак хем са съпричастни, хем статично наблюдават как политиците са притиснати в ъгъла. И как, след като държавата е направила този морален избор да воюва с нерегламентираната агресия, сега е принудена да докаже как може този избор да бъде практикуван. Гражданите обаче не очакват нищо друго, освен тя да се провали. И те за пореден път да се окажат прави, че държавата е мащеха, не майка. Мисля, че дори и нашите сънародници да бяха пуснати, обяснението на хората щеше да бъде, че терористите са се смилили заради невинността и бедността им; ако бяха откупени, щяха да се намерят такива, които да протестират срещу харченето на държавни пари за спасяването на „двама тираджии“. Сега виждаме, че може би се случва най-лошото, и със сигурност в такава трудна ситуация в първата фаза сигурно ще има вцепенение, уплаха, след което напрежението ще ескалира и хората ще започнат да търсят виновни сред политиците. Които няма да са нищо друго освен изкупителни жертви.

А не трябва ли да се търсят виновни?

- Не. Защото проблемът е общонационален. От една страна - да, политиците не бяха на висотата, на която би трябвало да бъдат. Отговорът беше донякъде панически, не чух ясна формулировка за това каква е докрай позицията на държавата. От друга страна обаче, и гражданите не заявиха позиция. Те просто съзерцаваха. Вижте какво става във Филипините - там има граждански движения, хората се опитват да изявяват по някакъв начин отношението си, заявяват някаква позиция, правителството трябва да отговори, води се диалог един вид. Тук аз не виждам такъв диалог, а една оттеглена застиналост, без да броим нормалните прояви на съчувствие, които съседите и близките на тези хора показват. Никъде не видях чисто гражданска активност. Никъде не видях публично заявени от неправителствените организации отношения по въпроса. Никъде не видях местните лидери, които представляват в голяма степен общността, да породят дискусии. Никъде не видях професионалните гилдии по някакъв начин да се ангажират с този проблем. И това ме тревожи. Не се случва този реален обмен между политици и хора, който да отговори на въпроси като какви рискове поемаме, какво правим в тази трудна ситуация, какво се случва с притеснението оттук нататък. Има едно говорене - на маса, из форумите, но само на „аз“ основа. Хората не се групират, не формират своето „ние“, а докато това не стане, няма как да се случи дебатът, за който говоря. Политиците не се вслушват в единици, а в множеството.

Не мислите ли, че разликата с Филипините идва от факта, че похитителите там поставиха конкретни искания към самата държава да изтегли частите си от Ирак, а в нашия случай такова искане нямаше?

- Според мен, дори и да имаше такова отправено искане, пак нямаше да се предизвика публичен дебат по въпросите наистина ли си заслужава да сме в Ирак, трябва ли да се изтеглим и т.н. Солидарността между хората в България, доверието, включително и на ниво политици - граждани, е на такова ниво, че нищо нямаше да се случи. Дори и група хора да бяха поискали такъв дебат, самите политици нямаше да искат да се включат, съмнявайки се в неговата конструктивност. И хората, и управлението имат принос да сме в такова положение. Да нямаме достойно поведение, основано на доверие и активно гражданско участие. Причина за това е прекалено дългото живеене в тоталитаризъм, когато държавата беше дотолкова навлязла във вътрешния свят на хората, че те сега трудно си връщат контрола върху собствения живот. Следствието пък е сегашният странен процес на излъчване на лидерите в България, свръхочакванията и доверието, което делегираш, и много бързо минаване в другата крайност, когато си готов да разпънеш политика за това, че нищо не прави. Някак сме свикнали да чакаме всичко „отгоре“. Когато в квартала ни кучетата хапят наляво и надясно, да не би да се себеорганизираме и да правим нещо по въпроса? Когато целият ни вход е изкорубен, да не би да го ремонтираме дружно? Не. А защо не? Защото винаги смятаме, че друг е отговорен. Но времената са други.

Може ли да се извадят поуки от цялата тази ситуация?

- Поуките са много. Първо, щом България е заявила тази морална позиция на борба срещу тероризма, тя трябва да може да понася несгодите, но и да си учи уроците. Второ, това не може да стане без активното гражданското участие на обществото, а щом то не иска, значи нещо там куца. Трето, самите лидери трябва да престанат да бъдат просто администратори и да спрат да действат по някакви заучени схеми - становище на парламента, един ден траур, помощ за опечалените... И четвърто, необходим е публичен дебат за това къде е България. Достатъчно ли сме наясно с това, което се случва с нас, хората подготвени ли са за по-големия риск, по-голямата несигурност, на която ще бъдат подложени. Ако е пряко нашите сили като граждани да поддържаме подобна антитерористична позиция, какво правим? Къде е доверието между хората, къде е доверието между политици и управлявани. На всички тези въпроси трябва да бъде даден отговор, но под формата на дебат и на реални практически действия.
Най-напред обаче държавата трябва да ограничи подобни случаи в бъдеще. Не само да казва „не ходете“, а да направи нещо реално, така че хората или да са по-сигурни, тръгвайки, или наистина да не заминават.

  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Мащабното разширение на бул. "Тодор Каблешков" започва с отсечка от 350 метра Мащабното разширение на бул. "Тодор Каблешков" започва с отсечка от 350 метра

Все още не е ясно откъде и кога ще дойде финансирането - 11 млн. лв., за целия участък от бул. "България" до ул. "Луй Айер"

31 май 2020, 1946 прочитания

Зам.-министърът на екологията и братята Атанас и Пламен Бобокови вече са обвиняеми 2 Зам.-министърът на екологията и братята Атанас и Пламен Бобокови вече са обвиняеми

Според прокуратурата в организираната престъпна група влизат 10 души, за 4 от тях е поискан постоянен арест

30 май 2020, 4073 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Политика" Затваряне
Кризата с българските заложници е в контекста на борбата на иракското правителство срещу тероризма

Още от Капитал
Наемопад при софийски жилища

Свитото търсене сваля офертните цени. При предоговаряне се стига до 20 - 30% отстъпка за период между един и три месеца

Трудното събуждане на трудовия пазар

Кризата покрай епидемията от коронавирус удари много бизнеси и остави десетки хиляди хора без работа

Новият син папа

Наско Сираков няма финансовия ресурс да издържа "Левски", но разполага с доверието на феновете

Епидемията от COVID-19 в Русия е много по-тежка, отколкото Кремъл признава

Подобно на своя съветски предшественик, системата на Владимир Путин е пълна с лъжи

СССР: една одисея в Космоса

Книга събира най-добрия руски графичен дизайн от годините на студената война

Кино: "Пералнята"

Тайният живот на парите в черна комедия от Содърбърг

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10