Коронавирус в България и по света
Коронавирус в България и по света
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK
97 16 авг 2013, 15:46, 16825 прочитания

Защо бягаме от политиката

Хората са отвратени от политиката, но само чрез нея могат да намерят решението на общите проблеми

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg


Големият проблем на новите социални движения, които разтърсиха света през последните няколко години, е, че те са антиполитически по своя характер. Войната не е между ляво и дясно, а между представлявяните и техните представители. Днес хората не са готови да се доверят на никого да ги представлява. И парадоксът е, че сме свидетели на огромна гражданска енергия, която не успява да създаде свое политическо представителство. Протестиращите са въоръжени със своето недоверие към всяко правителство и всяка власт и това е тяхната сила, но същото това недоверие прави трудно изграждането на политическа алтернатива. И поради тази причина протестиращите не просто отхвърлят съществуващите партии, но те се оказват неспособни да създадат политическа партия. Това прави новите протести и по-силни, и по-слаби. По-силни, защото протестите не излъчват лидери и затова властта няма кого да дискредитира, но и по-слаби, защото политически движения, които не могат да създадат или подкрепят политическа партия и които принципно отказват да припознаят някого за свой лидер, имат само негативна власт. Те могат да предотвратяват неща, но не могат да случват неща.
Иван Кръстев, политолог
 
Ефектите от бягството от политическото при нас бяха три вълни на харизматично-популистки, антипартийни лидери – Симеон, Бойко и Волен. Изглежда обаче, атрактивността на този модел започва да се изчерпва и най-много да роди минивълнички като Бареков, който ще е кентавър с главата на Волен и задницата на Яне Янев (или обратното, според случая). Това дава надежда за по-дълбоко преосмисляне на партийния модел и за смислени реформи в съществуващите партии, както и в зараждането на нови, непопулистки партийни формирования като Реформаторския блок.
Даниел Смилов, политолог
 
Хората от протестите трябва да запазят под някаква форма тази енергия и воля да бъдат част от живота на обществото, защото то няма да върви напред само на базата на критични моменти на гражданска реакция. Важното е хората по улиците и площадите да си дадат сметка, че трябва да останат активни и след края на протестите - по въпросите, които ги интересуват, но трайно и последователно. Всички, които бяхме решили, че ако се изолираме в един кръг от симпатични ни хора и си гледаме личната кариера и добруване, можем да понесем това, което се случва около нас в България, трябва да си дадем сметка, че това беше едно много грешно уравнение. Носим отговорност да сме активни по важните неща от дневния ред на обществото и да отвоюваме едни или други решения на тези проблеми, които считаме за приоритетни.
Христо Христев, юрист
Някога в древна Атина имало роби със специална длъжност. Въоръжени с конопени въжета и потопени в червена боя, те гонели по улиците свободните граждани, които не искали да вземат участие в политическата дейност на Агората. Оцапаните с червена боя били публично заклеймявани за отказа им да участват в обществения живот.

Започваме с този забавен исторически факт поради две причини. Първата е да ви напомним, че политиката е тежка работа, и то не само за гърците. За да работи, от хората се иска да полагат усилие. Втората обаче е по-важна. Без гражданско участие тя се разпада и бива овладяна от малки групички (олигарси). Ето защо атиняните са се подложили на унижението да бъдат вкарвани в правия политически път от техните собствени роби. В България този процес на разпад тече перманентно. Сриващото се доверие в политиката е резултатът от все по-ниското участие на гражданите в нея, което прави политиците безотговорни и безконтролни, а публичните институции -  неефективни. В същото време дефектите в публичните политики и партийния живот отблъскват гражданите все повече, вкарвайки демократичния живот в порочен кръг, здраво устремен надолу.


В последните месеци този процес на отблъскване от политиката стигна кресчендо. Протестиращите срещу кабинета на БСП, ДПС и "Атака" не искат да имат нищо общо с нея. Загряващите политически актьори упорито отказват да се идентифицират като политици. Дори управляващите опитват да се прикриват под мантията на експерти.

