Електронният му мозък работи безупречно, анализира най-сложни положения, търси решения, дава съвети и естествено всичко, което извършва, трябва да му се заплати. Нему е все едно на коя държава служи, на каква кауза и какви идеи налага."

Когато през далечната 1966 г. бъдещият писател дисидент Георги Марков публикува своята новела "Портретът на моя двойник", той едва ли си дава сметка колко далече всъщност ще стигне реалният прототип на гореописания герой - бъдещият несменяем ръководител на Националния дворец на културата Христо Друмев. Четирийсет години по-късно въпросният "двойник" на избягалия в Лондон журналист (който в новелата присъства като негов партньор и ментор в играта на покер) продължава да управлява почти еднолично може би най-емблематичния недвижим имот, завещан от времето на социализма, и се смята за един от най-влиятелните хора в сянка в българската столица. По всяка вероятност той е и една от най-колоритните личности, около която витаят всевъзможни митове.

Известен е като син на милионер от царско време, дипломат от първите години след 9 септември, картоиграч, авантюрист, юрисконсулт във външнотърговска фирма, вносител на "упадъчни" западни филмови суперпродукции и какво ли още не... Едно нещо обаче е абсолютно сигурно - Христо Друмев успява да надживее всички политически сътресения и промени след падането на режима на Тодор Живков и не само се задържа начело на единствения истински социалистически "дворец" в България, но и капитализира тази своя позиция по максимално добър начин. И наистина - всеки човек, който е бил на някаква мащабна проява в НДК, вероятно е забелязал как влиятелни хора от целия политически и бизнес спектър дружелюбно се усмихват рамо до рамо в ложата на НДК.

"НДК е станал част от семейството ми"

откровено казва Христо Друмев пред пловдивския вестник "Марица" по случай 70-годишния си юбилей. Днес, пет години по-късно, като че ли това не се е променило много. Преди обаче да "се слее" с НДК, неговият живот е низ от перипетии и авантюризъм, достойни за литературно произведение. Ако има качество, което да е подпомогнало най-много възхода му през годините, това определено е комбинативността. И ако "Златният телец" и "Дванайсетте стола" бяха писани в България, главният герой вероятно нямаше да се казва Остап Бендер... Самият Друмев дори обича да цитира въпросния знаменит персонаж на Илф и Петров, и по-специално неговата реплика: "Парите се търкалят в краката, само трябва да се наведеш и да ги вземеш."

Благодарение на своята житейска гъвкавост и изобретателност директорът на НДК успява да живее учудващо добре още в ранния социализъм, въпреки че произхожда от семейство на заможен капиталист. Неговият баща, също Христо Друмев, е представител на германската фирма "Вандерер верке" за България преди 9 септември 1944 г. и след идването на народната власт губи цялото си състояние, което е национализирано. "Ако всичко това не беше станало, аз щях да бъда едно лъскаво синче на милионер с много добро образование, щях да бъда обграден от красиви автомобили и момичета", споделя Друмев пред "Марица".

Независимо че има "упадъчен корен", той все пак той успява да се интегрира добре в социалистическата матрица. След 9 септември по някакъв начин попада не къде да е, а в Министерството на външните работи (МВнР), където по принцип случайни хора не се назначават. Обяснението му за този парадокс е, че това е станало "с връзки": благодарение на д-р Минчо Нейчев - министър на правосъдието в отечественофронтовското правителство, който преди това е бил служител във фирмата на баща му. Точно в този момент външното министерство изпитвало крещяща нужда от хора, които да знаят чужди езици.

Такъв бил и самият Друмев. Според собствените му думи при него са стажували първият випуск дипломати от кариерата като Петър Младенов, Андрей Луканов и Бойко Димитров - осиновения син на социалистическия вожд Георги Димитров. Езиковите му познания му позволили да се издигне до аташе във Външно с отговорност за целия американски континент.

Безоблачният период в МВнР приключва за Друмев със смъртта на неговия покровител Минчо Нейчев в началото на 60-те години на миналия век. Бъдещият шеф на НДК е уволнен поради политичес­ка непригодност и е принуден да се препитава с доста алтернативни занимания - ремонтиране на пишещи машини и... игра на покер. Горе-долу по това време става ясно, че той има сериозни заложби на картоиграч. "Срещу чужденци е много опасно", казва Друмев и споделя, че е играл най-вече с писатели, партийни кад­ри, журналисти, музиканти, спортисти...

"Всичките съм ги обирал"

добавя, подсмихвайки се той. Благодарение на покера той успява да носи достатъчно пари вкъщи, така че възрастният му баща да не разбере до смъртта си, че Друмев е изгонен от Външно.

Картите вкарват Друмев в инакомислещи интелектуалски среди, където той се сближава с писателя дисидент Георги Марков. По повод новелата "Портретът на моя двойник" директорът на НДК отрича да е играл двойна игра (в произведението той се съюзява с непобедимия картоиграч Хиената, за да обере Марков). Според него е станало точно обратното - двамата прибират парите на покер легендата. "Истината е, че Марков дойде към 4 часа през нощта да си вземе неговия дял. Аз смених картите по време на играта", разказва Друмев. По думите му краят на неговите покерджийски мошеничества идва в средата на 60-те години, когато се жени за съпругата си Емилия Друмева (в момента конституционен съдия). Тогава той заменя комара с другата си картоиграческа страст - игра на бридж.

Преди обаче това да се случи, Друмев успява да си намери работа зад граница - юрисконсулт на "Техноекспортстрой" в Ирак, където български инженери прокопават канали и работят по изграждането на канализацията в Багдад. Докато е в иракската столица, той отново използва картоиграческите си умения, за да си проправи път във "висшето общество". Така става редовен посетител на дипломатическия клуб в Багдад, където според него не е имал достъп нито един човек от соц. страна. Чест гост на въпросното място е бил и тогавашният лидер на партията Баас Ахмед Хасан ал Бакр, чиято охрана се е ръководела от самия Саддам Хюсеин, разказва директорът на НДК. Според Друмев именно бриджът се е оказал заниманието, което отваря пред него всяка врата. Дори и в момента той е капитан на националния отбор по бридж и двукратен световен шампион.

След връщането си от Ирак Христо Друмев отново си намира работа, свързана с пътуване зад граница. Благодарение на тогавашния шеф на държавната кинефикация Павел Писарев той оглавява предприятието "Филм България", започва да обикаля международни фестивали и да търгува с кинематографична продукция. Успява да сключи договор с "Метро Голдуин Майер" и за първи път внася в България класически "упадъчни" американски филми. А когато някои партийни деятели надигат глас срещу това, той обявява, че лично Тодор Живков ги е гледал и одобрил. Впоследствие никой не посмява да провери верността на това твърдение...

Оттук нататък кариерата на Христо Друмев върви шеметно нагоре и той обикаля половин Европа като културен аташе - Франция, Германия, българския културен дом "Витгенщайн" във Виена. И така до 1988 г., когато е върнат в България, за да поеме импресарската дейност на диригента Емил Чакъров в НДК. Две години по-късно вече бившият авантюрист, картоиграч и син на милионер от царско време стои начело на единствения истински "дворец", построен в България по социалистическо време.

Фотограф: Капитал