Лютеница, rohlik и Вацлав Хавел
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Лютеница, rohlik и Вацлав Хавел

Лютеница, rohlik и Вацлав Хавел

Женски истории около Вълтава

1203 прочитания

Къде е мястото на „юго-източноевропейците“ със социалистически спомени и посткомунистически мечти в разширяващото се европейско пространство?

Това е основният въпрос, чиито отговори търсят политическите репортажи на Диана Иванова от центъра на Европа, които „Капитал“ публикува от миналия брой в поредицата „Добър ден, меланхолия“. „Европа ни е приготвила капан - бягайки от миналото тук, ние попадаме в миналото там. Единствено носталгията се е сменила с меланхолията. Има ли друг път извън нея? И дали тогава модерният проект на България не е точно на обратния полюс на сегашните и търсения - в обръщането към близкото минало“, пита Диана Иванова

„Имаше определен чар в комунизма, колкото и ужасно да звучи.“

Ксения Хофмайстерова, художничка, собственичка на галерия „Милениум“, Прага

Тези хора тук аз просто ги разбирам... Споделяме много общи демони от миналото, които са подобни. Никога не бих могъл да разбера по този начин хората на Запад.“ Тези думи на Мартин Шмок, чешки кинодокументалист (виж предишния брой - „Хермелин и депресия в Прага“), завърнал се в Чехия от Америка, ме карат дълбоко да се замисля - това, което те кара да разбираш другите, е миналото, и то „демоните“ в него, преживените.

Дали и при българ(к)ите е така? Имам ли аз „демони“, които споделям с другите българ(к)и, и кои са те? И как Прага със своята „терапевтична носталгия“ влияе на хора като мен/нас, с по-южни сърца и по-южни тъги? (Има такова македонско вино, което може да се пие в някои от чешките кръчми „Тъга за юг“.) Решавам да огледам себе си в три жени, живели социализма, които свързвам със себе си в Прага. И трите съм срещнала около реката Вълтава - заради уроци по чешки, наводненията и общи студентски приятели, изложби и артистични проекти. Дора е родена през 1942 г. в Комотини, днешна Гърция, Христина - през 1967 г. в Кърд­жали, Ксения - през 1958 г. в Тренчин, Словакия.

Адолф Хофмайстер и Ксения Хофмайстерова

Февруари 2005. В градската галерия на Старе место тече първата голяма ретроспективна изложба на Адолф Хофмайстер (1902 - 1973) - енциклопедична личност, художник авангардист в началото на века, близък приятел на Пикасо, Иля Еренбург, Макс Ернст, пътешественик, карикатурист, член на сдружението на пражките художници „Манес“, което организира първото изложение на френския сюрреализъм в Прага Poesie 1932, прекарал в изгнание в Ню Йорк Втората световна война, излагал свои работи в МОМА (музея на модерното изкуство). Комунист, заемал важни постове в Чехословашката комунистическа партия и правителството до 1968 г., дълбоко разочарован след нахлуването на войските на Варшавския договор в Прага. Изпада в тежка депресия и умира малко по-късно. Всъщност за широката общественост, за хора като мен, за младото поколение чехи Адолф Хофмайстер е напълно непознат. Ксения, чиято галерия в Мала страна е едно от любимите ми места в Прага, е съпруга на неговия син - Адам. Двамата са художници, инициатори на самата изложба. „Чудехме се дали времето е узряло за нов прочит на Хофмайстер - той никога не е преставал да бъде комунист, дори и след 1968 г., след като е изгонен от партията... Тези хора са били под някаква хипноза, той постоянно е очаквал нещата да се оправят. Бил е страхотен художник, но никога на е успял да се откъсне от политическата работа. Много е имал нужда от славата. За някои хора славата е като дрога, не могат без нея. И това много пречи.“

