Лош шанс, инспекторе
Защо опитът да се "дисциплинира" най-натовареният съд в страната е опасен и вреден
Има спортни дисциплини, където времето на състезателя е от решаващо значение - такъв е случаят с бягането. В други е важна техниката на спортиста, не толкова бързината - например стрелбата. Има и дисциплини, където скоростта трябва да се комбинира и с други качества. Такава е биатлонът. Е, правораздаването и биатлона имат доста общи черти. Навременното правосъдие е изключително важно. Но освен бързо то трябва да бъде и справедливо. Съдът трябва да изслуша всички доводи на страните и в крайни си акт да се мотивира убедително.
И ако магистратите бяха биатлонисти, най-добрите майстори на тази дисциплина би трябвало да работят в най-натоварения съд в България - Софийския районен (СРС). Един час на гражданско дело и час и половина за наказателно. Нито минута повече. Средностатистически с толкова време разполага всеки магистрат в СРС, за да се запознае с даден казус, да проведе заседанията по него и да напише крайното си решение. Всяка минута закъснение означава пропуснат срок, а както ще разберете от този текст - и риск от наказание.
Преди няколко седмици всички съдии в СРС излязоха с писмо до главния инспектор на съдебната власт Ана Караиванова, Висшия съдебен съвет (ВСС), председателя на Върховния касационен съд (ВКС) Лазар Груев и министъра на правосъдието Маргарита Попова. С него те възразиха срещу резултатите от проверка в съда, проведена от Инспектората към ВСС (ИВСС). Мотивът им - инспекторатът е констатирал забавяне при решаването на делата, но без да прави анализ на причините за това. Или пречупено през метафората с биатлона - констатирал е, че бягат бавно, без обаче да дава сметка, че ските им са стари. И без въобще да взима предвид колко точно стрелят.
Сблъсъкът между инспектората и СРС изглежда като вътрешноведомствен проблем само на пръв поглед. В случая става дума за опасно посегателство върху независимостта на магистратите - проблем, за който алармираха тази седмица както Европейската асоциация на съдиите, така и ООН. Политиката на съдебния инспекторат не само не решава проблема с бавното правораздаване, но пряко засяга независимостта на съдебната система.
Фабрика за правосъдие
СРС заедно със Софийския градски съд (СГС), който е втората инстанция над него, решават 26% от всички дела в България. В същото време в двете структури работят едва 13% от българските съдии. Тази диспропорция води до чудовищна натовареност, която, както отбелязват самите съдии, "достига пределите на физическите възможности". При постъплението на такъв брой казуси се изисква гражданският съдия от СРС да реши над 1000 дела годишно, а наказателният – над 500. Делата, които се разглеждат в София, не могат автоматично да се сравняват с тези, които се гледат в провинцията - столицата е център на икономическия живот в страната, тук са седалищата на почти всички големи фирми. В столицата се провеждат сложните разследвания, а престъпността е представена във всичките й форми и измерения.
Решението на този проблем не е някаква задача с много неизвестни. Съдиите трябва да са еднакво натоварени независимо в кой съд работят най-малкото защото гражданите заслужават еднакво внимание независимо къде живеят. Държавата в лицето на ВСС трябва да реши как да стане това максимално ефективно – чрез преместване на съдии от малките съдилища в големите или чрез назначаване на нови съдии в големите.
В конкретния случай СРС има незаети щатни бройки, които обаче не могат да бъдат попълнени, тъй като сградата (красива масивна постройка до пазара "Римската стена" в "Лозенец") е препълнена. Съдиите работят по четирима и повече в стая. Шегуват се, че "ако кабинетите им бяха килии, а те - затворници, нямаше да отговарят на международните стандарти за необходимо пространство на човек." Настоящото правителство е поредното, което пренебрегва проблема. И докато с един замах кабинетът строи спортни зали, отделя средства за разместване на институции и за изграждането на помещения за специализирания съд, дейността на СРС, който раздава правосъдие за обикновените граждани, е на път да бъде блокирана.
Инспекторат без идея
Оставяме за малко съда, за да разкажем за другата страна в конфликта - инспектората. Когато беше създаден през 2007 г., задачата му е да проверява движението и срочността на делата, без да оценява по същество съдебните актове. Попълнен на принципна 3:5:8 от тройната коалиция, в него влязоха юристи, близки до БСП, НДСВ и ДПС. За председател беше избрана бившият зам.-министър на правосъдието и депутат от БСП Ана Караиванова.
С агресивно медийно присъствие и някои по-знакови проверки (като тази на делото срещу Ивайло Дражев в Бургас и масовите запори на ДЗИ) инспекторатът спечели по-скоро позитивни оценки от Европейската комисия. Интересното е, че най-шумните проверки на ИВСС бяха насочени към съда (Ана Караиванова е бивш прокурор) и в много редки случаи към държавното обвинение. Обяснението на Караиванова за това е (виж интервюто), че прокурорите успяват да прикрият бездействието си, като изопачават закона.
От всичко това обаче излиза, че един от най-съществените проблеми на българското правосъдие – бавното досъдебно производство, често основание за осъждане на държавата в Страсбург, не може да се разреши чрез специално създадената за целта институция. Думите на Караиванова по-скоро приличат на признание за професионална безпомощност, отколкото на стремеж да се потърси адекватно решение, което да спре заобикалянето или нарушаването на закона от страна на прокурорите.
Извън полезрението на инспектората са и административните ръководители на различните магистратури - продукт на непотизма, обгърнал съдебната система. Те или са ненатоварени, или не гледат дела въобще, поради което нямат проблем със сроковете. Така в радара на инспектората попадат предимно редови съдии. Институцията не прави разграничение между мързеливите и злонамерените съдии, които умишлено бавят разглеждането на делата, и тези, които са толкова натоварени, че просто няма как да решават делата си навреме. Накрая се оказва, че и едните, и другите могат да бъдат предложени за наказание от ИВСС.
Втората категория съдии имат алтернатива да се измъкне от ситуацията – за да не бъдат наказани, те трябва да решат делата бързо, независимо как. Защото наказани за неправилни съдебни актове, както и за много отменени присъди на втора инстанция, няма. Приоритетът е ясен – важна е бързината, а не съдържанието на съдебния акт или пък поведението на съдията в съдебната зала.
По-бързо, ако може
След проверката на инспектората в Софийския районен съд са издадени указания: да бъде "ускорен процесът" и да се "спазват законоустановените срокове по движението на делата". "Не може да се говори за бързина, без да се коментира натовареността", коментира Райна Мартинова, граждански съдия в СРС. Тя казва, че не говори за себе си, а изразява позицията и на останалите: "Пред нас има живи хора, страните по делата. Всеки един от тях очаква да бъде чут." Съдия Мартинова подчертава, че тя и колегите й не оспорват констатациите на доклада: "Това е цялостното отношение на управляващите към проблема - той се търси в хората, а не в сбърканата системата изобщо." Затова магистратите искат въз основа на докладите да се направи анализ на причините, а не на резултата. Съдия Мартинова подчертава, че "бедата е за хората. Безспорен е фактът, че не се прави нищо, за да се осигури нормалното функциониране на най-важния за обикновените хора съд".
Главният съдебен инспектор обаче определя позицията на съдиите от СРС "неуважение към работата на инспекторите". Според нея (виж интервюто) те могат да решават делата си в срок и имало такива примери. В същото време не може да каже дали тези, които са решавали бързо делата си, са ги решавали правилно, защото това било работа на друга институция.
Според председателя на управителния съвет на Съюза на съдиите в България Мирослава Тодорова работата на ИВСС, освен ползите, ще има "дългосрочно негативни" последствия при сегашното състояние на системата - отсъстващ ефективен механизъм за оценка на качеството на съдийската работа и резултата от нея без система за равномерно натоварване на съдиите, "така че да са спокойно гражданите, че съдията ще има време да даде максимума от своята компетентност, за да реши техния проблем".
"Приоритетът на всяка съдебна система е постановяването на правилни съдебни актове, които раздават справедливост в рамките на закона. И тук се крие опасността - дали сегашната система на контрол няма да стимулира съдията под страх от наказание, осланяйки се на инстинкта си за самосъхранение, да постанови съдебен акт, преди да е сигурен, че той е верен", коментира Мирослава Тодорова. Тя е категорична, че "гражданите имат интерес от нормални и компетентни съдии, а не от изнервени и страхливи".
С други думи, проблемът със сегашната форма на контрол върху работата на съдията е деонтологичен, като въпросът от филма на Тангиз Абуладзе "Покаяние": "Кому е нужна улица, която не води до храма. В условията на нерешени въпроси от първа необходимост тази система на контрол може да роди профанско, безлично и бездушно правосъдие, което говори с езика на улицата.
Проблемът с "бавната" работа на магистратите стана актуален съвсем наскоро - Европейският съд по правата на човека предупреди България, че трябва да предприеме действия, за да ускори системата на правораздаване. В момента пред съда в Страсбург чакат близо 700 жалби от български граждани, подадени заради бавно правосъдие. Решението на този проблем обаче няма как да стане през натиск върху съдиите, а през гарантирането на минимални условия за тяхната нормална работа.
В случая изобщо не става дума за претенциозност за съдиите и опит да бягат от работа, а за качеството на правораздаването, което получават българските граждани и фирми. Едва след като държавата изпълни ангажимента си и създаде нормални условия за работа на тези магистрати, ще има моралното основание да следи внимателно дали те се справят с работата си в срок.
В последното интервю, което даде пред "Капитал" през 2006 г. покойният председател на Конституционния съд Румен Янков също коментира току-що създадения ИВСС, а заключенията му звучат почти пророчески: "Инспекторатът ще оправдае очакванията, ако съставът му на интелектуално и професионално ниво е поне на нивото на магистратите, които ще проверява. В противен случай ще се получи известното досега - мислим да стане по-добре, а се получава все същото." Едва днес можем да осъзнаем колко прав е бил той в действителност.
