С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
Вход | Регистрация
14 май 2005, 0:00, 2624 прочитания

Прага - хермелин и депресия

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Още по темата

1989 - Краят на системата

Специално издание на "Капитал" и Полския институт, което прави ретроспекция на случилото се в годината на падането на комунизма в Централна и Източна Европа

12 юни 2014

Европа ни е приготвила капан - бягайки от миналото тук, ние попадаме в миналото там. Единствено носталгията се е сменила с меланхолията. Има ли друг път извън нея? Има ли място за нашите източни спомени там? Има ли място за страховете, носталгиите, смущението ни? Защо „тях“ все още ги е страх от „нас“? Защо на „нас“ все по-малко ни пука от „тях“? И защо 15 години след падането на комунизма „ние“ и „те“ са все така актуално раздалечени категории, както преди? И какво променя Европейският съюз във всичко това?В поредица от пътувания в началото на 2005 г. из Централна Европа Диана Иванова се среща с българи, чехи, словаци, поляци, както и много западноевропейци и американци, пребиваващи в Европа, и открива парадоксално повече меланхолия, отколкото оптимизъм. Дали тогава модерният проект на България не е точно на обратния полюс на сегашните и търсения - в обръщането към близкото минало? И има ли всъщност друг път за нас извън меланхолията?
„Капитал“ започва да публикува политическите репортажи на Диана Иванова в поредицата „Добър ден, меланхолия“, която се опитва да разбере къде е мястото на нас, „югоизточноевропейците“, със социалистически спомени и посткомунистически мечти в това голямо и разширяващо се европейско пространство.

„Не знаете ли, че тук, на Земята, съществува едно тайно, общество, което се нарича меланхоличната компания?“

Янс Петер Якобсен
„Картини от XVII век“

Mam depku , казва Каролина в отговор на моето „как си“ и ми припомня, че това е един от най-често употребяваните изрази в Чехия. На български трябва да звучи така - „имам малко депресия, депресийка“.
Mam depku е един от най-симпатичните чешки изрази, приятелско намигване към нещо толкова неприятно и постоянно, каквото е депресията, но без което сякаш се намираш извън реката на живота.
По това в Прага ще познаете чужденците и емигрантите, тръгнали да търсят място без болка по белия свят - струва им се, че са сбъркали нещо, защото как може толкова много да се говори за депресия в златна Прага?
Но нещата са още по-сложни - самите чехи живеят с усещането, че са сбъркали нещо. Защо е преходът, ако не променя такива категории, и защо е цялото разместване на системите - комунизъм, посткомунизъм, демокрация, ако не започнеш да разбираш поне малко повече своето място във всичко това?