*** Ако си комунист - или си кариерист, или си глупак.“ Така започваме с Ксения да си говорим за нейния комунизъм, който тя през цялото време нарича болшевизъм (виж нейната история). Следва сценография в Театралната академия в Прага („бяхме бохеми, нищо не ни интересуваше“), когато идва революцията, вече е с две деца. С удоволствие я слушам, имам чувството, че е човек, който постоянно говори за това. Помни и се ядосва, че другите не помнят.
„Днес във всички партии има комунисти и всички се правят, че това някак си е наред. Аз и днес не бих седнала с тях в кръчмата на една маса. Тогава за всички нас беше толкова ясно, че тези хора са прагматични комбинатори, че единственото, което ги интересува, са парите. Беше съвършено ясно. Днес вече никой не помни, но това беше отпадъкът, боклукът на обществото, хората, които всички презираха. Просто беше ясно, че ако си комунист, или си кариерист, или си глупак. При мене веднъж дойде шефката на катедрата и казва „Ксения, вие сте перспективна, бихме ви взели в Партията“... И аз веднага реагирах: „Боже мой! За нищо на света! Вкъщи ще ме убият!“ И ме оставиха на мира. Мъжът ми имаше лоша слава заради баща си (Адолф Хофмайстер), така че не го закачаха. Всички казват, че иначе нямаше да си намериш работа. Не е вярно, винаги си намирах работа.“

Rohlik, влашки салат и джинси от „Тузекс“

„В училище (средното художествено училище в Бърно) имахме най-фантастичните учители - по това време гонеха добрите преподаватели от висшите училища и те отиваха в средните... Този болшевизъм около нас много ясно се чувстваше, но ние не искахме да го пуснем при нас, живеехме в остров на надеждата. Имаше страхотни приятелства! Сега като мисля, това бяха едни много хубави години и съжалявам сегашните млади - те никога няма да разберат какво значи силно приятелство. По времето на комунизма на никого не му трябваше миксер или нова кухня, целият този консумативизъм никого не интересуваше - защото имаше rohlik*, vlasky salat (нещо като руска салата), от време на време - джинси в „Тузекс“ (чешкия „Кореком“). Имах едни джинси, с които изкарах цялото училище. Сега, като гледам моя син как сменя марките... Ние бяхме спасени от това. Имаше определен чар в комунизма, колкото и ужасно да звучи.“

Лютеница с хлебец

Чешкото rohlik и vlasky salat на български звучи като „хляб и лютеница“. Удивително е колко дълго чех може да преживее, прехранвайки се по този начин - продълговато хлебче с някаква салата с майонеза. Сигурно по същия начин друг би се удивлявал на българското „лютеница с хлебец“. Но има и още едно разместване на емоциите, което улавям сега - за Ксения първото е символ на болшевизма, за Дора второто е символ на революцията, 1989.

Дисидентите и литературата

Дора е завършила славянска филология в София, работила е като преводачка в Съюза на преводачите, превеждала е „всичко възможно, което се правеше от соцстраните, конференции, конгреси“, чешкия класик Ирасек, майстора на черния роман Хавличек, Владислав Ванчура, след 1989 - пиесите на Вацлав Хавел и дисидентската литература - Иван Клима. „Не съм фен на този вид литература, тя никога няма да стане класика. Клима е помоему най-свестният писател дисидент, много интелигентен, много скромен човек, много научих от него... но не съм вдъхновена от тази литература, самите автори не ми легнаха много на сърцето. Нямам точно обяснение на този феномен - защо от дисидентите не остава стойностна литература? Ако има някой колос в чешката литература по това време, това е Храбал.“ Дора не е била никога „в партията“. Живее в Прага от 20 години, заминава с мъжа си, който през 1985 е назначен на работа в Световната профсъюзна организация. Тя работи до „революцията“ в „Проблеми на мира и социализма“ - „възможно най-тъпото списание на света с най-интелигентните хора“. Революцията от 1989 е шок за семейството - „закриха списанието, закриха организацията на мъжа ми, той замина за България със сина, аз останах с щерката, която я приеха в Икономическия. Нямахме никакви пари и спестявания, всичко бяхме похарчили за пътувания... ядяхме с щерката лютениците, които навремето си бяхме донесли от България, с хлебец...“ После съдбата се обръща - намира си работа в чешкото издателство „Орбис“, „декомунизацията“ изхвърля повечето от редакторите и тя като „непартиен“ член става главен редактор на редакция „Преводи“. И така десет години. Докато се посвещава на уроците по чешки, където години по-късно я срещам аз. Питам я как усеща себе си - различна ли е, същата ли е - по времето на социализма и след това. Казва ми нещо, което самата определя като странно - че ако дойде трета система, пак ще започне отначало. Че смяната на системите е стресова ситуация, която трябва да преодолееш. Просто е знаела, че трябва да се справи, защото в България „беше много тежко положението“. Нарича социализма „забравено време“. Никой не я пита за това - нито чехи, нито българи. „Пълно мълчание и от двете страни.“ Питам я още кое я прави така приспособима, че да започва винаги отначало. „Нуждата. Нали трябва да се оцелее. Това е проб­лемът на мъжа ми - че не може да се приспособи. След като той не може, аз трябва да се приспособя.“ Смее се.