Политологът Иван Кръстев обобщава: "Парадоксът е, че недоверието към политиците е това, което дава власт на гражданите, позволява им да почувстват своята сила, но когато недоверието към политическата класа се превърне в недоверие към всеки, който иска да се занимава с политика, това е израз на тоталното безсилие на гражданите. Тези, които са готови да повярват на всеки новопоявил се месия, като правило ще бъдат излъгани, но има нещо по-страшно да бъдеш излъган и това е неспособността да повярваш."

В тази ситуация оптимизмът е труден. И все пак активното гражданско участие през последните месеци - както в протестите, така и в дебата, който те пораждат, дава знак, че на немалка част от обществото случващото се не й е безразлично. И тук не става дума само за хората, които искат оставка, а и за тези, които са срещу протестиращите. Колкото и да не желаят да признаят, всички те са въвлечени в бурен политически живот – опитват се да формулират тези и цели, около които да се обединят повече хора. Или както казва политологът Деян Кюранов, "когато излезеш на улицата на протест, мигновено се позиционираш на политическата карта".



Всъщност може да се каже, че наблюдаваме голямото завръщане на политиката у нас. Само отвращението към партиите, които погрешно се приравняват на политиката, спира по-масовото признание на този факт.

Втората тенденция е завоят в представата за политическа кариера. Бъдещите играчи са обвинявани в лицемерие, че отказват да признаят политическите си амбиции. Но опитът им първо да формулират послания с обществено участие, а след това да представят позициите си на съда на общественото мнение е правилният път. В България имаше твърде много назначени политици, докато сега имаме шанса да отсеем и посочим хората с обществена тежест – както в съществуващите партии (извинете, но Мая Манолова и Георги Кадиев са много по-популярни от цялото изпълнително бюро на БСП), така и от евентуалните техни алтернативи. И трета тенденция е в развенчаването на мита, че българинът е по-скоро кибик в политиката. От години е ясен парадоксът, че хората се "интересуват" от случващото се, но с изключение на изборите не участват. Всъщност, напротив. Българите са много активни и на всички избори избирателната активност е много висока – ниските проценти участие са заблуда, която се дължи на изкуствено завишения брой избиратели. Просто досега не им се е удавала възможност да участват активно.

Кога "партия" стана мръсна дума

Ако се направи проучване за първата асоциация на думата партия, тя най-вероятно би била корупция. Българските партии отдавна са изгубили образа си на представители, които защитават общи интереси и предават идеи от управляваните към управляващите. Деян Кюранов обяснява процеса така: "В идеалния демократичен модел всеки гражданин сам поема разходите във време, образование, здраве и пари, за да се информира какви политически идеи има на пазара, и гласува за онази, която най му харесва. Реалният модел е, че на преобладаващата част от гражданите изобщо не им пука. Така разходите за това информиране на гражданите трябва да ги поемат партиите. Те нямат пари, трябва да ги намерят отнякъде, а това значи корупция. Взимат ги от тези, които ги имат, и трябва да си платят - или политически със законодателство, което облагодетелства този, който е дал парите, или когато вземат властта, крадат, за да си върнат дълговете. Обикновено правят и едното, и другото." Това не е само български феномен, разликата е в мащаба на приличните граници, в които това се случва - прагът на обществена чувствителност у нас е доста по-висок, отколкото в по-установените демокрации.

Стига се до някакъв вид отвращение от политиката по навик. "Ние боравим с една обща презумпция за безсмислие на политиката, която идва от разбирането ни, че цялата политика е безпомощна инсталация на криминално-олигархичния модел на посткомунизма в най-добрия случай. В най-лошия е просто слуга на този модел и просто преразпределя и го легитимира", обобщава политологът Владимир Шопов. Като се прибави и страхът от силата на системата, от способността й "да мачка", често с помощта на публичната и медийнаа среда, и гражданите, и тези, които искат да се занимават с политика, започват да бягат от нея като дявол от тамян.