Преходът е измислица

В едно от прословутите си отворени писма до тогавашния чехословашки президент Густав Хусак дисидентът Вацлав Хавел пише: „Малко по малко загубваме понятието за време. Започваме да забравяме кое кога се е случило, кое е било преди, кое - по-късно, и чувството, че всъщност е все тая, ни задушава.“ През 1989 г. вече по-оптимистично Хавел казва: „Времето отново става видимо, сякаш отново се включваме в историята.“
Но 15 години по-късно е ясно, не само за интелектуалците, че няма такава „чиста история“, към която Източна Европа се включва. Или, казано още по-ясно, че Прага, Братислава, Брюксел и София не само че имат различни истории, но помнят различни неща. И всяко ново припомняне и изваждане е заличаване на нещо друго. Сякаш паметта следва законите на енергията. И всичко това се случва в „моята“ история, а не в онази, „чистата“, на „другите“.
И това ако не е повод за депресия.
***
През 1997-а обичах да давам пари за скъпи ресторанти, каквито в Прага се появяваха в изобилие - скандинавски, френски, тайландски, арабски. Обичах шумно и дълго да пия с приятели черногорско вино в „Доли бел“, кръчмата на Весо Джорем, приятеля на Емир Кустурица. Надсмивахме се заедно на чехите, които се свиваха в евтините Жижковски и Холешовски кръчми и други малки миризливи места, където най-голямата екстра е наливната бира и пърженият хермелин (типично чешко сирене с плесен). Обичахме да философстваме - как комунизмът никому не е простил. Ние живеехме в нашата Прага - златна, въображаемо елитарна и студено-посткомунистическа. Другата - миризливо-добродушната, изглеждаше опасно носталгична. После Весо Джорем продаде „Доли бел“, купи нова кръчма - Gitanes, и започна да става все по-носталгичен („Югославският социализъм беше един от най-хубавите в света, това беше перфектно време“ - виж интервюто с него.) Тогава някъде започнах да разбирам, че нито имаме общи балкански спомени, нито общи носталгии, и за първи път изпитах някакъв атавистичен страх от това.
***
Преходът е измислица“ е извод, който прави може би един от най-смелите проекти в Централна Европа. Появява се като протест срещу официалната социология. За това ми разказва Рудолф Шмит, около 50-те, който от десет години фотографира плашила и работи в областта на визуалната социология.
През 1991 г. осем социолози (родени между 1924 и 1963 г.) основават дружеството SAMISEBE (САМИТЕ СЕБЕ СИ) и започват да изследват и записват собствените си автобиографии. Авторите решават да експериментират - да превърнат животите си в база данни, върху които заедно да рефлектират. „Картата на нашата история изглеждаше като препълнена с неадекватни схеми, много различни от нашия преживян опит“, казва говорителят на групата Зденек Конопасек (в момента издател на списание БИОГРАФ).
Пет години осемте се подлагат на перманентен workshop, разказват и пишат за домовете, в които са живели, и как са попаднали в тях („Чувствах се зле, че всяка неделя трябваше да ходим при семейството на мъжа ми, за да се справим материално. Чак сега виждам, че за тях е било различно, че ги е карало да се чувстват необходими и полезни.“), за сутрешните часове - моят живот от 7 до 9 сутринта („Имам смътни спомени как ни се караха със сестра ми, че сме разрешили на кучето да дойде при нас в леглото и то е разкъсало юргана.“), за това какво означава в живота им комунистическата партия („Въобще не свързвах пионерите с партията, когато виках „слава“ и „да живее“).**
Какво показва този чешки експеримент?
Че миналото и настоящето не са така отдалечени, както изглежда, че посткомунизмът и социализмът са много близо един до друг и че

Тотално сбогуване с миналото просто не се случва.

„На пръв поглед изглежда, че концепцията за прехода (трансформацията) свързва миналото и настоящето (респективно бъдещето) на посткомунистическите страни. Но на практика тя ги изолира и ги прави да изглеждат несъразмерни.
Чрез биографията различните несъразмерности и стават относителни.
На преден план излизат разлики, които се оказват толкова по-важни, колкото са по-крехки и невидими.
Тоталното сбогуване с миналото в името на голямата трансформация на Изток просто не се случва.
Потвърди се, че хората, думите, нещата и техните взаимовръзки в „трансформиращото“ се общество принадлежат на много различни епохи, жанрове и стилове.“**

Часовници RUHLA

Руда, както приятелите наричат Рудолф Шмид, готви прекрасно и обича да разказва истории за плашила. Първото нещо, което му изплува в паметта за социализма, са часовниците марка RUHLA, производство на ГДР. Всъщност спомня си унижението от проверките на границата (защото е било забранено да се внасят, същото важи и за обувките SALAMANDER). Това ме кара да се сетя за трите чифта сандали SALAMANDER, които аз донасям гордо от първия си немски езиков лагер в Шмалкалден, 1984 г. Различни неща, жанрове и стилове.

„Рефлективна“ революция?

Всъщност автобиографичният социологически проект САМИТЕ СЕБЕ СИ става предвестник на истинска „рефлективна“ революция в Чехия. Киното се превръща в една от модерните медии на тази „революция“ заедно с устната история и интернет. Веселин Вачков, главен редактор на вестник „Лидове новини“, дори използва термина „терапевтична носталгия“ (виж интервюто с него) по повод филмите на режисьора Ян Хржебейк: „Това са най-успешните филми на последните години и те са именно за миналото - 60-те и 80-те години - Pelisky, Pupendo, чехите ги наричат laskava comedie, едно такова ясно разбиране, че това, което сме преживели, е било абсурдно, тъжно и гадно, но парадоксите му са в крайна сметка весели.“
През 2004 г. се случва още нещо любопитно - за първи път историческо политическо четиво става книга на годината - „В лабиринта на революцията“ от историка Иржи Сук получава престижната награда Magnesia Litera. Според Сук (роден през 1966 г., това му е първата сериозна книга) успехът е изненадващ, както и фактът, че няма бурна дискусия около неговите изводи. А те са - така наречената кадифена революция през 1989-а протича напълно хаотично, никой не е подготвен за промяната (най-малко подготвени са дисидентите, а най-добре подготвени - хората начело на комунистическата партия). Тези изводи не са нови, но са подплатени с огромно количество документи и факти - нещо, което се случва за първи път в Прага.
До подобен извод стига и Центърът за устна история, основан пред пет години, и прави едни от най-мащабните изследвания както на студентските демонстрации от 1989-а - „Сто студентски революции“, така и на семейните истории на дисидентите и комунистическите функционери, на гледните им точки към промяната. „Истината е, че чешкото общество никога не е било разделено на гета - дисиденти и комунисти, както излезе след 1989-а. Имало е много повече островчета на свободата, където хората са се опитвали да живеят, както могат. Не са били герои, не са слушали „Свободна Европа“, но не са били и колаборационисти със системата. Истината е също така, че дисидентите не успяха да намерят език с тях“, казва Мирослав Ванек, директор на центъра.
Парадоксално или не, но част от тази „рефлективна“ вълна е и самият президент Вацлав Клаус, човекът, който искаше да ликвидира комунизма през 90-те бързо и веднага чрез икономиката.

Защо са необходими нови прочити на миналото?

Пред вестник „Хосподарске новини“ (16 ноември 2004) той казва следното: „Абсолютно не съм съгласен със схемата, която разделя тогавашното общество на малка част героични бунтовници и остатъка - привърженици на режима. Просто не беше така. И затова бих искал да говоря, не за схемата на комунизма, а за реалната система, която тук съществуваше. Там нещата са диаметрално противоположни. Преживял съм 48 години от живота си при много интензивно политическо премисляне и не съм видял така нашето общество. Комунистическият режим беше реална обществена система, която се случваше. Той не беше някакъв метеорит, паднал от небето, който предизвика някакви непознати и неочаквани неща. Точно ние, които преживявахме комунизма, бяхме родени в него и се опитвахме да го разберем, без да имаме никакви аналитични студии, изследвахме всички подобни диктаторски режими от миналото... Бяхме въодушевени от книгата на испанския философ Ортега-и -Гасет „Бунтът на масите“, написана преди комунизма и преди фашизма. Струваше ми се, че там нашата система е структурно описана.“
Разбира се, мнозина подозират Клаус в недотам чисти намерения. „Той го казва това, защото около Хавел още съществувя някакво магнитно поле, макар вече да не е активен политик. Освен това Клаус направи няколко жеста към комунистите, които му помогнаха да бъде избран като президент. Но иначе фактът, че говори за комунизма, фактът на самата дискусия е добър“, казва Веселин Вачков.

За общите ни демони

Мартин Шмок е кинодокументалист, запознаваме се на купон у приятели във „Винохради“, моя възраст. Работил е две години в Лос Анджелис, главен съветник във Фондацията за визуална история на Стивън Спилбърг. „Върнах се тук, едно, че имах работа, но, второ, защото изобщо не разбирах начина, по който хората живеят в Лос Анджелис. Имах чувството, че съм на Марс, просто не можех да разбера това, което се случва около мен. Този престой в чужбина промени основно моето разбиране за моята идентичност именно защото си дадох сметка, че имам нужда от Прага. Тези хора тук аз просто ги разбирам. Аз не съм способен на 100 процента да се разбирам с хората от Запада, защото те нямат същия опит и същите преживявания като мен. Ние тук, в Чешката република, всички сме израснали с тези пет вида играчки, които можеха да се купят. Защото в тази тъпа социалистическа държава просто нямаше нищо друго. Така че в общи линии имаме същите общи спомени. Споделяме много общи демони от миналото, много комплекси, които са подобни.“
Кои са демоните от моето минало и с кого ги споделям? Имаме ли общи демони, български? Тези въпроси изведнъж започват да ми се струват изключително важни. В търсенето на отговора се натъквам на още изненади в Прага.