*** Мислех, че ще ме питаш за социализма...“ С Дора говорим дълго, много дълго. Седим до реката, в кафенето „Славия“, което и двете обичаме, и това по някакъв начин има значение за дължината на разговора. Разказва ми за любимия си дядо и черешата (виж нейната история), за бедния и красив баща, който намира спасение в армията и заради което после я гледат с подозрение („баща ти от немската армия“), за властната си майка, заради която решава да остане в София и да не се върне никога в Кърджали (където е израснала), за мечтата да види Гиморджина, където е родена (днешно Комотини), за чувството на малоценност в Софийския университет („бяхме 4-5 души от провинцията, всичко друго от София - Вера Ганчева, която владееше четири езика с лекота, Яна, племенницата на Тодор Живков, те си бяха една компания от руската гимназия, естествено човек не може да не забележи разликата между това, което младият човек получава в София и в провинцията“), за първото пътуване с лада-а до Париж... Накрая, след като ми е разказала за първата си чешка любов, се усмихва: „Мислех си, че ще ме питаш за социализма, а то - съвсем друго...“
Ето в това изречение смътно улавям някакъв български „демон“, който съм срещала и срещам постоянно - социализмът е нещо различно от животите ни, нещо друго. Докато Ксения говори за същите неща - Париж, дядо и, майка и, ученето - тя през цялото време знае, че ми говори за социализма, за нейния преживян „болшевизъм“. Дора се чувства спокойна, че сме говорили за други неща.

Турците, Хайнц и нелюбовта

„Никога не съм обичала турците, признавам си, може би съм била националистка“, ми казва Христина. Удивена съм от себе си, че никога за трите години, откакто я познавам, не сме говорили за това. Христина е много успешен банков мениджър, родом от Кърджали, почти 10 години е в Прага и вече е чешка гражданка. По време на „възродителния процес“ за смяната на имената на българските турци е в английската гимназия в Пловдив, няма спомени освен за съученичката Гюлбиаз, за която класната съобщава в един момент, че има ново име. „Чувствах някаква обида в нея.“ Христина обаче помни себе си през 1989: „Не знам дали някакво националистично чувство ме беше завладяло, но аз бях безкрайно активна, бях против връщането на имената.“ Опитвам се да разбера дали и сега мисли така. „Знаеш ли, че сега ми е някак индиферентно всичко, не мога да преценя...“ Това, което извърши нашата държава тогава, е престъпление, казвам. „Не мога да го оценя дали е било престъпление или не... аз може би не съм го и разбирала и до ден днешен не мога да го разбера точно...“ В Прага с никого не е говорила за това време, с нито един чех или приятел. Не знае откъде идва цялата тази нелюбов. „Не мога да кажа нищо конкретно, някой да ми е направил зло или аз на някого. Като съм слушала по-късно колеги хървати, си давам сметка, че става дума за някаква обща глобална представа, която даже не е плод на определени факти, а точно обратното... Обаче трябва да ти кажа, че аз навремето, преди революцията така наречена, в общи линии се срамувах да кажа откъде съм. Защото, като кажа Кърджали, веднага реакцията на ответната страна беше - ти туркиня ли си? Което мене адски ме обиждаше и аз започвах да се срамувам.“

