Полет над гнездо на оси

Трябва ли България да приеме за лечение ранени цивилни от конфликта в Сирия? Тази седмица представители на сирийската опозиция в България поискаха от Министерството на външните работи именно това. След като подкрепи открито каузата на опозицията срещу Башар Асад, изглежда логично София да поеме този ангажимент към хора, ранени в една безмилостна гражданска война. В крайна сметка, преди време самият Николай Младенов заяви, че "пострадалото сирийско население и стотиците хиляди бежанци се нуждаят от спешна хуманитарна помощ".

Трябва ли на българска територия да се срещат израелски представители и хора от сирийската опозиция? Манди Сафади, чиновник от средно ниво в Израел - шеф на кабинета на зам.-министъра за развитието на Негев и Галилея, е използвал посещението си тук, за да се срещне с членове на сирийската опозиция. Ако се съди по публикациите в израелския вестник "Аарец", тази странна среща е оставила в недоумение както българското външно министерство, така и израелския посланик в България Шаул Камиса-Раз, който гневно е поискал разяснения от Тел Авив.

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

Тези въпроси са свързани и отговорите им не са толкова очевидни. Те са следствие от факта, че България ясно зае страна и това носи след себе си отговорности. София съвсем съзнателно стъпи на близкоизточната дъска във време, в което всички фигури на нея се движат. И с наближаването на момента, когато централното домино Сирия ще падне, всички движения се засилват и стават все по-хаотични (виж текста).

За да има отговори на подобни дилеми, българската дипломация трябва да има конкретни цели, които да преследва. Досега заявените такива са по-скоро общи идеи за демокрация на региона и за край на насилието. Но всяка практична външна политика би трябвало да подкрепя подобни призиви за мир със серия от други, по-малко видими и по-скучни занимания като оценка на ситуацията на терен, евентуални заплахи сега и в бъдеще, проблеми в отношенията с трети държави (напр. Иран) и, не на последно място, потенциал за взаимна изгода (т.е. бизнес отношения). 

Подобни неща вероятно се въртят някъде из коридорите на външното министерство, но поне публично остават мъгливо обяснени. Все още е твърде рано да се каже дали активната българска външна политика по отношение на арабския свят в последната година ще донесе повече ползи или вреди за София. Това, което е сигурно, е, че активността се забелязва за сметка на традиционната ни пасивност във външната политика. За добро или за лошо.



Преди - с диктатори, сега - с каквито дойдат

Българската ангажираност с т.нар. арабска пролет стана видима още с първата голяма конференция Sofia platform, организирана през май миналата година. На нея се събраха хора от арабския свят от различни сфери, бивши и настоящи обществени фигури от прехода в Източна Европа и шепа западни представители. Тъй като беше първа по рода си, тя нямаше определен формат или идея и се превърна по-скоро във взаимна терапия между хора, изживели прехода от една система към друга, и такива, които тепърва навлизат в него. Активността на София продължи с посещения в Египет и Тунис. В Тунис лично премиерът Бойко Борисов пристигна, за да открие училище за политика, където по българска инициатива местни политици да посещават курсове. В Кайро дипломатическите ни усилия обаче пропаднаха в глъчката наоколо свалянето от власт на Хосни Мубарак, където всички по-важни играчи търсеха да заемат място в новата конфигурация.

Арабската пролет обаче стана насилствена. Либия, после и Сирия потънаха в граждански конфликти и уроците по политика вече не можеха да бъдат приложени. Спрямо Либия българската дипломация реагира предпазливо: външният министър Николай Младенов пристигна в Бенгази едва след като доста други държави вече бяха признали новата власт в страната. Причината бяха стотици българи, които все още работят там. Спрямо Сирия обаче българската позиция изведнъж доби острота. България настоя и получи място на срещите на приятелите на Сирия, като освен това организира собствена среща на сирийската опозиция в Правец през юни.

Логиката на дипломацията е, че да си активен е полезно само ако имаш ясно определени цели или интереси, които защитаваш чрез влагането на ресурс и усилия. Това е още по-валидно, като се има предвид, че тъй като родната дипломация посвети много енергия на Близкия изток, Балканите останаха на по-заден план, а Европейският съюз сякаш мина в ресора на Министерството на финансите. 

Младенов, който е възприеман като архитект на този засилен интерес към събитията в арабския свят, отрича едното да е за сметка на другото. Той обясни пред "Капитал", че не вижда как можем да останем безучастни, докато светът се променя. "Ако не виждаме, че арабската пролет е една от най-грандиозните промени в последните 30 години, следващите поколения ще ни обявят за глупаци. Би било наивно, особено в икономическата ситуация, в която се намира Европа, да не потърсим възможности за инвестиции и пазари в друга посока. България познава Близкия изток и има сериозни интереси там. Хиляди са българите, които са изкарвали прехраната си, помагайки на страните в този регион."

Разбира се, заплахата да те помислят за глупак не е сама по себе си причина за определена политика. България наистина не може да бъде безразлична към усилията за демократизиране на арабския свят, въпросът опира до съизмеримост на активността с възможностите ни, до преценка на рисковете и доколко това е начинът да бъдат постигнати евентуалните ползи като повишени икономически отношения.

Висш дипломатически източник, който е запознат с идеите във Външно, влиза в повече детайли. Той сравнява случващото се сега с активността в края на колониалния режим през 60-те. "Тогава България много добре изигра картите си и влезе в близки връзки с местния елит - Сирия, Йемен, Алжир и Ирак. Имахме много сериозно партньорство, само с Ирак в началото на 80-те стокооборотът стигаше 2 млрд. долара." Тогава комунистическият режим отпускаше кредити, с които те пазаруваха от български предприятия и така се натрупаха дълговете на арабските страни. Сега според дипломатите целта е да се повтори този процес, но на съвсем друга основа.

Външният министър разчита на това, че няма скрити цели в контактите си - нещо, което българската дипломация подчертава непрекъснато. "Нашият интерес е съвсем разбираем - България има какво да губи, ако в Близкия изток има нестабилност и какво да печели, ако там има просперитет. Ние ще бъдем едни от първите, които ще се сблъскаме с незаконна емиграция,  бизнесът ни може да претърпи загуби, ако там има нестабилност." Без споменаване, но не без значение е фактът, че ако сирийската опозиция вземе властта, българските власти разчитат да са в добри отношения с новите управляващи в Дамаск. Явно същото искат и в Израел. Друг изглежда въпросът кой всъщност ще дойде на власт - нещо, което още изобщо не е ясно.

• 1
• 2
• Следваща страница » "Нов глас на общата маса"