Големите партии освен това са напълно затворени и гражданите не могат да влияят на дневния ред и поведението им. Депутатските приемни са мираж, а избирателните райони се посещават максимум преди избори. Според юриста и активен протестиращ Христо Христев кризата в политическата система има и институционално-структурни предпоставки. Като например избирателната система, която остава затворена за висока степен на влияние от гражданите и обслужва политическите елити. Също и финансирането на политическите партии, които продължават до голяма степен да зависят от финансови потоци, които може би не съществуват официално. Ключов фактор за Христев е и медийният сектор, особено начинът на отразяване на политическия процес. "Липсата на ефективно публично регулиране, на решаване на основни проблеми на обществото няма как да доведе до нещо друго освен до дистанция на гражданите, които са запазили някакво принципно разбиране за обществения живот и демокрацията, от класическите политически партии", коментира юристът.

Политологът Даниел Смилов обяснява недоверието в партиите с още един фактор: "Повечето от сега съществуващите партии сами изоставиха политическото и започнаха да мимикрират като "граждански" движения и НПО-та. Една партия се бори с корупцията, друга се бори за националната идентичност, трета - за европейски ценности. Въпросът не е в тези ориентации, а в това, че освен тях в партиите няма почти никаква друга политика". Затова и лявото, и дясното в България са просто етикети, зад които стои много малко съдържание.

Краят на големите надежди

Отказът на голяма част от гражданите да се идентифицират с някоя от старите или от сега прохождащите политически партии е резултат и от разочарованието от миналото. Когато няколко пъти си влагал очаквания в хора, които са обещавали чудеса и след това не само не са ги изпълнили, но и са се провалили с трясък, е трудно да повярваш отново.

Даниел Смилов припомня, че само около 15% от хората вярват, че страната се управлява в интерес на всички (данните са от 2009 г., но едва ли сега има подобрение). "Хората не са убедени, че чрез властта могат да подобрят положението си, но поне не искат тази власт да го влошава. Затова енергията отива в това да се ограничава "политическото", за да не може то да направи допълнителни бели", коментира политологът.

"Една от главните причини протестиращите да не се припознават в нито една съществуваща политическа сила е фактът, че към момента в България няма политик, участник в управлението на страната, който да не е с омърсено име или имидж", смята блогърът и анализатор Руслан Трад, който участва в протестите. Той забелязва още нещо - че преходът у нас не успя да роди обединителна фигура на новото време, подобно на такива в други източноевропейски страни, като Валенса и Хавел например. Така младите поколения нямат модел за подражание, липсва авторитетът на личността, около която да се организира промяна. А не можем вечно да се обединяваме около Левски.

Не помага и начинът, по който политиците, взели властта, започват да я упражняват. Пресен пример са назначенията на кабинета "Орешарски", които изглеждат като лоша екранизация на научна фантастика. "Драмата не е просто задкулисието. А че няма ясни критерии, по които се назначават хора на ръководни длъжности", обяснява един от мотивите си да е всеки ден на площада Емил Джасим, който работи в сферата на образованието.
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Новият син папа 1 Новият син папа

Наско Сираков няма финансовия ресурс да издържа "Левски", но разполага с доверието на феновете

29 май 2020, 1285 прочитания

Димитър Николов: Нямаме право да отхвърляме частни инвестиционни намерения Димитър Николов: Нямаме право да отхвърляме частни инвестиционни намерения

Кметът на Бургас пред "Капитал"

29 май 2020, 1102 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Политика" Затваряне
БДЖ с нови стари шефове

Пътническото и товарното поделение на компанията вече ще се ръководят от Димитър Димитров и Георги Друмев

Още от Капитал
Наемопад при софийски жилища

Свитото търсене сваля офертните цени. При предоговаряне се стига до 20 - 30% отстъпка за период между един и три месеца.

Площад "Александър Невски" ще се ремонтира, но няма да се промени

Общината ще похарчи предвидените 17. млн. лв. за реконструкцията на зоната, но ще има само козметични намеси

Със 750 млрд. евро срещу корона кризата

Брюксел предлага амбициозен план за възстановяване. Битката предстои

Епидемията от COVID-19 в Русия е много по-тежка, отколкото Кремъл признава

Подобно на своя съветски предшественик, системата на Владимир Путин е пълна с лъжи

СССР: една одисея в Космоса

Книга събира най-добрия руски графичен дизайн от годините на студената война

Ако това е чалга – аз съм "за"

Защо Мила Роберт е явление на попкултурната сцена в България

X Остават ви 0 свободни статии
0 / 10