*** Христина осъзнава национализма си, както сама го определя, чрез свой дългогодишен приятел в Германия - Хайнц. „Отиваме с него на brunch в безкрайно хубаво заведение, турци го държат. И той ми казва - отиваме в един турски квартал, където всичко е на турски - надписи, говори се на турски, няма да чуеш немска реч. И аз казвам - как така? Аз съм възмутена! Та те живеят в Германия. Той казва - има цели области в Германия, където всичко е на турски. И аз казвам - това е престъпление, как може да им разрешавате. И той ме пита - защо имаш такова отношение? Ти знаеш ли, че тия хора, турците, идват 60-те години, когато ние нямахме достатъчно работна ръка и ги използвахме да ни повдигнат стандарта. Сега, щом сме ги докарали веднъж, трябва да се съобразяваме с тях, нямаме право да сме настроени против... Видях, че той е безкрайно много по-толерантен от мене.“
Откакто е в Чехия, не се е интересувала повече за „онова време“, дали е имало разкрития, разследвания. И с нея говорим дълго, обедно време в апартамента и близо до Смихов. За първата и международна студентска бригада в Испания и първото излизане на Запад, влюбването в Рикардо и изненадите на Рикардо от Кърджали (виж историята). *** Тогава се замислям, че всички любовни истории ни показват местата на нашата нелюбов и че само те могат да направят това.
Ето и историята за чешката любов на Дора. През 60-те Роман идва в Приморско и се влюбва „до ушите“ в нея. Тя тогава е сгодена. После тя заминава за първи път в Чехия и го вижда отново. Това пътуване и донася и „първото усещане за чешка къща - ние нямахме такива неща, изключителна красота“. Роман знае, че тя ще се жени, но един ден я завежда в църква. „Никого не съм обичал така, както тебе, нека се закълнем тука пред Бога, че дори и да не сме заедно, ще се обичаме“, казва той. „Беше някакво неземно усещане. Не съм изпитвала друго такова никога.“ А ти какво отговори? „Заклех се... То е по-силно от тебе, не можеш да не му се подчиниш...“ Какво стана с него след това? „Не знам, повече не го видях.“

* rohlik - продълговато хлебче **Диана Иванова - журналист на свободна практика, родена през 1968, 1995 - 2003 работи в радио „Свободна Европа“ в Прага, от януари до март 2005 е стипендиантка на името на „Милена Йесенска“ в Института за науките за човека www.iwm.at във Виена

В следващия брой четете - „Фрау Булгарин“, Иван Милев и Густав Климт - виенски разкази

Носталгия - думата е измислена от швейцарския лекар Йоханес Хофер през 1678 г. (nostos - завръщане, и algia - болка) за неговата докторска дисертация и първоначално е била смятана за болест, дори за лудост (фантазиите за дома постепенно превземат ума на пациента, който не е способен да мисли за друго). Чак в средата на XIX век лекарите отхвърлят тезата, че носталгията е болест, тъй като не намират доказателства за патологичното и развитие. След 1900 г. става модерно състояние за писатели и интелектуалци в Западна Европа.
Според социолозите носталгията като обществен феномен се развива само когато са налице три условия - първо, когато обществото споделя линейна перспектива за времето (миналото е безвъзвратно минало, бъдещето е непредвидимо), второ, когато сегашното е по-лошо от миналото, и трето, когато миналото продължава да присъства по някакъв символичен начин (чрез образи, обекти, асоциации).
Меланхолия - двете понятия често се объркват и преплитат, макар че за разлика от носталгията меланхолията никога не е била смятана за болест. Според „Анатомия на меланхолията“ на Робърт Бъртън (1678) меланхолията е състояние на интелекта, носталгията - на чувствителността. Според Фройд (Mourning and Melancholy) меланхолията е „дълбоко болезнено лошо настроение, което се характеризира със загуба на интерес към околния свят, загуба на способността да се обича, деградация на чувството за себе си и увеличаване на очакването на наказания“. Меланхолията може да бъде последица от носталгията - прекаленото жадуване за минало време и място откъсва от сегашния момент и сегашното място, страстта за миналото се трансформира в апатия към сегашното.

