Къде е мястото на „юго-източноевропейците“ със социалистически спомени и посткомунистически мечти в разширяващото се европейско пространство?
Това е основният въпрос, чиито отговори търсят политическите репортажи на Диана Иванова от центъра на Европа, които „Капитал“ публикува от миналия брой в поредицата „Добър ден, меланхолия“. „Европа ни е приготвила капан - бягайки от миналото тук, ние попадаме в миналото там. Единствено носталгията се е сменила с меланхолията. Има ли друг път извън нея? И дали тогава модерният проект на България не е точно на обратния полюс на сегашните и търсения - в обръщането към близкото минало“, пита Диана Иванова„Имаше определен чар в комунизма, колкото и ужасно да звучи.“
Ксения Хофмайстерова, художничка, собственичка на галерия „Милениум“, Прага
Тези хора тук аз просто ги разбирам... Споделяме много общи демони от миналото, които са подобни. Никога не бих могъл да разбера по този начин хората на Запад.“ Тези думи на Мартин Шмок, чешки кинодокументалист (виж предишния брой - „Хермелин и депресия в Прага“), завърнал се в Чехия от Америка, ме карат дълбоко да се замисля - това, което те кара да разбираш другите, е миналото, и то „демоните“ в него, преживените.
Адолф Хофмайстер и Ксения Хофмайстерова
Февруари 2005. В градската галерия на Старе место тече първата голяма ретроспективна изложба на Адолф Хофмайстер (1902 - 1973) - енциклопедична личност, художник авангардист в началото на века, близък приятел на Пикасо, Иля Еренбург, Макс Ернст, пътешественик, карикатурист, член на сдружението на пражките художници „Манес“, което организира първото изложение на френския сюрреализъм в Прага Poesie 1932, прекарал в изгнание в Ню Йорк Втората световна война, излагал свои работи в МОМА (музея на модерното изкуство). Комунист, заемал важни постове в Чехословашката комунистическа партия и правителството до 1968 г., дълбоко разочарован след нахлуването на войските на Варшавския договор в Прага. Изпада в тежка депресия и умира малко по-късно. Всъщност за широката общественост, за хора като мен, за младото поколение чехи Адолф Хофмайстер е напълно непознат. Ксения, чиято галерия в Мала страна е едно от любимите ми места в Прага, е съпруга на неговия син - Адам. Двамата са художници, инициатори на самата изложба. „Чудехме се дали времето е узряло за нов прочит на Хофмайстер - той никога не е преставал да бъде комунист, дори и след 1968 г., след като е изгонен от партията... Тези хора са били под някаква хипноза, той постоянно е очаквал нещата да се оправят. Бил е страхотен художник, но никога на е успял да се откъсне от политическата работа. Много е имал нужда от славата. За някои хора славата е като дрога, не могат без нея. И това много пречи.“
Rohlik, влашки салат и джинси от „Тузекс“
„В училище (средното художествено училище в Бърно) имахме най-фантастичните учители - по това време гонеха добрите преподаватели от висшите училища и те отиваха в средните... Този болшевизъм около нас много ясно се чувстваше, но ние не искахме да го пуснем при нас, живеехме в остров на надеждата. Имаше страхотни приятелства! Сега като мисля, това бяха едни много хубави години и съжалявам сегашните млади - те никога няма да разберат какво значи силно приятелство. По времето на комунизма на никого не му трябваше миксер или нова кухня, целият този консумативизъм никого не интересуваше - защото имаше rohlik*, vlasky salat (нещо като руска салата), от време на време - джинси в „Тузекс“ (чешкия „Кореком“). Имах едни джинси, с които изкарах цялото училище. Сега, като гледам моя син как сменя марките... Ние бяхме спасени от това. Имаше определен чар в комунизма, колкото и ужасно да звучи.“
Лютеница с хлебец
Чешкото rohlik и vlasky salat на български звучи като „хляб и лютеница“. Удивително е колко дълго чех може да преживее, прехранвайки се по този начин - продълговато хлебче с някаква салата с майонеза. Сигурно по същия начин друг би се удивлявал на българското „лютеница с хлебец“. Но има и още едно разместване на емоциите, което улавям сега - за Ксения първото е символ на болшевизма, за Дора второто е символ на революцията, 1989.
