Има обаче една много голяма разлика. Всички предишни кризи имаха сравнително ясни решения. През 1990 Петър Младенов подаде оставка като "председател (президент)" и автобусите отново тръгнаха по "Цариградско шосе". През 1997 Виденов подаде оставка, Николай Добрев и Георги Първанов не съставиха правителство и на власт дойде СДС. После беше въведен валутен борд, хиперинфлацията изчезна и икономиката започна да крета нагоре.

Кризата днес обаче няма ясен изход

защото нуждата сега не е толкова да се оправи някакъв дефект, колкото да се създадат условия за растеж. Това не става с подаване на оставки и приемане на един-два закона. Трябват сериозни реформи, които обаче ще започнат да дават резултат чак след години.

Кризата сега е микс от няколко различни процеса на деградация през последните години. До момента те се случваха бавно и без да причиняват видими и непосредствени проблеми. Липсата на решения обаче доведе до натрупването на напрежение, което избухна по неуправляем начин. Сред основните причини за драматичната ситуация са едноличният модел на управление на ГЕРБ, който направи и без това неефективните държавни институции напълно импотентни, и кризата на елитите - партиите, медиите и другите организации, които би трябвало да канализират желанието за промяна и да предложат решения на проблемите.

Макар и напълно неочаквана, оставката на Бойко Борисов изглежда логична, защото сегашната криза не можеше да бъде решена с инструментите на това правителство. Моделът на управление на ГЕРБ през последните три години и половина концентрира огромна власт в ръцете на премиера. Той се занимаваше както с приоритетите за следващия програмен период в ЕС, така и с това да събира пари за осъдения български пилот в Гърция. Един ден Бойко Борисов беше министър на вътрешните работи, а на следващия - едновременно министър на земеделието и финансите, който решава да вземе пари назаем, за да плати на зърнопроизводителите. Концентрацията на толкова много власт можеше и да е добра за разрешаването на сравнително дребни проблеми. Изправен пред сериозна криза като сегашната обаче, едноличният модел проскърца и блокира. Адекватният отговор можеше да дойде от координираната реакция на различни, добре работещи институции. Всъщност, ако тях ги имаше, можеше дори и да не се стигне до масовите протести. Няма човек обаче, който би могъл да отговори сам на всички поставени проблеми. Изправен пред тях, той може само да вдигне рамене и да отиде да играе футбол. След това и да пробва все пак да спаси ситуацията с оставката на Дянков и няколко обещания, но в крайна сметка, разбираемо, капитулира.

Оставката на Бойко Борисов изглежда логична и по друга причина. Сегашните проблеми можеха да бъдат избегнати, ако ГЕРБ беше успял да изпълни най-сериозните си предизборни обещания. Ако в началото на мандата си ГЕРБ беше започнал истинска реформа в съдебната система например вместо имитативна подмяна на хората по върховете със същите типажи, но за сметка на това лоялни, днес усещането за несправедливост сред протестиращите, които викат "Ма-фи-я" по улиците, щеше да бъде по-малко. Ако ГЕРБ беше събрал сили да модернизира държавната администрация, образованието и здравеопазването, днес те щяха вече да са направили България по-богата и с по-привлекателно бъдеще. Вместо това Бойко Борисов предпочете да обяснява, че по време на криза не е подходящо да се правят реформи, че като вали дъжд, не се ремонтира покривът, че за реформите трябват пари, а сега няма... Всичко това обаче бяха оправдания за липсата на смелост да се поемат първоначалните негативи на промените. Бойко Борисов предпочете да го обичат още малко пред това да промени държавата.

Скърцащият модел на ГЕРБ обаче не е единствената причина за разбунтуваната държава. Напрежението се засилва и от кризата на елитите. Хората по улиците в момента протестират не само и дори не толкова срещу Бойко Борисов и неговия стил на управление. Те псуват както ГЕРБ, така и Станишев, да не говорим за Доган. Днес улицата няма лидер - политиците са част от проблема, а не инструментът за решаването му. Ако питате някой от протестите, отговорът е - всички партии работят за олигархията, лъжат и крадат. Има "те" и "ние", които практически не се срещат никъде. Протестиращите бягат от обвързване с партиите като куче от "Екоравновесие" - страхуват се, че мечтите им ще бъдат затворени в клетка и скопени. Изплашена от това, улицата издигна лозунга "Да живее народната власт". Това може и да изглежда смешно, но всъщност ни връща 23 квадратчета назад в играта на демокрация.