Христина Ленкова, 37 години, Прага

Рикардо дойде от Барселона в Кърджали в много неподходящо време, лятото на 1989, точно когато турците се изнасяха за Турция. Изкупуваше се всичко възможно, каквото може да се изнесе, беше невероятен дефицит на каквито и да било продукти. Спомням си, че бяха пуснали сокове в кутии. Лято, горещо, ние чакаме на опашка. Той пощуря. Казва „моля ти се, дай да си тръгваме“. Аз му казвам „навсякъде е така“. Отиваме на друго място - същото. Той въобще не можеше да го възприеме, докато на мен не ми правеше впечатление... България не беше космополитна страна, да идват чужденци. Един чужденец от Западна Европа беше голямо събитие за града. А ние, като се разхождаме из града, млади хора, влюбени, държахме се за ръка... При което една вечер майка ми ме извика, даже не баща ми, на него му било неудобно, да ме помоли да не ходим по града за ръка. Аз бях шокирана. И ми беше обяснено, че просто партийният комитет в Кърджали е извикал моя баща да му направят забележка, че не може така да се ходи по града за ръка с един капиталист. Тогава си спомням, че това беше единственият ми бунт срещу въпросната власт. Не съм осъзнавала дотогава, нищо лошо не ми бяха направили. Но тогава бях просто възмутена срещу тази намеса в личния ми живот...
Другото, което на Рикардо му правеше впечатление в България: отиваме в Пампорово, сравнително луксозен хотел. Седим един срещу друг на масата, пристига келнерът, започва да чисти напред-назад и трохите хвърчат на всички страни. Рикардо беше много впечатлен. Също и от това. Отиваме в сладкарницата на НДК, горе на терасата имаше сладкарница. Всички маси бяха заети, ние отидохме и седнахме на една, където два стола от четири бяха свободни, без дори да попитаме „мога ли да седна“. И той беше силно впечатлен - как така, не може така! Ама как не може, щом има свободно място - сядам. Тогава в България, където имаше място на масата, се сядаше. Наскоро синът ми коментира това за баба си в една пицария - представяш ли си, казва, баба ми казва, какво лошо, като има свободни места, да седнем... И Александър казва - ти не си ли наясно, че просто щом е заета масата, ние не можем да се присъединяваме.

Ксения Хофмайстерова

Ние сме три сестри, аз съм най-малката. Баща ми е бил инженер, майка ми - незавършена актриса, която престанала да играе, тъй като баща ми бил много ревнив.
След моето раждане татко се преместил в Братислава и започнал да строи къща. Построил първия етаж, след което загинал при катастрофа с кола. Така на 2 години съм останала без баща. Баба ми, майка ми и три малки деца започнахме да живеем в дървена къща, направена за временно пребиваване. Баща ми по време на войната е бил летец в канадската армия и тези хора са били след това преследвани много повече в Словакия, отколкото в Чехия. Майка ми ни предава в Източна Словакия, където започвам да говоря на унгарски, защото моите стари родители не знаеха словашки... Хората много обичаха дядо ми, имал е банка. Когато ходех в магазина да пазарувам, всички ми отстъпваха място. Дядо ме глезеше, все още имаше пари, така че аз се чувствах много добре... Така че до първи клас съм при тях, след което майка ме взима в Братислава. В първи клас беше пълна катастрофа, защото си спомням как стоях на стълбището и казвах, че ще се напикая, а никой не разбираше моя унгарски. Така стоях, плаках, едно момиче дойде накрая, отведе ме до тоалетната и после станахме най-добрите приятелки.***Майка ми психически не успя да се справи със смъртта на баща ми, после имаше двама приятели и те умряха, някак нямаше късмет, беше красива и умна жена, но с тези три деца беше трудно да намери някого. Пиеше, няколко пъти се срути, отведоха я на лечение и намери някакъв италианец лекар, който се ожени за нея. Ние всички бяхме много щастливи, защото тя иначе тук щеше да свърши в лудница. Така че тя замина за Италия, бях на 10, останах с баба ми... Видях я чак след 10 години, когато ме пуснаха за първи път при нея. Три дни в Италия, през Франция, с влак
Видях я много болна... Италия за нея беше тотална изолация, тя живееше близо до Милано, но без приятели. А тя беше жена, която беше свикнала да излезе, да си купи книга, да отиде на кино, на театър. Там се беше превърнала в такава домакиня, която няма с кого да говори. Мисля си, че Италия беше за нея огромна катастрофа. Тя си е представяла щастие, но нищо такова не се беше получило. Така че там можеше да се разбере колко е важна средата, това, което е около теб, приятелите.
Майка ми умря в санаториум в Италия малко по-късно.
Сега, като гледам сестрите си (едната е сценаристка, другата - бивша танцьорка в Държавния балет), от нас никой нищо не очакваше при тези условия, при които израснахме. Когато моята учителка от средното училище разбра, че имам висше образование, не скри учудването си: „Вие?“.

