Теорията на парите, паричните режими, валутните курсове са основни понятия, които намират широко отражение в литературата. Те занимават изследователите както в исторически, така и в съвременно практически план. Авторът на изследването откроява ясното противоречие между историята на парите и съвременните теории за тяхното изучаване. Докато историята свързва парите с властта, интересите, различните групи в обществото и позицията им спрямо парите, то съвременните теории често доскучават на читателя с криви, уравнения, сложни и заплетени твърдения. Сякаш се е скъсала връзката както с историята, така и с реалните притежатели на паричния ресурс - групите, които най-силно влияят на преразпределението. Целта на изследването е ясна - да се интегрират парите, властта и интересите в единна теория. Да се интегрират по начин, който позволява не само абстрактни разсъждения, но и описването на конкретни събития от икономическото развитие, като например въвеждането на паричния съвет в България.
Традиционните теории изглеждат недостатъчни
Парите са добре познати на всички нас. По-добре е да ги има, отколкото да ги няма. По-добре да са повече, отколкото по-малко. По-добре е да са стабилни, да сме сигурни, че утре с тях ще си купим толкова, колкото и днес (или почти толкова). Сякаш изглежда не толкова сложно да се мисли за парите. Но, както предлага авторът, ако отворим един съвременен учебник или анализ на голяма централна банка, нещо сякаш се губи. Няма ги интересите, няма я властта, няма ги механизмите на преразпределение поради влиянието и позицията в обществото. Както отбелязва авторът, микро- и макротеориите за парите са изключително постни и нереалистични. Разбира се, някои теоретични постижения могат да се използват, но само ако се интегрират в рамките на понятието за паричен ред. Не са възможни и не са ни нужни отделно философия, социология и икономика на парите - нужна ни е теория на парите, която да обхване в единство паричните процеси.
Подходящ и обещаващ начин да се разбере еволюцията на паричния ред е той да се разглежда като борба и конфликт на интереси между отделните играчи и групи от играчи с цел преразпределяне на собственост, богатство, блага и др. Този подход, основан на интересите и конфликтите (без, разбира се, да ги преувеличава), не е в противоречие с икономическата наука. Подходът се противопоставя на разбирането, че икономическата наука се свежда до абстрактно и механично пресмятане на разходи-ползи на ниво индивид. Икономическата наука трябва да се разглежда и усеща в социалната действителност. Паричният, политическият, идеологическият ред са преплетени помежду си, те са форма на властовия ред.
Паричният ред е винаги не-планиран и не-преднамерен ред. Той се движи към все по-голяма комплексност, въпреки опитите за насилствено опростяване от страна на държавата. Комплектността прави паричния ред по-стабилен, по-устойчив, и по-самоподдържащ се. Интегрирането на властта, политиката и борбата на интереси, не противоречи на либералната му същност.
Паричният съвет и интересите на различните групи
Периодът на кризата в България през 1996-1997 г. и въвеждането на паричен съвет е подходяща илюстрация на теоретичния апарат. Демонстрирана е приложимостта на теорията, като е акцентирано на факта, че това е едно от възможните обяснения на ситуацията. Обособени са основните играчи, участвали в паричната смяна, техните интереси и стратегии. Разграничени са осем основни групи, част от които са кредитори, а останалите длъжници:
(i) външни кредитори (частни и официални)
(ii) Международен валутен фонд (МВФ) като отделен кредитор (кредитор на България и дебитор на американския трезор)
(iii) домакинствата (крайни вътрешни кредитори)
(iv) правителството (вътрешен и външен дебитор)
(v) БНБ (централната банка - вътрешен кредитор, или кредитор от последна инстанция)
(vi) пазарно ориентирани търговски банки и частни предприятия (вътрешни кредитори)
(vii) субсидирани и връзкарски търговски банки, държавни и частни предприятия (вътрешни дебитори)
(viii) политици и бюрократи (вътрешни дебитори)
Оформят се няколко периода. През първия паричният ред се определя от длъжниците и се движи към най-дълбоката точка на кризата.Тук не всички групи имат сближаващи се интереси. Длъжниците не са тези, които търпят най-големи загуби. В действителност външните кредитори (включително МВФ) започват да улавят тревожни сигнали относно способността на страната да обслужва дълга си и стават инициатори за институционалната смяна. В определена степен някои от тях се стремят дори да усилят кризата, за да улеснят въвеждането на новите правила. В същото време длъжниците изчистват своите дългове. Тези, които в крайна сметка плащат изцяло разходите за паричната смяна, са вътрешните кредитори и най-вече домакинствата. В тези условия преминаването към паричен съвет изглежда като единствена възможност за частично компенсиране на техните загуби. Именно през втората фаза на кризата интересите се насочват към приемането на новия паричен режим. Длъжниците осъзнават, че не ще могат повече да получават печалбите, които са имали през предишния режим. Те смятат, че рискуват да търпят още по-значителни загуби, ако останат в рамките на стария режим. Новият паричен режим (или новото равновесие между кредитори и длъжници) вече става за предпочитане за длъжниците пред ситуацията на кризата.
Примерът за България е показателен за възможностите, които една стройно построена теория предлага на изследователя и читателя да погледне от друг ъгъл, различен от този в традиционните книги и учебници. Авторът подчертава, че това е едно теоретично изследване, което не пречи да се повдигне дискусия за бъдещето на паричния ред. Дискусия, в която самият автор участва от доста време със своите изследвания, посветени на търсенето на пари, предлагането на пари, свободните пари, електронните пари, както и мястото на основните играчи, отговорни за процеса на създаване на пари и тяхното преразпределение.
* Виж Неновски Н., "Паричният ред", изд. Сиела, София 2007
**Петър Чобанов е изпълнителен директор на Агенцията за икономически анализи и прогнози.
