За да има отговори на подобни дилеми, българската дипломация трябва да има конкретни цели, които да преследва. Досега заявените такива са по-скоро общи идеи за демокрация на региона и за край на насилието. Но всяка практична външна политика би трябвало да подкрепя подобни призиви за мир със серия от други, по-малко видими и по-скучни занимания като оценка на ситуацията на терен, евентуални заплахи сега и в бъдеще, проблеми в отношенията с трети държави (напр. Иран) и, не на последно място, потенциал за взаимна изгода (т.е. бизнес отношения). 

Подобни неща вероятно се въртят някъде из коридорите на външното министерство, но поне публично остават мъгливо обяснени. Все още е твърде рано да се каже дали активната българска външна политика по отношение на арабския свят в последната година ще донесе повече ползи или вреди за София. Това, което е сигурно, е, че активността се забелязва за сметка на традиционната ни пасивност във външната политика. За добро или за лошо.

Преди - с диктатори, сега - с каквито дойдат

Българската ангажираност с т.нар. арабска пролет стана видима още с първата голяма конференция Sofia platform, организирана през май миналата година. На нея се събраха хора от арабския свят от различни сфери, бивши и настоящи обществени фигури от прехода в Източна Европа и шепа западни представители. Тъй като беше първа по рода си, тя нямаше определен формат или идея и се превърна по-скоро във взаимна терапия между хора, изживели прехода от една система към друга, и такива, които тепърва навлизат в него. Активността на София продължи с посещения в Египет и Тунис. В Тунис лично премиерът Бойко Борисов пристигна, за да открие училище за политика, където по българска инициатива местни политици да посещават курсове. В Кайро дипломатическите ни усилия обаче пропаднаха в глъчката наоколо свалянето от власт на Хосни Мубарак, където всички по-важни играчи търсеха да заемат място в новата конфигурация.

Арабската пролет обаче стана насилствена. Либия, после и Сирия потънаха в граждански конфликти и уроците по политика вече не можеха да бъдат приложени. Спрямо Либия българската дипломация реагира предпазливо: външният министър Николай Младенов пристигна в Бенгази едва след като доста други държави вече бяха признали новата власт в страната. Причината бяха стотици българи, които все още работят там. Спрямо Сирия обаче българската позиция изведнъж доби острота. България настоя и получи място на срещите на приятелите на Сирия, като освен това организира собствена среща на сирийската опозиция в Правец през юни.

Логиката на дипломацията е, че да си активен е полезно само ако имаш ясно определени цели или интереси, които защитаваш чрез влагането на ресурс и усилия. Това е още по-валидно, като се има предвид, че тъй като родната дипломация посвети много енергия на Близкия изток, Балканите останаха на по-заден план, а Европейският съюз сякаш мина в ресора на Министерството на финансите. 

Младенов, който е възприеман като архитект на този засилен интерес към събитията в арабския свят, отрича едното да е за сметка на другото. Той обясни пред "Капитал", че не вижда как можем да останем безучастни, докато светът се променя. "Ако не виждаме, че арабската пролет е една от най-грандиозните промени в последните 30 години, следващите поколения ще ни обявят за глупаци. Би било наивно, особено в икономическата ситуация, в която се намира Европа, да не потърсим възможности за инвестиции и пазари в друга посока. България познава Близкия изток и има сериозни интереси там. Хиляди са българите, които са изкарвали прехраната си, помагайки на страните в този регион."

Разбира се, заплахата да те помислят за глупак не е сама по себе си причина за определена политика. България наистина не може да бъде безразлична към усилията за демократизиране на арабския свят, въпросът опира до съизмеримост на активността с възможностите ни, до преценка на рисковете и доколко това е начинът да бъдат постигнати евентуалните ползи като повишени икономически отношения.

Висш дипломатически източник, който е запознат с идеите във Външно, влиза в повече детайли. Той сравнява случващото се сега с активността в края на колониалния режим през 60-те. "Тогава България много добре изигра картите си и влезе в близки връзки с местния елит - Сирия, Йемен, Алжир и Ирак. Имахме много сериозно партньорство, само с Ирак в началото на 80-те стокооборотът стигаше 2 млрд. долара." Тогава комунистическият режим отпускаше кредити, с които те пазаруваха от български предприятия и така се натрупаха дълговете на арабските страни. Сега според дипломатите целта е да се повтори този процес, но на съвсем друга основа.

Външният министър разчита на това, че няма скрити цели в контактите си - нещо, което българската дипломация подчертава непрекъснато. "Нашият интерес е съвсем разбираем - България има какво да губи, ако в Близкия изток има нестабилност и какво да печели, ако там има просперитет. Ние ще бъдем едни от първите, които ще се сблъскаме с незаконна емиграция,  бизнесът ни може да претърпи загуби, ако там има нестабилност." Без споменаване, но не без значение е фактът, че ако сирийската опозиция вземе властта, българските власти разчитат да са в добри отношения с новите управляващи в Дамаск. Явно същото искат и в Израел. Друг изглежда въпросът кой всъщност ще дойде на власт - нещо, което още изобщо не е ясно.

Нов глас на общата маса

Очакванията тази активност да доведе до бързи резултати се нелепи. Изграждането на дипломатическа тежест в определена област отнема години. В Близкия изток доскоро пък изобщо не беше възможно, ако не си САЩ, Русия, Франция или Великобритания. Преди време бившият министър на външните работи Соломон Паси беше подхвърлил, че София е добро място за кръг от преговорите от израелско-палестинския мирен процес. Както и можеше да се очаква, от това не последва нищо. За да се случи нещо подобно, са необходими много, често досадно изглеждащи стъпки - дипломатическа ала-бала, за страничния наблюдател.