Дора Янева

Дядо ми е бил много богат, от майчина страна, били са петима братя, лятно време са живеели в село Петково, с огромни стада овци и кози, зимно време в Гиморджина, на Бяло море, днес Комотини. И са прехождали непрекъснато. А моят дядо си го спомням, не съм срещала друг човек, който толкова много да обича децата, колкото той. Примерно сутрин, като отиваше на пазар, защото по това време мъжете са ходили на пазар, и са били облечени, така си го спомням, с потурите, с пояса. Понеже спях с баба и с дядо вкъщи, виждах как сутрин баба хваща единия край на пояса и дядо започва да се върти около пояса, за да го навие. Като междувременно спираше и пълнеше бонбони, стъргали, леблебия, стафиди и разни такива лакомства за децата, като фактически поясът му беше два пъти по-голям, отколкото е нормалният пояс. И така тръгваше за пазара. И където срещне дете, обезателно му даваше разни такива вкусотийки. И страшно го обичаха децата. И понеже знаят, че по това време той ще тръгне за пазар, се строяваха едва ли не в редичка, да го чакат. Това е споменът от дядо ми. А другият спомен е страшно мил. В двора имахме една череша, която беше късна, много късно узряваше. И аз всеки ден го тормозех - бе дедо, кога ще узрее тая череша? И дядо ми не издържал един ден, хуква за пазара, купува един килограм зрели череши, прибира се в къщи, закачва всички тези череши на нашето черешово дърво, заедно със зелените - и червените, и ме събужда - идвай да видиш, черешата е узряла! Много добре го помня този момент как ме качи на раменете си, за да мога аз да достигам черешата и да ги късам. Направи ми впечатление, че много лесно слизаха черешките в ръката ми, но чак по-късно дойде прозрението, че това са били накичени череши на нашата череша... Страшно мил спомен детски...
По таткова линия, колкото майка ми е била богата партия, толкова баща ми е бил бедна партия. Дядо е успял да изучи само големия си син, брат на баща ми, а за баща ми не е имало пари и просто не е учил. И баща ми намира спасение в армията. Като отива в казармата, решава, че трябва да се спаси от глада. Много са гладували. И успява да направи някаква кариера в казармата, там някакво образование да получи междувременно, за да има самочувствие, ако не друго. В момента, в който се оженва, вижда друго бъдеще за себе си и напуска казармата. Вече не е бил офицер, заради което аз си го отнесох малко... Защото в досието ми като ученичка пишеше, че съм дъщеря на бивш офицер от немската армия. И не ми разрешиха да следвам английска филология.
Имах един великолепен баща и невероятно войнствена и властна майка. Вкъщи всичко се вършеше под нейна диктовка и каквото кажеше тя, това ставаше. Докато не си изядях супата, не можех да стана от масата. Така че много често супата ми беше разредена със сълзи, но трябваше да я изям.

Къде е мястото на „юго-източноевропейците“ със социалистически спомени и посткомунистически мечти в разширяващото се европейско пространство?

Това е основният въпрос, чиито отговори търсят политическите репортажи на Диана Иванова от центъра на Европа, които „Капитал“ публикува от миналия брой в поредицата „Добър ден, меланхолия“.

Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

0 коментара

Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

Ще съмне ли след НОЩ?

Ще съмне ли след НОЩ?

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност.