Много късно

Инфографика Хронология на делото Увеличаване Хронология на делото Преглед на оригинала Смаляване

Всичко е въпрос на време и натиск", се казва в един от най-великите затворнически филми "Изкуплението Шоушенк".

СПИН случаят в Либия се движи по същата логика. И проблемът не е, че властите в джамахирията непрекъснато поднасят изненади, а че в България играчите се сменят, пропускайки да наваксат случилото се преди тях.

Абонирайте се за Капитал

Получавате пълен достъп до всички статии и целия архив

19 декември, 7 часа сутринта, затворът "Джудейда", Триполи

Режещият звук, който служи за будилник на лишените от свобода, е пронизал пространството. Докато затворниците закусват и се приготвят за поредния ден без право да избират какво да правят, пет българки имат ясна програма. Ще излизат с ескорт. Обличат си хубавите дрехи и се приготвят да чуят присъдата си.
Кристияна, Нася, Валя, Валентина и Снежана са в "Джудейда" отдавна. Местили са се за малко в така наречената вила край Триполи, после са видели как е в затвора в Бенгази и сега пак са в "Джудейда".
Цялата управа на затвора ги познава и в този ден имат посещение на високо ниво. Директорът ги среща на тръгване с думите: "Присъдите ще са смъртни, но няма страшно!"
Така и стана. Без излишните емоции от Гергьовден 2004 г., когато съдията произнесе присъдата "в името на разплаканите майки и съсипаните детски животи".
Две години по-късно наказанието е просто смърт, тълпата от доволни родители е далеч по-малка, външният министър на Либия побърза да подчертае, че присъдата не е окончателна и че ако не Върховният съд, то Висшият съдебен съвет на джамахирията ще реши случая.
Така за пореден път Либия показва, че винаги е знаела какво има предвид и следва логиката си без големи вътрешни противоречия.

Отвъд плакатите



От самото начало е ясно, а вече се казва и публично, че епидемията от СПИН в Бенгази е проблем, за който либийското ръководство трябва да намери виновен. Заради общественото мнение, заради вътрешнополитическите проблеми в областта и заради тежките последици.

И ако преди 6 години в Либия твърде малко хора бяха запознати с казуса и още по-малко от тях вярваха, че българите са извършители на заразяването, сега всички в джамахирията са убедени, че петте сестри са виновни.

Тиражираните коментари, че българките са по-жестоки от Хитлер и Чингиз Хан и че който се съмнява в това, е съучастник, свързан с вражески служби, дава плодове. Смъртната присъда е публикувана дословно в най-тиражните либийски вестници.

Трагедията на децата е в центъра на историята и връщане назад няма. И въп­реки че роднините тръбят, че искат незабавно изпълнение на смъртните присъди, за всички е ясно, че не искат точно това. И че то няма да се случи.

Най-малкото защото, ако са мъртви, българките не струват нищо.

Според присъдата сестрите и палестинският лекар трябва да заплатят около

30 милиона долара

обезщетения по гражданските искове на родителите на децата. Такава е и горе-долу сумата, на която се изчислява към днешна дата либийският дълг към България без лихвите, на които вече никой не се надява.

Страните имат още около година време да се разберат кой, как и откъде ще даде сумата на роднините. Фондът, ангажиран с хуманитарната трагедия, инвестира в болницата в Бенгази, в специалисти и лечение на децата. Компаниите, които също биха се включили, искат парите да се вкарват целево за същите цели, но в никакъв случай да не служат за финансови компенсации на семействата. България е категорична, че няма да изплаща кръвнина, защото вярва в невинността на своите граждани. И някъде там преговорите зациклят.

Ясно е, че оттук нататък предстои по-кратката част от пътя. По-тежката, най-прагматичната и най-трудната за отиграване, без да изглежда толкова унизително, колкото е.

Видимата част от това, което предстои, е СПИН делото. То ще бъде гледано от Върховния съд на Либия, който може да потвърди смъртните присъди трети път. Или да постанови други, вече окончателни присъди. Осъдителната присъда е необходима, за да послужи за официална принуда компенсации да бъдат платени.

Ако отново се чуе "смърт", казусът съвсем законно ще попадне в орган, който има политическата власт да реши всичко. Висшият съдебен съвет, както обясни либийският външен министър Шалкам, е органът, без чието съгласие не се изпълнява нито една смъртна присъда в Либия. Освен това има правомощията да отмени и промени присъда. Тогава, ако всичко на ниво преговори е наред и е намерен механизъм за задоволяване на финансовите претенции, българите могат да получат по-леки наказания и да се върнат у нас "да ги излежават" според договора за правна помощ с Либия.

Няма да са невинни, но ще са живи.

Месец се изисква за изготвяне на мотивите към присъдата, а още месец за обжалване пред Върховния съд. След това той ще реши кога ще заседава. Ако се прецени, че нещо по делото не е ясно, ще се гледа по същество още веднъж. Има и вариант, при който Върховният съд отхвърля жалбата на защитата, приема присъдата за законосъобразна и така сроковете се съкращават още повече.