*Диана Иванова - журналист на свободна практика, родена през 1968, 1995 - 2003 работи в радио „Свободна Европа“ в Прага, от януари до март 2005 е стипендиантка на името на „Милена Йесенска“ в Института за отношенията между хората във Виена
**Otevrena minulost („Отворено минало“). Автобиографична социология на държавния социализъм, Карлов университет, Прага, 1999

В следващия брой: Лютеница и Вацлав Хавел

Носталгия - думата е измислена от швейцарския лекар Йоханес Хофер през 1678 г. (nostos - завръщане и algia - болка) за неговата докторска дисертация и първоначално е била смятана за болест, дори за лудост (фантазиите за дома постепенно превземат ума на пациента, който не е способен да мисли за друго). Чак в средата на ХIХ век лекарите отхвърлят тезата, че носталгията е болест, тъй като не намират доказателства за патологичното и развитие. След 1900 става модерно състояние за писатели и интелектуалци в Западна Европа.
Според социолозите носталгията се развива само когато са налице три условия: първо, когато обществото споделя линейна перспектива за времето (миналото е безвъзвратно минало, бъдещето е непредвидимо), второ, когато сегашното е по-лошо от миналото, и трето, когато миналото продължава да присъства по някакъв символичен начин (чрез образи, обекти, асоциации).
Меланхолия - двете понятия често се объркват и преплитат, макар че за разлика от носталгията меланхолията никога не е била смятана за болест. Според „Анатомия на меланхолията“ на Робърт Бъртън (1678) меланхолията е състояние на интелекта, носталгията - на чувствителността. Според Фройд (Mourning and Melancholy) меланхолията е „дълбоко болезнено лошо настроение, което се характеризира със загуба на интерес към околния свят, загуба на способността да се обича, деградация на чувството за себе си и увеличаване на очакването за наказания“. Меланхолията може да бъде последица от носталгията - прекаленото жадуване за минало време и място откъсва от сегашния момент и сегашното място, страстта за миналото се трансформира в апатия към сегашното.

Веселин Вачков е трийсет и шест годишен, първият чужденец - главен редактор на вестник „Лидове новини“ (един от най-старите и влиятелни чешки вестници). Роден е в Дряново, има спомени от село Шипково в Троянския Балкан, от „възродителния процес“ в Шумен (за „възродителния процес“ историята може да бъде прочетена на www.spomeniteni.org.
От 1988 г. живее в Прага, завършва английска и чешка филология в Карловия университет, специализира в Оксфорд. Женен, с едно дете.

Кажи нещо за мястото, в което си роден, и за твоето семейство?
- Роден съм в Дряново, защото майка ми е оттам, но нямам почти никакви спомени. Баща ми и майка ми са университетски преподаватели, в София се запознали като студенти, оженили се и отишли в Шумен по някакво разпределение навремето. Никой в Шумен няма никакви корени. Баща ми е от Троянския Балкан, от село Шипково. Силни спомени от детството имам оттам, къща, животни, гората започва зад дувара, все още беше много автентично, жените се задяваха с тъй наречения цедилник, мене не е носила баба ми така. Там съм прекарал летата си, ловене на риба в реката, момчешки работи и романтика...

Какво правиш в свободното си време, докато си ученик, с какво се занимаваш?
- Първо, аз обичах да си чета и бях отвратителен отличник, доста време прекарвах в учене и не се срамувам да си го призная. Но иначе - спорт, слушане на рок. Някъде в осми клас ме повлия един познат, всъщност този познат е Дони, чийто втори баща беше колега на баща ми, химик. Той вече беше рокер и слушаше AC/DC и някакви по-стари неща, някакви касети ми зае, които се презаписваха, както беше навремето, с разни кабели и щуротии, и оттогава бях силно повлиян и започнах да слушам рок и хевиметъл след това. И този по-мелодичен рок по-късно го открих, първо открих AC/DC и чак след това „Бийтълс“. С едно известно закъснение.

Как дойде в Прага?
- Майка ми беше лектор в Прага в Карловия университет, тогава имаше спогодба между Чехия и България, че се признават кандидатстудентските изпити. Признаха ми кандидатстудентския изпит в София и записах тук. Дойдох 1988 г.

Когато идва ноември 1989 г., къде си?
- 1989 г. съм първокурсник в Карловия университет чешка и английска филология. Съвсем заек, месец и нещо. Оттогава най-силният ми спомен е от Десети ноември в България, което беше петък. Понеделник отивам в университета, знаех вече за това - Тато падна!, това беше вестта. Имахме някакъв много ранен час по практически английски, нещо такова. И в библиотеката, аз бях позакъснял, и едно от момчетата, Онджей Пилни ми прави знак, че и ние сме бутнали вече режима. След това той казваше - само ние останахме, поляци, всички се вдигнаха, ето и българите... Но след четири дни целият факултет беше бръмнал, стачни комитети...

А ти кога реши да останеш? Тогава?
- Не, в никакъв случай. Аз дойдох да уча и нямам нито един момент за последните 15-16 години, в който да съм казал „сега решавам и оставам“. Аз не съм емигрирал никога. Така че имам чувството, че по този начин се опазих от една голяма травма, защото за много хора това решение е травмиращо, стават суперкритични спрямо България. Или пък другото нещо, когато вече са заминали, изпитват една много болезнена носталгия за България.

Не си носталгичен човек?
- Не особено. Дерт ми е, че родителите ми са далеч, това ми е грижа, но това е на ниво семейство и лични отношения, иначе чак толкова не ми липсва България. Вкъщи кухнята, която консумираме, е южна, средиземноморска и много често българска, жена ми и тя споделя тези вкусове, макар че е от Словакия.

Различен ли е опитът, който ти имаш от социализма, с този, който чехите имат?
- Едното от важните неща, които човек разбира, когато е в други постсоциалистически държави, е колко невероятно идентична е била системата. Човек от моето поколение, минал през част от образователната система на социализма, има изненадващо сходни преживявания, спомени, дори възгледи с човек, който, да речем, е от Казахстан, който културно, в широкия смисъл на думата, няма нищо общо с мене. Просто аз мога с чехите заедно да се смея на едни и същи щуротии от времето на социализма. Когато бях в Англия, 1995-1996 г., много силно впечатление ми направи как източноевропейците се срещахме много по-лесно, с тях много по-лесно можеше да се отиде на кръчма, да се поговори за проблемите, отколкото с други чужденци...

А разликите?
- Разлики има, някои от тях са може би изненадващи за българина. Но тук, специално в културната област, режимът е бил много по-стриктен навремето, много по-твърд заради така наречената нормализация след 1968 г. Само един пример - филмите на Милош Форман в България вървяха в нормалните кина, докато тук бяха забранени, само на видеокасети можеха да се видят. Тамошният режим, така си го обяснявам, беше решил по-скоро да корумпира умните хора, а не да ги преследва, а тук е обратното. И аз фактически от България дойдох много по-начетен, с приличен багаж от прочетени книги като новия френски роман, които за моите колеги бяха непознати. После, българският социализъм е просто балкански социализъм, много по-сходен с кубинския, отколкото с централноевропейския. Макар и парадоксално, липсата на дисциплина в известна степен даваше възможност в България през последните години на социализма въздухът да не е толкова гъст, пълен с пропаганда. Докато Прага ми се стори в началото много по-сива, с много повече ограничения...

А как си обясняваш тогава, че това поколение, на 1968-а, в България, родено в тази атмосфера, по-скоро отиде в чужбина, докато именно това поколение в Чехия остана и де факто извърши прехода?
- Според мене основната причина е икономическа. Моето поколение беше шокирано от този срив в стандарта на живот, Лукановите зими и така нататък. Другото е вече следствие на първото. Тази мания за емиграция. Много от моите съученици емигрираха насила, просто средата ги изхвърли, айде, имаш диплома, какво правиш тука, тръгвай... Това им го казваха не само приятели, едва ли не вече и родители... Именно тези хора в много случаи се чувстват много некомфортно и тъжно в чужбина... Имам такива приятели.