Дисидентите и литературата
Дора е завършила славянска филология в София, работила е като преводачка в Съюза на преводачите, превеждала е „всичко възможно, което се правеше от соцстраните, конференции, конгреси“, чешкия класик Ирасек, майстора на черния роман Хавличек, Владислав Ванчура, след 1989 - пиесите на Вацлав Хавел и дисидентската литература - Иван Клима. „Не съм фен на този вид литература, тя никога няма да стане класика. Клима е помоему най-свестният писател дисидент, много интелигентен, много скромен човек, много научих от него... но не съм вдъхновена от тази литература, самите автори не ми легнаха много на сърцето. Нямам точно обяснение на този феномен - защо от дисидентите не остава стойностна литература? Ако има някой колос в чешката литература по това време, това е Храбал.“ Дора не е била никога „в партията“. Живее в Прага от 20 години, заминава с мъжа си, който през 1985 е назначен на работа в Световната профсъюзна организация. Тя работи до „революцията“ в „Проблеми на мира и социализма“ - „възможно най-тъпото списание на света с най-интелигентните хора“. Революцията от 1989 е шок за семейството - „закриха списанието, закриха организацията на мъжа ми, той замина за България със сина, аз останах с щерката, която я приеха в Икономическия. Нямахме никакви пари и спестявания, всичко бяхме похарчили за пътувания... ядяхме с щерката лютениците, които навремето си бяхме донесли от България, с хлебец...“ После съдбата се обръща - намира си работа в чешкото издателство „Орбис“, „декомунизацията“ изхвърля повечето от редакторите и тя като „непартиен“ член става главен редактор на редакция „Преводи“. И така десет години. Докато се посвещава на уроците по чешки, където години по-късно я срещам аз. Питам я как усеща себе си - различна ли е, същата ли е - по времето на социализма и след това. Казва ми нещо, което самата определя като странно - че ако дойде трета система, пак ще започне отначало. Че смяната на системите е стресова ситуация, която трябва да преодолееш. Просто е знаела, че трябва да се справи, защото в България „беше много тежко положението“. Нарича социализма „забравено време“. Никой не я пита за това - нито чехи, нито българи. „Пълно мълчание и от двете страни.“ Питам я още кое я прави така приспособима, че да започва винаги отначало. „Нуждата. Нали трябва да се оцелее. Това е проблемът на мъжа ми - че не може да се приспособи. След като той не може, аз трябва да се приспособя.“ Смее се.
Турците, Хайнц и нелюбовта
„Никога не съм обичала турците, признавам си, може би съм била националистка“, ми казва Христина. Удивена съм от себе си, че никога за трите години, откакто я познавам, не сме говорили за това. Христина е много успешен банков мениджър, родом от Кърджали, почти 10 години е в Прага и вече е чешка гражданка. По време на „възродителния процес“ за смяната на имената на българските турци е в английската гимназия в Пловдив, няма спомени освен за съученичката Гюлбиаз, за която класната съобщава в един момент, че има ново име. „Чувствах някаква обида в нея.“ Христина обаче помни себе си през 1989: „Не знам дали някакво националистично чувство ме беше завладяло, но аз бях безкрайно активна, бях против връщането на имената.“ Опитвам се да разбера дали и сега мисли така. „Знаеш ли, че сега ми е някак индиферентно всичко, не мога да преценя...“ Това, което извърши нашата държава тогава, е престъпление, казвам. „Не мога да го оценя дали е било престъпление или не... аз може би не съм го и разбирала и до ден днешен не мога да го разбера точно...“ В Прага с никого не е говорила за това време, с нито един чех или приятел. Не знае откъде идва цялата тази нелюбов. „Не мога да кажа нищо конкретно, някой да ми е направил зло или аз на някого. Като съм слушала по-късно колеги хървати, си давам сметка, че става дума за някаква обща глобална представа, която даже не е плод на определени факти, а точно обратното... Обаче трябва да ти кажа, че аз навремето, преди революцията така наречена, в общи линии се срамувах да кажа откъде съм. Защото, като кажа Кърджали, веднага реакцията на ответната страна беше - ти туркиня ли си? Което мене адски ме обиждаше и аз започвах да се срамувам.“
* rohlik - продълговато хлебче **Диана Иванова - журналист на свободна практика, родена през 1968, 1995 - 2003 работи в радио „Свободна Европа“ в Прага, от януари до март 2005 е стипендиантка на името на „Милена Йесенска“ в Института за науките за човека www.iwm.at във Виена