В кризата на елитите влизат и медиите. В началото на 90-те те бяха първите факли на свободата. Днес пламъкът се пази от много малка част от тях и повечето се превърнаха в пикели на олигархията - в инструмент, който помага на собствениците им да се катерят нагоре или да убият конкурентите си. Контролираните медии повредиха нещата в две посоки. От една страна, те още повече отдалечиха политиците от хората. Много от вестниците и телевизиите, които пренебрегнаха базовите правила на професията, създадоха измамна картина за случващото се в страната. Те пишеха за магистралите, но не и за проблемите на хората да си плащат сметките. Излъчваха репортажи за метрото, но не и за загиващия дребен и среден бизнес.

Днес всички са изненадани

че протестите се случиха толкова внезапно, защото медиите през последните години се провалиха да пишат за недоволството и напрежението в държавата. Направиха го, защото бяха прекалено заети да облизват интересите на своите собственици. Кривата картина, която медиите създадоха на живота в България, помогна и за кривите политики на държавното управление. Как да решаваш проблеми, за които не знаеш?

По-сериозната повреда от контролираните медии е сериозната загуба на доверие. Медиите днес са слуги на "монополите", а не съюзници на своите читатели и зрители. Всъщност самите телевизии и вестници в голяма степен са монопол и също са част от проблема, а не част от решението.

Драматичното в тази ситуация е, че хората са сами и все по-бедни. Те са усещат неми, защото медиите не говорят с техния глас, а и да го правеха, политиците са глухи към казаното. Единственият изход от това изглеждат улицата, площадът, несръчно нарисуваните лозунги и блокирането на движението.

Всичко това прави бъдещите месеци изпълнени с рискове. Хладнокръвната реакция би била максимално бързо да започнат реформи в проблемните сектори. За да се случи това обаче, е нужна не само воля, каквато към момента не се забелязва никъде, но и стабилно мнозинство. Нужно е още това мнозинство да има доверието на хората, така че те да изтърпят първоначалните негативи на реформите без да окупират през седмица Орлов мост. Сега обаче това изглежда много малко вероятно. Още преди сегашната криза прогнозите показваха, че властта в следващия парламент ще се търкаля между няколко партии. Оставката на правителството не изглежда да променя особено този факт. За двата месеца и половина до изборите, разбира се, може да се случат много неща, но едва ли ще се оформи категоричен победител.

В кризата на елитите - политици и медии, може да се търси и причината за сбърканите цели на протестите. Най-големият виновник за тях са "монополите", които са обвинявани за високите цени.  Този виновник веднага беше припознат от казионните политици и това трябва да да е доста ясен знак, че протестиращите се борят срещу измислен враг. Никой политик до момента не обясни адекватно, че проблемът не са толкова монополите, колкото неработещите институции, които са позволили да се стигне до сегашното положение. Ако ЕРП-ата бъдат национализирани, цените няма да паднат двойно. Просто държавните схемаджии ще имат още едно място, от което да крадат. А по-късно, както обърна внимание и президентът Росен Плевнелиев, ще могат, след като са одържавили ЕРП-ата, отново да ги приватизират. Истинското предизвикателство е съдебната система да започне да защитава правата на хората и бизнеса, регулаторите да си вършат работата, а министерството на икономиката да започне да гради ясен хоризонт за сектора. Ако това не се случи - какво гарантира, че "Електроразпределение Столично" няма да се държи като "Топлофикация" в София.

Сегашното поколение политици обаче предпочете да не опровергава делюзиите на протестиращите. Вместо това избра да ги експлоатира, като предлага мерки срещу "монополите", с което още веднъж затвърди диагнозата си, че е част от проблема.

Сега

Първият ключ

към успокояване на ситуацията е в ръцете на президента. Със съставянето на служебното правителство той има възможност да повлияе в две посоки. Компетентният и безспорен състав на временния кабинет би намалил веднага напрежението и усещането за несигурност. Добре подбраното служебно правителство освен това има възможност и да повлияе върху резултатите от изборите и дори политиката след тях. Днес има нужда правителство, което да покаже новата политика на прагматизма и честността, затова ролята му е уникално важна, както впрочем и мисията на президента.

Разликата между случващото се сега и през 1997 г. е, че тогава икономическата криза роди политическа. Сега кризата е най-вече политическа, но ако не бъде управлявана правилно, има риск да се превърне в икономическа. Достатъчно е само призраците на популизма да бъдат пуснати на свобода от борещите се за оцеляване политици на прехода. Опасността сега е да се приемат лесните решения, които могат да успокоят за малко хората, но дългосрочно могат да бъдат пагубни. Няма какво да се направи така, че утре доходите да се увеличат. За това трябват сериозни и организирани усилия. Отсега до след няколко години. Ако обаче не започнем от утре, вдругиден България пак ще бъде същата. И то само ако имаме разума сегашният хаос да не роди поредното чудовище на политическата некомпетентност, което ще изтрие още няколко години от живота ни.