Какво ти е дало времето, прекарано през социализма?
- Имам това усещане, че там възникна някакво поколение, на тези като нас, родени в края на 60-те и прелома на 70-те, аз така им казвам - децата на Людмила Живкова, ние минахме през нейната образователна система, нейните всестранно развити личности. Но това усещане за съпричастност с тези хора от моята възраст го имам и до днес. И имам чувството, че това поколение има нещо уникално в историята на България. И това, че една част избяга в чужбина, по някакъв начин извърши нещо важно за България, дори с това бягство. Това е едно от важните неща. Моята българска идентичност до голяма степен е свързана, нейните корени, с това съпричастие с това поколение.

Има ли нещо, което си остава загадка за теб у чехите, което ти е чуждо?
- Човек, като поживее някъде четири години, ги разбира нещата. Като живее по-дълго, започва да губи контурите. Например чехите са много по-либерални по отношение на секса и семейството, специално в Прага. На моята възраст човек да е поне веднъж разведен и да има няколко връзки, да се ожениш и да се разведеш, пак да се ожениш и пак да се разведеш, във всеки брак да имаш дете, изобщо нищо особено няма в това. Това не престава да ме учудва, чехите в това отношение са различни не само спрямо българите, а спрямо всички наоколо. Чехите са безкрайно атеистичен народ, най-атеистичният в Европа, почти всички са невярващи и това има естествено значение.

Весо Джорем е босненски сърбин, роден е на 2.04.1961 г. в Сараево. Работил е като журналист в Босна, мениджър на музикални концерти и рок групи, галерии, основател на Дома на писателите в Сараево. Близък приятел на Горан Брегович и Емир Кустурица. В началото на войната през 1992-а избягва с един куфар в Прага, където за снимките на „Ъндърграунд“ на Емир Кустурица открива култовия ресторант „Доли Бел“. В момента е собственик на ресторант GITANES в Мала страна.

Доли Бел“ съществува ли?
- Продадох ресторанта на един чех, а той след година банкрутира. Виж какво правят чехите - ако порцията е 250 грама, те намаляват на 100 грама и увеличават цената. Сервитьорите са неучтиви. И хората престанали да ходят там. Емиграцията не е играчка. Отиваш в чужд морал, в свят, който е изцяло материален. Тези ценности, които аз имах, на които ме учеха родителите, тук не струват нищо за никого.

Кои ценности, какви?
- Че трябва да си морален, да не лъжеш, че трябва да имаш колкото се може повече приятели. Сега, ако нямаш хубава кола, нито една чехкиня няма да тръгне с тебе. При нас можеше да имаш момиче и просто ако пишеш хубаво, чел си разни книги и така нататък. Това тук въобще няма значение.

Можеш ли да ми разкажеш някаква твоя история, която според теб обяснява какво беше това югославски социализъм?
- Виж, югославският социализъм беше един от най-хубавите на света и мисля, че нямаше страна, в която се живееше по-добре от Югославия. Например аз сега още живея под наем в Прага, а съм някакъв бизнесмен. Моят баща като шофьор на камион по време на социализма построи двуетажна къща, винаги имаше кола, винаги ходехме на почивка на море, на ски. Беше перфектно време.

Бил ли си пионер, комсомолец?
- Ние имахме тези неща, но те бяха формални. Най-вече слагаш шапката, когато има някакъв юбилей, пееш в хора или нещо такова. Формалност. По-умните хора разбираха всичко това, само че не можеха публично да го говорят, за да нямат проблеми...

Как прекарваше свободното си време като ученик?
- Тогава започваше рокендролът, така че ходехме по концерти, на кино, не толкова на училище, пиехме... Понякога гледахме по 4-5 филма на ден или ходихме сред природата... Много модерно беше да се ходи до Италия да се купуват джинси. Пътуването беше напълно свободно. Динарът освен това беше силен, имаше стойност. На черния пазар югославският паспорт беше един от най-търсените на света.

А какво не беше възможно?
- Всичко беше възможно. Единствено хората имаха още травми, останали от Втората световна война, кой на коя страна е бил. Тито имаше и лоши страни, хората, които не харесваха системата, той ги отпращаше. На мен ми е мъчно за тези хора. Но си мисля, че на Балканите трябва да има малко по-твърда ръка. Тази демокрация, ако това е демокрация, което ни докараха от Запада, въобще не работи.

Разкажи ми нещо за твоето семейство.
- Аз съм роден в Сараево, но всъщност съм израснал в селото на дядо ми, всяко лято ходех за три месеца при него. Има две планини - Зелена гора и Трескавица, в Зелена гора е най-голямата битка на партизаните и германците. И това село е между тези две планини, знаеш как са селата в Босна - няколко къщи, после хълм, други къщи, след два километра още една къща. И там от сутрин до вечер бях с дядо ми, той ме научи да кося трева, да гледам агнетата, знаеш как е у нас този патриархален живот. И дядо ми също имаше травма от Втората световна война, никога нищо не говореше. Аз бях първият му внук и той имаше някакво особено отношение към мене. Разказваше ми разни приказки и си спомням, че когато почина, бях на 12 години и много плаках. Това е може би първият ми стрес в живота. Но това село завинаги остана в мене. Ако сега трябва да се върна в Босна, никога не бих се върнал в Сараево, бих се върнал там и бих правил това, което дядо ми правеше - да гледам овци, да имам градина със зеленчуци и плодове. Този цивилизован живот в големия град въобще не ми е интересен, повече ми пречи.
И освен това вуйчо, който беше от същото село, партизанин. Много ми бяха интересни неговите истории. Там през лятото не се говори много, повече се работи, а зимно време не се прави нищо, до късно през нощта се пие ракия и се разказват истории. Помня този мой вуйчо, след като почина дядо ми, ходех най-вече при него. И винаги се стои до 3-4 през нощта, разказват се истории. И още тогава започнах да записвам, винаги имах под масата бележник и химикалка.

Какво направи с тези истории?
- Още ги имам и ги пазя, но имам нужда от известно време, два-три месеца, за да събера всички тези неща заедно.

Изпитваш носталгия?
- Голяма. Много голяма. Понякога имам класическа депресия.

Какво правиш с нея?
- Тежко е. Опитах психоанализа, но не успях да намеря човек.



  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Вечерни новини: Нов вицепремиер в кабинета; ЕК срещу Италия заради бюджета Вечерни новини: Нов вицепремиер в кабинета; ЕК срещу Италия заради бюджета

И още: Френски съд одобри екстрадацията на семейство Баневи; Тръмп подкрепя Саудитска Арабия въпреки убийството на Хашоги

21 ное 2018, 407 прочитания

Касовите бележки за горивата вече ще трябва да показват брутния марж 2 Касовите бележки за горивата вече ще трябва да показват брутния марж

Мярката е вид опит на управляващите да се тушира общественото напрежение заради високите цени

21 ное 2018, 392 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "България" Затваряне
Важното е политиците да създават правила за бизнеса

Орлин Алексиев, управител на автокъща, пред „Капитал”

Годината, в която телевизия "Алма матер" стана известна

Университетът замрази договора си с външния продуцент, който щеше да създава програма за канала

Призовката за Лозан Панов е до всички съдии

Атаката срещу председателя на Върховния касационен съд се развива по план - той вече е мишена на антикорупционната комисия

"Слънчо" поглежда отвъд хоризонта

С проект по "Конкурентоспособност" за 1.6 млн. лв. компанията ще започне да изнася детски храни в региона

Миролио продаде дела си в "Булгартабак" за 26.6 млн. лв.

През фондовата борса бяха прехвърлени 7.22% от капитала, които отговарят точно на дела на италианския бизнесмен

Есенният филмов маратон

По-интересните заглавия на "Киномания 2018"

Живот след живота

Режисьорката Петя Накова за новия си роман, в който документира битката с рака на гърдата

K:Reader

Нов и модерен инструмент, който пренася в дигитална среда усещането от четенето на хартия.

Прочетете целия вестник или списание без да търсите отделните статии в сайта.
Капитал, брой 46

Капитал

Брой 46 // 17.11.2018 Прочетете
Капитал PRO, Вечерни новини: Нов вицепремиер в кабинета; ЕК срещу Италия заради бюджета

Емисия

DAILY @7PM // 21.11.2018 Прочетете