В следващия брой четете - „Фрау Булгарин“, Иван Милев и Густав Климт - виенски разкази
Носталгия - думата е измислена от швейцарския лекар Йоханес Хофер през 1678 г. (nostos - завръщане, и algia - болка) за неговата докторска дисертация и първоначално е била смятана за болест, дори за лудост (фантазиите за дома постепенно превземат ума на пациента, който не е способен да мисли за друго). Чак в средата на XIX век лекарите отхвърлят тезата, че носталгията е болест, тъй като не намират доказателства за патологичното и развитие. След 1900 г. става модерно състояние за писатели и интелектуалци в Западна Европа. |
Христина Ленкова, 37 години, Прага Рикардо дойде от Барселона в Кърджали в много неподходящо време, лятото на 1989, точно когато турците се изнасяха за Турция. Изкупуваше се всичко възможно, каквото може да се изнесе, беше невероятен дефицит на каквито и да било продукти. Спомням си, че бяха пуснали сокове в кутии. Лято, горещо, ние чакаме на опашка. Той пощуря. Казва „моля ти се, дай да си тръгваме“. Аз му казвам „навсякъде е така“. Отиваме на друго място - същото. Той въобще не можеше да го възприеме, докато на мен не ми правеше впечатление... България не беше космополитна страна, да идват чужденци. Един чужденец от Западна Европа беше голямо събитие за града. А ние, като се разхождаме из града, млади хора, влюбени, държахме се за ръка... При което една вечер майка ми ме извика, даже не баща ми, на него му било неудобно, да ме помоли да не ходим по града за ръка. Аз бях шокирана. И ми беше обяснено, че просто партийният комитет в Кърджали е извикал моя баща да му направят забележка, че не може така да се ходи по града за ръка с един капиталист. Тогава си спомням, че това беше единственият ми бунт срещу въпросната власт. Не съм осъзнавала дотогава, нищо лошо не ми бяха направили. Но тогава бях просто възмутена срещу тази намеса в личния ми живот... |
Ксения Хофмайстерова Ние сме три сестри, аз съм най-малката. Баща ми е бил инженер, майка ми - незавършена актриса, която престанала да играе, тъй като баща ми бил много ревнив. |
Дора Янева Дядо ми е бил много богат, от майчина страна, били са петима братя, лятно време са живеели в село Петково, с огромни стада овци и кози, зимно време в Гиморджина, на Бяло море, днес Комотини. И са прехождали непрекъснато. А моят дядо си го спомням, не съм срещала друг човек, който толкова много да обича децата, колкото той. Примерно сутрин, като отиваше на пазар, защото по това време мъжете са ходили на пазар, и са били облечени, така си го спомням, с потурите, с пояса. Понеже спях с баба и с дядо вкъщи, виждах как сутрин баба хваща единия край на пояса и дядо започва да се върти около пояса, за да го навие. Като междувременно спираше и пълнеше бонбони, стъргали, леблебия, стафиди и разни такива лакомства за децата, като фактически поясът му беше два пъти по-голям, отколкото е нормалният пояс. И така тръгваше за пазара. И където срещне дете, обезателно му даваше разни такива вкусотийки. И страшно го обичаха децата. И понеже знаят, че по това време той ще тръгне за пазар, се строяваха едва ли не в редичка, да го чакат. Това е споменът от дядо ми. А другият спомен е страшно мил. В двора имахме една череша, която беше късна, много късно узряваше. И аз всеки ден го тормозех - бе дедо, кога ще узрее тая череша? И дядо ми не издържал един ден, хуква за пазара, купува един килограм зрели череши, прибира се в къщи, закачва всички тези череши на нашето черешово дърво, заедно със зелените - и червените, и ме събужда - идвай да видиш, черешата е узряла! Много добре го помня този момент как ме качи на раменете си, за да мога аз да достигам черешата и да ги късам. Направи ми впечатление, че много лесно слизаха черешките в ръката ми, но чак по-късно дойде прозрението, че това са били накичени череши на нашата череша... Страшно мил спомен детски... |
Къде е мястото на „юго-източноевропейците“ със социалистически спомени и посткомунистически мечти в разширяващото се европейско пространство?
Това е основният въпрос, чиито отговори търсят политическите репортажи на Диана Иванова от центъра на Европа, които „Капитал“ публикува от миналия брой в поредицата „Добър ден, меланхолия“.
0 коментара