Закъсняла истерия

Когато през 1999 г. в България се разбира, че в Либия са арестувани шестима българи, които най-вероятно ще бъдат обвинени за епидемия от СПИН в Бенгази, българските служби правят анализ. И уж изследват случая. Но вместо сериозно да помислят как тези хора да бъдат прибрани у нас, те се заемат с това да ги проучват. Така изравят различни пикантни информации и слухове за някои от арестуваните, приемат за вярно, че задържаните имат "съмнителни" банкови сметки в чужбина, анализират ги негативно като личности и заключват, че работата е дебела, "нашите са произвеждали алкохол, имали са неморално поведение, търгували са с валута, а може би и с кръвна плазма" и към случая трябва да се подхожда внимателно.

И се ражда репликата на някогашния премиер Иван Костов по повод вече публичните обвинения в умишлено заразяване със СПИН: "Ами, ако са виновни?!"

Една година (1999), докато българите са мъчени с ток, държани са на тъмно с дни, лишавани са от вода, храна и тоалетна, плашени са с кучета, висели са с главата надолу, мачкани са психически и са принуждавани да признаят вина, българската държава мълчи. А когато не мълчи, говори глупости. Дипломатите ни в Либия твърдят от националния ефир, че арестуваните не са обвиняеми, а "свидетели на обвинението", че не е ясно какво е обвинението, защото има следствена тайна и тя трябва да се уважава, и че битовите им условия са чудесни за арестанти - даже спели на бели чаршафи.
На "тихия фронт" текат информации, че "може и да са виновни", че все пак в Либия работят и други българи и отношенията не трябва да се обтягат повече. Призивите са към деликатност и сдържаност.

В първия момент, когато случаят още не е влязъл в съда, България е парализирана. После вече е късно. Следствието е приключило с мнение за съд.
Вторият шанс за ответен удар от българска страна е след завръщането на вече покойния адвокат Христо Данов от посещение при българките. Той е първият български пратеник, който заговаря публично, че сестрите са били изтезавани по време на разследването. Вместо това да даде официален повод за образуване на дело в България за извършено престъпление срещу български граждани в чужда страна, как­вато е процедурата, у нас следват декларации в стил "ако това е вярно, да знаете, че е много лошо и ние не го приемаме".

Според някои анализатори първите остри български реакции от ерата на Надежда Михайлова, които следват дългото затишие, само влошават обстановката. Защото тогава Либия вече има план и няма намерение да се отказва от него.

Още при първите посещения на Соломон Паси в джамахирията през 2001 и 2002 г. прозвучават послания, които българската страна пропуска да разбере по същество. Тогавашният министър на правосъдието генерал Мохамед Али ал Мисурати заявява, че съдебната процедура отнема много време. Колко? Никой не знае. Въпреки това Паси демонстрира оптимизъм, че нещата ще приключат за 40 дни.

След 40 дни Народният съд се произнесе. Но не каза, че българите са невинни. Само заяви, че няма данни за заговор срещу държавата и не е компетентен да се произнесе по останалите обвинения, които са наказуеми от обикновен криминален съд. Тогава въртележката с връщането отначало се завъртя за първи път. Политическите илюзии се подхраниха, че идва началото на края, а някои по-амбициозни дори подготвиха "Фалкона" за излитане към Триполи.
Факт е, че

за 8 години българските усилия дават някои плодове

Първо Либия приема в местен съд да пледира чужд адвокат. След това приема и процесът да бъде отразяван от български журналисти. Останалите подобрения са свързани с битовите услови на затворниците и с изваждането на случая от Народния съд.

Другото са две смъртни присъди и стриктно следване на логиката на местната съдебна система.

Посочените за мъчители бяха разследвани, съдени и оправдани. Оправдателната присъда не е обжалвана от местната прокуратура и е окончателна.
Съдът в Бенгази допусна всички искани експертизи и свидетели, включително Монтание и Колици. Не се съобрази с тях, но затова има Върховен съд, който върна делото за ново разглеждане. По време на новия процес защитата призова още свидетели, които не бяха открити, и поиска експертиза за психологическото насилие, каквато не бе назначена. Сега отново на ход е върховният съдебен орган.

"Аз продължавам да съм оптимист", казва часове след произнасянето на смъртните присъди зам.-министъра на външните работи Феим Чаушев. Той е основната фигура от българска страна, ангажирана с разговорите в четиристранния формат Либия - България - САЩ - Великобритания.
На въпрос на Би Ти Ви дали оптимизмът му се отнася за това, че българките все някой ден ще се приберат живи, но не е ясно точно кога, Чаушев отговаря: "Да."

20 декември 2006 г. Триполи, затворът "Джудейда"

Феим Чаушев отива на свиждане на петте български медицински сестри, които ден по-рано са чули за втори път в живота си, че са осъдени на смърт. Месеци по-рано Чаушев обещава, че ако не се окаже прав за скорошния добър изход от делото, ще влезе да лежи в затвора вместо сестрите. Към днешна дата казва, че било шега. За повдигане на духа. Но не на шега отбелязва, че сестрите са в лошо психическо състояние… И че се опитал да ги окуражи, призовавайки ги към търпение. "Докога"? - попитали сестрите. "И аз не знам" - отговорил им Чаушев. На тръгване им предал поздрави от цялото държавно ръководство. И не пропуснал да пожелае весела Коледа.

Вероятно пак на шега.