Първата от тях е видимост. През юни Николай Младенов заедно с шведския и полския си колега Карл Билд и Радек Шикорски посетиха Ливан, а после Йордания и Ирак. Тройната делегация получи благословията на европейския външен министър Катрин Аштън. "Де факто представлявахме ЕС в региона", казва друг дипломат, пожелал анонимност. Тези посещения създават разпознаваемост сред останалите страни членки и са основата за последващи действия. "След това инициирахме заключения на ЕС (в Съвета на външните министри), чиято основна цел беше подкрепа за целостта на Ливан. За първи път имаме заключения на ЕС по наша инициатива. Първоначално имаше доста негатива реакция, но после ни подкрепиха британците и французите и предложенията ни минаха." Това според дипломата е накарало другите страни да се консултират с България, когато обсъждат Ливан и Сирия.

"България има какво да губи, ако в Близкия изток има нестабилност и какво да печели, ако там има просперитет."

Фотограф: Красимир Юскеселиев

Външният министър също посочва, че българската експертиза се цени. "Основен ефект от това, което направихме, е, че арабската ни експертиза се обнови изцяло. Мисля, че страната ни е една от тези в ЕС, които знаят най-добре какво става в арабския свят. Познаваме хората и проблемите им от първа ръка", твърди Младенов.

Експертът от Chatham house Надим Шехади, който беше гост на Sofia platform, също смята, че активността на България е добър знак. "България сама не може да има влияние върху региона. Това е ясно. Но вътре в ЕС има как. Вие сте част от нова Европа, а британци, французи и германци са свикнали да взимат решения самостоятелно. Сега изведнъж и другите като България, Чехия, Полша имат мнение и идеи." Според него основен позитив на новите членки е, че не са толкова цинични към ставащото, колкото останалите.

За да има дългосрочна полза от тази активност, необходима е и последователност. За разлика от европейското и балканското досие Близкият изток не е насока на външната ни политика, в която засилената активност да бъде непременно и еднозначно подкрепена от различните политически сили или пък от общественото мнение. А при смяна на министъра, за когото безспорно регионът е лична кауза, сегашните усилия могат да отидат на вятъра.

Ако не знаеш къде отиваш, има ли значение пътят?

Основната критика, която Младенов понесе за тази си активност, беше свързана с атентата в Бургас. Но това е трудно доказуема връзка. Както Шехади посочва, той самият е бил на срещи на сирийската опозиция в Рим, Париж, Копенхаген, Атина, Истанбул... "В Париж например има много активна сирийска опозиция и срещи там. Защо не нападнаха там?", казва той.

Проблемите с тази активност са по-различни. Израелската случка, която остави родните дипломати изненадани, показва колко много различни ъгли има ситуация като сирийската. Сирийското искане пък ще трябва да получи отговор. Младенов казва, че "има и други варианти, които могат да се окажат по-добри".

Освен това да искаш невинаги значи да можеш. Както преди време в София каза мароканският икономист Фуад Абделмумни, Източна Европа е по-приемлива за арабския свят, тъй като не морализаторства и има опит, но за сметка на това няма достатъчно икономическа мощ. Заради това и пропаднаха усилията ни в Египет - в страна, където САЩ дават 1.3 млрд. долара годишно, България няма много място за маневри. "Не е ясно напоследък какво точно искат САЩ в региона и това отвори място за европейците и за нови държави", казва Шехади. Всъщност на места като Сирия българската дипломация се намърда в освободеното от американците и руснаци място, където се бори заедно с други интереси.

Това води до въпроса, не на последно място, дали дългосрочно България наистина ще има някаква полза от сегашната си инвестиция. Младенов твърди, че познава хора от бизнеса, които бързо са оценили възможността за навлизане в Тунис и Либия, но арабските пазари са прословуто трудни за проникване, а и още се помни фиаското с Ирак, където българският бизнес трябваше да участва във възстановяването, но не само не получи зелен коридор, а и София опрости под натиска на САЩ огромна част от дълга на Багдад. Катар, който е една от активните нови държави в Близкия изток, засега поне изглежда близък приятел и добър бизнес партньор. Големият тест ще бъде дали и как бизнесът ще последва дипломатите.

В рамките на ЕС видимостта ни по близкоизточната тема е от полза не единствено сама по себе си, а и за изграждане на влияние, което можем да използваме при решаването на важни за нас въпроси в рамките на съюза. Но такова поведение изисква анализ на интересите ни и синхрон в поведението на отделните членове на кабинета и на премиера, а това поне на повърхността не изглежда по силите на този кабинет (спомнете си фиаското в Катар).

Връзки, които остават

Истината е, че за всички тези сметки и прогнози е твърде рано. Арабският свят е все още в движение, а важният залог на София в Сирия не е изцяло разигран. Нещо повече - конфликтът там ще продължи още и вероятно ще предостави още по-трудни ситуации за разрешаване. "Всички искат да имаме активна дипломация, която да прави страната забележима и да подобрява образа й в чужбина, да създава шансове за бизнеса. Сега правим това по-гореща тема, която пряко ни засяга. Различни хора ни критикуват, че сме небалансирани и ни дават съвети да преговаряме с диктатори", казва Младенов.

Някои вреди могат да са дългосрочни, но някои ползи също. Шехади разказва как през 1994 г. британският "Форин офис" му е изпратил пратеник от Палестинската автономия, за да го разведе из Оксфорд и да го запознае с други арабски изследователи. "Никой не искаше да говори с него - всички казваха, че палестинската автономия ги е предала, като се е договорила с Израел. Единственият човек, който прие да обядва с него, ми каза, че ще да дойде не защото е палестински представител, а защото са учили заедно в София."